Спомен от Великден в стария Неврокоп frognews.bg
Чуехме ли из махалата да приказват за Благовец и Цветница, значи наближаваше и Великден. Като дребен си мислех, че той е единствено за нашия град и за момчетата от махалата, с които гледахме индианския филм «Голяма змия» с Гойко Митич по пет пъти на месец и четяхме в унес «Митко Палаузов» и «Овчарчето Калитко». Мислех си, че Великден е фиктивен за мама и баща, за баба и дядо, вуйчовците, комшиите и бандата от улицата. Тях познавах и с тях започваше и свършваше денят ми. Свързвах ги с положителното на бялото видело.
Имаше нещо тържествено през тези дни, макар че празникът сякаш не се празнуваше. Мама ми слагаше новите облекла и с тях отивах на учебно заведение, баща, дядо или баби ми турваха по една по-толяма пара в джоба, а и учителите в клас като че ли бяха по-благосклонни към нас. Пред църквата имаше повече усмихнати хора, облечени празнично. Камбаните на трите църкви в града биеха радостно чин-дан, чин-дан, чин-чин-дааан! Или пък по този начин ми се е коствало. Позволяваха ми дори самичък да пущам грамофона на остарелия радиоприемник «Латвия» и аз по през целия ден въртях сръбската ария «Пролетен цвет» и джазовата «Медисан 5», като отварях необятно прозорците в кухнята, та да се изфукам с тях.
Точно през седмицата преди Великден, която доста по-късно научих, че се споделя Страстната седмица, Калапотската улица в града /от името на село Калапот край Драма/ миришеше на козунак от край до край. Дъхавата вкуснотия идваше от пещите на всяка една от къщите – и на баба Злата, и на баба Деля, на Лина, на Гарсоневите, Костяневите. Това бяха пещи правени с мурафет, без комин, с камъни и тиня, вътре и от горната страна бяха с тикли /плоски камъни/. Тях всеки не може да измайстори. Те, като каруците на Йовковия Сали Яшар, имаха собствен мирис, собствен глас.
В каменните пещи се печаха и великденските агнета. Дядо не вземаше агнешко от който и да е. Той си знаеше Бараковите и те му избираха най-крехкото и най –младото от агънцетата. От тогава и до през днешния ден в нашето семейство ядем агнешко единствено на Великден и от време на време на Гергьовден. Просто е останала традицията от този момент. Баба ни караше да постим, само че ние скритом от нея поблажвахме. Но на Разпети петък и в събота тя ни следеше като епископ и ние колкото да дочаквахме вечерта на възкресението, с цел да счупим и лапнем шарените яйца и козунак.
Великденските яйца баба правеше постепенно и търпеливо. Никога не чакаше събота, бяха подготвени още в четвъртък. Имаше разнообразни бои, само че най-хубави ставаха оранжевите и кафявите, които боядисваше в запарка от кромид. Някои от яйцата увиваше в парченца от женски чорап, слагаше в тях детелини или здравец и се получаваха същински творби на изкуството. Те вървяха дружно с курабийките. Дядо беше направил разнообразни форми от бяла тенекиена кутия и с тях се оформяха от тестото звездички и кръстчета. Мушкаха ги във фурната на печката с дърва и замирисваше на италианска пекарна.
На самия Валикден всичко се повтаряше като на Коледа. Баба ни хващаше за ръка и ходом марш към църквата Там по-послушните припявахме на поп Йордан, до момента в който намерим метод да се измъкнем. По-големите отново ни караха да се промушкаме под масата по няколко пъти, да целуваме иконите и лепим на езика си по петдесет стотинки. Правехме по няколко курса, до момента в който се съберат пари за вафли, лимонада и цигари. После всичко си вървеше по реда. Баба осъмваше в църквата. На който от нас, децата, се преспише, се прибираше в къщата. Другите оставаха до края и обикаляхме църкваата тъкмо в 12.00., когато ангелогласно се запяваше «Христос въскресе из мертвих....». Това великденско свещенодействие постоянно е живяло някъде надълбоко в мене от най-ранното ми детство та до ден сегашен.
Голямото блъскане започваше малко след среднощ. Първо чуках яйцето на баба. Ако ме надвиеше, вземах нейното и се перчех пред приятелите. Най ме беше гняв, когато някой от по-големите ми чупеше бияча с дървено яйце. Правеха се и такива номера тогава.
Великденските забрани в дребния град не се усещаха както в огромния, само че и тук имаше надзор от един – двама учители до късно през нощта.. Та ние с Дочето попаднахме навръх един такава инспекция като прогимназисти. Макар че се криехме, ни сбараха. Казаха ни да се прибираме незабавно, ние излъгахме и след час отново ни спипаха. Грозеше ни наказване вместо «Христос възкресе...». За шанс учителят беше прочут на нашите и се разминахме единствено със подстрижка «нула номер» в бръснарницата на Салчо. На другия ден в клас всички ни се смяха, че сме «летища», само че пък и всеки извади от джоба си по едно шарено яйце за празника.
