Смъртта на умерената политика
Чухте ли какво сподели Тръмп за стената? Всъщност си разправя същите към този момент съвсем дежурни неща, на които никой не обръща внимание, а единствено до преди година ни оставяха със зяпнала уста. А Бърни Сандърс, американският сенатор, който се бори против Хилари за номинацията за президентски претендент на демократите през 2016-та и е един от евентуалните претенденти през 2020-та, отразихте ли, когато отново се разгласи за удвояване на минималните заплати в Америка от сегашните $7.25 на час на $15 до 2024-та? Не? И аз не го проследявам доста към този момент - просто потърсих небрежно в Гугъл каква ляво популистка концепция е предложил неотдавна и открих това.
Последните години ме убеждават в следното: умерената политика и изпълнимите политически обещания са пред своя край. Световната политика се отдаде на радикални и фрапантни оферти, тъй като те са единствените, които подсигуряват електорат. Но всичко това има доста по-дълбоко и исторически пояснение.
Да се върнем малко обратно, когато през началото на 19-ти век става известна разпространяваната от Томас Карлайл доктрина за Великия Човек. Теорията твърди, че велики хора като Наполеон, Шекспир, Жан-Жак Русо и Мартин Лутър, посредством задачите си и дейностите за реализирането им, въздействат на развиването на целия свят и го бутат в посоката, която знаем от историята. Няколко десетилетия след оформянето ѝ, Толстой написа във „ Война и мир “, че Наполеон даже и да е заповядал на своята Grande Armée да не се бие със изпречилата им се пред Москва съветска войска, бойците му са щели да се разпалват и да се бият с руснаците все пак. Той отхвърля тази доктрина като споделя по доста по-елегантен метод една повтаряна и до през днешния ден фраза - че не политиците са основните настоящи лица на международната сцена, а са по-скоро инцидентни изразители на доста по-сложни и преплетени публични настройки и трендове.
Обратно в съвремието - гибелта на Джорж Буш-старши на 30-ти ноември алегорично означи гибелта на умерената, следвоенна политика в Америка. Джордж Буш беше последният определен през 1988-ма президент, служил в армията по времето на Втората международна война, който опитваше да прокарва нови закони посредством двупартийно лобиране пред леви и десни, и който целеше, когато беше определен, да направи загрубяващата американската политическа система „ по-мека “ и „ по-нежна “ както се изрази самичък във встъпителната си тирада. За жал не съумя, само че не тъй като не опита, а тъй като президентите са просто артикули на времето и системата, в която са определени.
Защо Буш беше подобен? Понеже той, както и американските президенти и руски партийни водачи след Втората международна война и почти до края на Студената война, постоянно имаха едно на разум - че нова световна война би трябвало да се предотврати при всички случаи, защото съвсем всеки от най-високопоставените политици до най-обикновения човек би бил обиден от нея. Вероятно философска заслуга има и екзистенциализма на Сартър, който споделя че всеки субект има заслужени права съгласно действията си, а не съгласно групата, от която произлиза. Това са особени времена: по едно и също време са надвиснали всички рискове на Студената война, съдбоносни разделения и стоманени пердета, тлее непрестанно напрежение: само че в това време са и интервал на компромис и развиване към по-мирно общество, което е извлякло въпреки всичко някакви поучения и страхове от апокалипсиса на Втората международна война. Призракът на заличаването припомня даже на най-агресивната политика, че грешките на предишното не би трябвало да се повтарят.
Днес обаче тази парадигма се промени. Ужасите на войната се не помниха. И стана още веднъж допустимо да се поляризира от ден на ден, да се минава през рисковия борд на „ ние “ и „ другите “, да се слиза до онази рискова и нападателна политика, която преди време евентуално е предиздвикала Айнщайн да каже " Не знам с какви оръжия ще се води Третата международна война, само че Четвъртата ще е с камъни и дървета ".
Какво общо има това с Доналд Тръмп? Като млад е избегнал наложителна военна работа с помощта на връзките на родителите си и сигурно не е от тези видове едновремешни политици, които знаеха какво е война и каква е заплахата от нея. Тръмп беше определен поради платформата си от извънредно десни и радикални решения на проблеми, съществували дълго време – стена на границата с Мексико за имиграцията, завършек на комерсиалните контракти с доста страни и цени върху евтините артикули идващи от там, както и ограничаване на американските дотации в чужбина за понижение на дълга на страната.
Идеите на Тръмп, като тази за стената, която евентуално бе подбудена след следващия му неприятен призрачен сън, че мексиканците му ограбват трудно-спечелените парички, звучат безусловно разумни на половината американци дали своят вот за него, и радикално-екстремни за другата половина, което и поражда съпоставяне с Хитлер. Но всеки политик знае, че е по-добре по този начин: полярното разделяне ти подсигурява мощно наличие на трибуната. Никой нямаше да обърне внимание на Тръмп днешно време в случай че беше споделил „ някои мексиканци са нарушители и е хубаво да се предпазим “. Трябваше да е или дясното „ всички “ или лявото „ никои “.
Политиката на Америка, и по правилото на тангентното мислене, тази на Запада, се радикализира със забравянето на войната, и се клати безумно на дясно и на ляво, като съвсем не се стопира в умерената среда. Когато демократите на Обама взеха законодателната и изпълнителната власт, те бързаха да прокарат колкото се може повече леви закони, без да се замислят доста над това, че отчуждават десните. Обратното е също безусловно правилно в този момент при Тръмп. И за това са отговорни хората, а не политиците дали им просто публичност. Проблемът се задълбочи и от интернет и увеличаващата ни се потребност за онлайн внимание, която постоянно задоволяваме като поддържаме и пазиме отзиви, които не бихме изразили пред лицето на други хора. Начинът да бъдеш видян - от елементарния човек, до мощния политик, изисква една-единствена маневра: да бъдеш рисков. Да нагнетиш до край един спор. Колко дълго ще продължава това? И дали 21 век няма да повтори грешките на предишния? Предстои да разберем - уповавам се не когато е станало прекомерно късно.
