Човешкият живот може да се разглежда като последователни стадии, в

Човешкият живот може да се преглежда като поредни стадии, в които задачата ни е да построяваме своята еднаквост. „ Его-идентичността “ е сърцето на Аз-а, чувството, че си еднакъв през всички интервали на живота си, само че и друг, тъй като се развиваш през всеки един от тях. Тя е свързващата нишка, събираща всички наши облици и функции в едно цяло. Всеки етап от човешкият живот е обвързван с развиването на дадена подготвеност, като стартираме от вярата, в най-ранния стадий и стигнем до до мъдростта, на края на виталният път. Личността се развива на степени, с преходи от една степен към друга. Всяка рецесия през която човек минава е опция за израстване и рационализиране. Чрез идентичността осмисляме пребиваването си на земята. Тя ни дава възприятието за цел, смисъл и посока. Благодарение на нея можем да се свързваме с другите по несравним метод, без да губим чувството за себе си. И на всеки стадий от живота си да намираме мощ и смисъл да продължим по пътя.

Германският психоаналитик Ерик Ериксон разграничава осем стадия в построяването на Его-идентичността на индивида:

МЛАДЕНЧЕСКАТА ВЪЗРАСТ

Първата година от живота. Задачата тук е да се построи базовото доверие. Това е общото възприятие на доверие към другите, чувството, че те са благожелателно настроени, а светът е безвредно място. Изграждането на базовото доверие към другите хора и заобикалящата среда зависи от грижите, които поставя майката за детето си и сигурността, която тя му дава. Но базовото доверие е религия освен към външния свят, а и доверие към вътрешния свят. Можем да считаме, че сме съумели в построяването на това, когато детето е в положение да остане единствено без майката и не изпитва неконтролируема тревога или страдалчество. Психичното качество, което се построява при сполучливото прекосяване на рецесията през този първи стадий Ериксон назовава “надежда ”. Базовото доверие към майката и себе си дава опция на детето да се оправя с провокациите през идващите интервали от живота си.

РАННОТО ДЕТСТВО

Втората и третата година от живота. Задачата тук е построяването на самостоятелност против срама и подозрението. През първата година децата напълно зависят от грижите на майката. През втората си година те стават по-независими, тъй като прохождат, проговарят и стартират да изследват интензивно околната среда. За тях най-голямата горделивост е откритието, че могат да вършат нещата сами. Чувството за еднаквост приема формата на “Аз съм това, което мога да върша ”. Ако родителите не дадат независимост на детето и не го поощрят за триумфите му, в него се развиват възприятие на позор и подозрение. Изградената през този интервал “автономност ” на държанието мощно подтиква и ускорява възприятието на “базово доверие “.

ВЪЗРАСТТА НА ИГРАТА

Това е интервалът от 4 до 6 години. Конфликтът тук е разпоредителност против виновност. Детето стартира да става все по-активен член на социума и да се среща и поддържа връзка с нови хора, за което спомага и развиването на речта. Влиза в връзки с други деца и се развива способността за обмисляне и реализиране на държанието. Започва да поема отговорности и отговорности. Чувството за еднаквост се показва в чувството: „ Аз съм това, което ще стана “ или с други думи стартира да се образува възприятието за цел. Най-важната родителска задача тук е да се насърчава самостоятелността на детето. Ако редовно го лимитират в неговата душeвност се построява възприятие за виновност и след това ще израсне като човек, мощно подвластни от близките, без дарба да си слага реалистични и достижими цели.

УЧИЛИЩНАТА ВЪЗРАСТ

От 7 до 12 години. Това е спорът, който доста от хората по този начин и не съумяват да разрешат и който се трансформира в съществена спънка до края на живота им: усърдие против малоценност.

Трудолюбието се построява в учебно заведение и това е развой, който се оформя, до момента в който децата усвояват знанията на своето общество и схващат нуждата от него. Чувството за еднаквост в този интервал приема израза “Аз съм това, което съм научил ”. Ако децата виждат, че тяхната значителност за близките, техният статус в групата от връстници, зависят не от усвоените познания и държание, а от качества, нямащи нищо общо с това - раса, пол, вяра и обществено състояние, - се появява възприятието за “непълноценност ”.

ТИНЕЙДЖЪРСКАТА ВЪЗРАСТ

От 12 до 19 години. Това е времето на сериозен спор, подбуден от комплициране на функциите. Тук е моментът да се построи най-важното обществено качество – чувството за “идентичност ”, или “его-идентичността ”. Ако това не стане, в края на този интервал ще се появи това, което Ериксон назовава “смесване на обществените функции ”. Причината за това е, че през този интервал от развиването си човек се сблъсква с голям брой нови условия и функции, които би трябвало да усвои. Необходимо е да съчетае в един облик всичко, което знае за себе си, всички функции, които до този миг е приемал. Този сборен облик е неговата еднаквост. Тази еднаквост би трябвало да е съответен и приемлив отговор на въпросите: “Кой съм аз? ” и “Какъв ще стана по-нататък? ”.

Ако това не стане се появява рецесия на идентичността, която се показва в некадърност да се свързваш с другите (ако не знаеш кой си няма кого да свържеш с тях), затруднява се правенето на избори, съгласно действителността, насочването към дадена специалност. Намирането на личната еднаквост е дълъг развой, който постанова изпробване с разнообразни обществени и професионални функции, до момента в който човек най-сетне не разбере кое е това, което е непрекъснато и неотменимо в него. Най-важното тук е опазване на верността към обещанията и привързаностите си.