Великден си остана празник и като пораснахме, и като се оженихме дори. Спомням си по какъв начин водеше Великденския " Христос воскресе " владиката Натанаил. Целият град се събираше на площада пред киното. Палехме свещи от неговата и като че ли всички носеха Христос всърцето си. Поне в този момент.
Калин Неврокопски
Имаше нещо тържествено през тези дни, макар че празникът сякаш не се празнуваше. Мама ми слагаше новите облекла и с тях отивах на учебно заведение, баща, дядо или баби ми турваха по една по-толяма пара в джоба, а и учителите в клас като че ли бяха по-благосклонни към нас. Пред църквата имаше повече усмихнати хора, облечени празнично. Камбаните на трите църкви в града биеха радостно чин-дан, чин-дан, чин-чин-дааан! Или пък по този начин ми се е коствало. Позволяваха ми дори самичък да пущам грамофона на остарелия радиоприемник «Латвия» и аз по през целия ден въртях сръбската ария «Пролетен цвет» и джазовата «Медисан 5», като отварях необятно прозорците в кухнята, та да се изфукам с тях.
Точно през седмицата преди Великден, която доста по-късно научих, че се споделя Страстната седмица, Калапотската улица в града /от името на село Калапот край Драма/ миришеше на козунак от край до край. Дъхавата вкуснотия идваше от пещите на всяка една от къщите – и на баба Злата, и на баба Деля, на Лина, на Гарсоневите, Костяневите. Това бяха пещи правени с мурафет, без комин, с камъни и тиня, вътре и от горната страна бяха с тикли /плоски камъни/. Тях всеки не може да измайстори. Те, като каруците на Йовковия Сали Яшар, имаха собствен мирис, собствен глас.
В каменните пещи се печаха и великденските агнета. Дядо не вземаше агнешко от който и да е. Той си знаеше Бараковите и те му избираха най-крехкото и най –младото от агънцетата. От тогава и до през днешния ден в нашето семейство ядем агнешко единствено на Великден и от време на време на Гергьовден. Просто е останала традицията от този момент. Баба ни караше да постим, само че ние скритом от нея поблажвахме. Но на Разпети петък и в събота тя ни следеше като епископ и ние колкото да дочаквахме вечерта на възкресението, с цел да счупим и лапнем шарените яйца и козунак.
Великденските яйца баба правеше постепенно и търпеливо. Никога не чакаше събота, бяха подготвени още в четвъртък. Имаше разнообразни бои, само че най-хубави ставаха оранжевите и кафявите, които боядисваше в запарка от кромид. Някои от яйцата увиваше в парченца от женски чорап, слагаше в тях детелини или здравец и се получаваха същински творби на изкуството. Те вървяха дружно с курабийките. Дядо беше направил разнообразни форми от бяла тенекиена кутия и с тях се оформяха от тестото звездички и кръстчета. Мушкаха ги във фурната на печката с дърва и замирисваше на италианска пекарна.
На самия Валикден всичко се повтаряше като на Коледа. Баба ни хващаше за ръка и ходом марш към църквата Там по-послушните припявахме на поп Йордан, до момента в който намерим метод да се измъкнем. По-големите отново ни караха да се промушкаме под масата по няколко пъти, да целуваме иконите и лепим на езика си по петдесет стотинки. Правехме по няколко курса, до момента в който се съберат пари за вафли, лимонада и цигари. После всичко си вървеше по реда. Баба осъмваше в църквата. На който от нас, децата, се преспише, се прибираше в къщата. Другите оставаха до края и обикаляхме църкваата тъкмо в 12.00., когато ангелогласно се запяваше «Христос въскресе из мертвих....». Това великденско свещенодействие постоянно е живяло някъде надълбоко в мене от най-ранното ми детство та до ден сегашен.
Голямото блъскане започваше малко след среднощ. Първо чуках яйцето на баба. Ако ме надвиеше, вземах нейното и се перчех пред приятелите. Най ме беше гняв, когато някой от по-големите ми чупеше бияча с дървено яйце. Правеха се и такива номера тогава.
Великденските забрани в дребния град не се усещаха както в огромния, само че и тук имаше надзор от един – двама учители до късно през нощта.. Та ние с Дочето попаднахме навръх един такава инспекция като прогимназисти. Макар че се криехме, ни сбараха. Казаха ни да се прибираме незабавно, ние излъгахме и след час отново ни спипаха. Грозеше ни наказване вместо «Христос възкресе...». За шанс учителят беше прочут на нашите и се разминахме единствено със подстрижка «нула номер» в бръснарницата на Салчо. На другия ден в клас всички ни се смяха, че сме «летища», само че пък и всеки извади от джоба си по едно шарено яйце за празника.
Великден си остана празник и като пораснахме, и като се оженихме дори. Спомням си по какъв начин водеше Великденския " Христос воскресе " владиката Натанаил. Целият град се събираше на площада пред киното. Палехме свещи от неговата и като че ли всички носеха Христос всърцето си. Поне в този момент.
Калин Неврокопски
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