Автор: Боян Кърковски
Последните години ме убеждават в следното: умерената политика и изпълнимите политически обещания са пред своя край. Световната политика се отдаде на радикални и фрапантни оферти, тъй като те са единствените, които подсигуряват електорат. Но всичко това има доста по-дълбоко и исторически пояснение.
Да се върнем малко обратно, когато през началото на 19-ти век става известна разпространяваната от Томас Карлайл доктрина за Великия Човек. Теорията твърди, че велики хора като Наполеон, Шекспир, Жан-Жак Русо и Мартин Лутър, посредством задачите си и дейностите за реализирането им, въздействат на развиването на целия свят и го бутат в посоката, която знаем от историята. Няколко десетилетия след оформянето ѝ, Толстой написа във „ Война и мир “, че Наполеон даже и да е заповядал на своята Grande Armée да не се бие със изпречилата им се пред Москва съветска войска, бойците му са щели да се разпалват и да се бият с руснаците все пак. Той отхвърля тази доктрина като споделя по доста по-елегантен метод една повтаряна и до през днешния ден фраза - че не политиците са основните настоящи лица на международната сцена, а са по-скоро инцидентни изразители на доста по-сложни и преплетени публични настройки и трендове.
Обратно в съвремието - гибелта на Джорж Буш-старши на 30-ти ноември алегорично означи гибелта на умерената, следвоенна политика в Америка. Джордж Буш беше последният определен през 1988-ма президент, служил в армията по времето на Втората международна война, който опитваше да прокарва нови закони посредством двупартийно лобиране пред леви и десни, и който целеше, когато беше определен, да направи загрубяващата американската политическа система „ по-мека “ и „ по-нежна “ както се изрази самичък във встъпителната си тирада. За жал не съумя, само че не тъй като не опита, а тъй като президентите са просто артикули на времето и системата, в която са определени.
Защо Буш беше подобен? Понеже той, както и американските президенти и руски партийни водачи след Втората международна война и почти до края на Студената война, постоянно имаха едно на разум - че нова световна война би трябвало да се предотврати при всички случаи, защото съвсем всеки от най-високопоставените политици до най-обикновения човек би бил обиден от нея. Вероятно философска заслуга има и екзистенциализма на Сартър, който споделя че всеки субект има заслужени права съгласно действията си, а не съгласно групата, от която произлиза. Това са особени времена: по едно и също време са надвиснали всички рискове на Студената война, съдбоносни разделения и стоманени пердета, тлее непрестанно напрежение: само че в това време са и интервал на компромис и развиване към по-мирно общество, което е извлякло въпреки всичко някакви поучения и страхове от апокалипсиса на Втората международна война. Призракът на заличаването припомня даже на най-агресивната политика, че грешките на предишното не би трябвало да се повтарят.
Днес обаче тази парадигма се промени. Ужасите на войната се не помниха. И стана още веднъж допустимо да се поляризира от ден на ден, да се минава през рисковия борд на „ ние “ и „ другите “, да се слиза до онази рискова и нападателна политика, която преди време евентуално е предиздвикала Айнщайн да каже " Не знам с какви оръжия ще се води Третата международна война, само че Четвъртата ще е с камъни и дървета ".
Какво общо има това с Доналд Тръмп? Като млад е избегнал наложителна военна работа с помощта на връзките на родителите си и сигурно не е от тези видове едновремешни политици, които знаеха какво е война и каква е заплахата от нея. Тръмп беше определен поради платформата си от извънредно десни и радикални решения на проблеми, съществували дълго време – стена на границата с Мексико за имиграцията, завършек на комерсиалните контракти с доста страни и цени върху евтините артикули идващи от там, както и ограничаване на американските дотации в чужбина за понижение на дълга на страната.
Идеите на Тръмп, като тази за стената, която евентуално бе подбудена след следващия му неприятен призрачен сън, че мексиканците му ограбват трудно-спечелените парички, звучат безусловно разумни на половината американци дали своят вот за него, и радикално-екстремни за другата половина, което и поражда съпоставяне с Хитлер. Но всеки политик знае, че е по-добре по този начин: полярното разделяне ти подсигурява мощно наличие на трибуната. Никой нямаше да обърне внимание на Тръмп днешно време в случай че беше споделил „ някои мексиканци са нарушители и е хубаво да се предпазим “. Трябваше да е или дясното „ всички “ или лявото „ никои “.
Политиката на Америка, и по правилото на тангентното мислене, тази на Запада, се радикализира със забравянето на войната, и се клати безумно на дясно и на ляво, като съвсем не се стопира в умерената среда. Когато демократите на Обама взеха законодателната и изпълнителната власт, те бързаха да прокарат колкото се може повече леви закони, без да се замислят доста над това, че отчуждават десните. Обратното е също безусловно правилно в този момент при Тръмп. И за това са отговорни хората, а не политиците дали им просто публичност. Проблемът се задълбочи и от интернет и увеличаващата ни се потребност за онлайн внимание, която постоянно задоволяваме като поддържаме и пазиме отзиви, които не бихме изразили пред лицето на други хора. Начинът да бъдеш видян - от елементарния човек, до мощния политик, изисква една-единствена маневра: да бъдеш рисков. Да нагнетиш до край един спор. Колко дълго ще продължава това? И дали 21 век няма да повтори грешките на предишния? Предстои да разберем - уповавам се не когато е станало прекомерно късно.
Автор: Боян Кърковски
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