РАННАТА ЗРЯЛОСТ

Периода от 20 до 25 години. Тук се появява рецесията на интимността против изолацията. Човек стартира да построява интимни връзки с различен човек. Сексуалните връзки до момента са били единствено част от търсенето на личната еднаквост и не са имали доста общо с интимността. Това е възприятие, което човек изпитва към околните си – сътрудници, другари, семейство. Когато съединяваш своята еднаквост с идентичността на различен човек, без да се страхуваш, че ще изгубиш себе си, значи че си развил способността за „ фамилиарност “. Ако това не се случи, човек се затваря в себе си и заобикаля междуличностните връзки или се отдава на подправени взаимоотношения, в които не демонстрира същинската си еднаквост, защото не я е построил. Следствието на това е самотност и изолираност.

СРЕДНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

Времето сред 25 и 65 години. Продуктивност против пасивност. Според Ерик Ериксон всеки възрастен човек или приема, или отхвърля от себе си отговорността за положението и развиването на обществото, в което живее. Продуктивността е загрижеността на индивида за благополучието на своето потомство и на обществото, в което живее и работи, както и за положението на света, който ще остави след себе си. Антипод на това са безразличието и апатията. Хората, които са непродуктивни, последователно се затварят в себе си, персоналните им потребности и улеснения са единствената им грижа. Спират да бъдат дейни членове на обществото. По този метод може да се появи „ рецесията на зрялата възраст “, която се показва в безизходност, чувство за безсмислието на живота и самосъжаление.

КЪСНАТА ЗРЯЛА ВЪЗРАСТ

Периодът след 65 години. Мъдрост – обезсърчение.

Тук се постанова сливане на всичко, което е съумял да реализира човек в психологичното си развиване през целия си живот. Ако се е провалил в предните стадии, това е съвсем невероятно и следствието е възприятието за обезсърчение. Човек стартира да гледа обратно в предишното си, прави равносметка за триумфите и неуспехите си, както и за цялостното качество на живота си. Ако успее да построи положителен облик на целия си живот и да огледа на него със удовлетворение и задоволство, без непотребни съжаления, това би била финалната, най-сладка победа за човешкото създание. Ако обаче възприема живота си като поредност от неточности, се появяват отчаянието, чувството за неизживяно и мощният боязън от гибелта. Мъдростта през последния интервал от живота е способността да приемеш приближаването на гибелта умерено, като заслужена отмора и неизбежна част от кръговрата на живота.

Животът няма никакъв смисъл без взаимната взаимозависимост. Ние се нуждаем един от различен, и колкото по-скоро разберем това, толкоз по-добре за всички ни.

Когато наблюдавате детската игра, виждате какъв брой близо е тя до рисуването на художника с четката. В играта детето споделя неща, без да произнася думи. Виждате по какъв начин то взема решение проблемите си. Можете да видите и какво не е наред. Малките деца имат големи креативен сили, които излизат на повърхността по време на свободната игра.

Играта е най-естественият метод за самолечение, който ти дава детството.

Децата не могат да бъдат заблудени с празни похвали и снизходително поощрение. Ще се наложи да замените изкуственото подсилване на самочувствието им с нещо по-добро, което аз назовавам струпване на „ его-идентичност “, което придобива действителен смисъл единствено от безрезервното и поредно самопризнание на действителните за тях достижения, които са от голяма важност в техния свят.

Някой ден, може би, ще съществува добре премисленото публично разбиране, че най-смъртоносният от всички грехове е осакатяването на духа на детето; такова осакатяване подкопава виталния принцип на доверието.

На тинейджърите би трябвало да им се даде свободата да избират, само че не толкоз доста независимост, че да не могат да изберат.

Най-пълноценният живот е този, който е съумял реализира вътрешен баланс сред трите сфери: работа, обич и игра.

В обществената джунгла на човешкото битие, не можеш да се усетиш същински жив, без възприятие за еднаквост.

Чувството за еднаквост дава опция да усещате себе си като нещо, което има дълготрайност и еднаквост, и да действате по съответния му метод.

Когато минаваме през виталния си цикъл на 40-те си години, търсим у старите хора мъдрост. Когато сме на 80, отново търсим мъдрост у 80-годишните, само че единствено с цел да забележим кой е помъдрял и кой не. Много от старите хора не стават мъдри, само че въпреки всичко с цел да помъдрееш, би трябвало да остарееш.

Здравите деца няма да се опасяват от живота, в случай че родителите им имат задоволително пълностоен живот, с цел да не се опасяват от гибелта.

Ако имаме някаква отговорност в цикъла на живота, то това е всяко потомство да даде силата на идващото, с която то да може да се изправи пред значимите си проблеми по собствен личен метод.

Надеждата е по едно и също време най-ранната и най-незаменимата добродетел, присъща на положението да си жив. Смисълът на живота е да се запази вярата, даже когато доверието е засегнато, вярата – разрушена.

Фактът, че човешката съвест остава отчасти детска през целия живот е в основата на човешката покруса.

Снимки: erikerikson.org