Човешката смърт винаги ще ни заобикаля. Чуваме за нея от

Човешката гибел постоянно ще ни заобикаля. Чуваме за нея от медиите, виждаме я по дървета и стълбове, претърпяваме загубата на свои близки – формите са разнородни. Смъртта, както гласи клишето, е „ част от живота “. Поради тази причина за един актуален човек е невероятно да посреща всяка гибел със мощен прочувствен заряд. Вероятно би полудял. Имаме си неписана социална система, по отношение на която дадена гибел се класифицира, за наше облекчение. По тази неписана подредба, нелепата гибел някой непосредствен, на българско дете, грубо ликвидиране на жена или кончината на артиста Иван Ласкин ни интересуват. Може да съжалим и убитите в някоя война или пък да отбележим годишината от гибелта на някой народен воин. Има и гибел, за която не ни пука.

Това е умирането на хора, което не е последвано от некролог, панахида и жито. Те не са забравени, тъй като в никакъв случай не са били запомняни. Това са хората, чиято протегната ръка, преди да умрат, ни спъва по тротоарите. Зловонните, небългари, очевидно заболели и/или очевидно остарели, без персонална карта – тези, чийто живот на процедура се оказва незаконен. Можем да си изберем дали да ги възприемаме като жертви на самите себе си, или жертви на обществото, на тежките материални ограничения и на отчуждението.

Незапомнената гибел е невидима с просто око, само че слагането на лупа над нея демонстрира скритите рани, които са я предизвикали. Това е репортаж за една незапомнена гибел в София и обвързваните с нея „ човешки “ истории.

Едни от най-студените дни при започване на 2018 са първите два на месец март. Края на зимата няма да дочака един човек, който в нощта на 1 против 2 март умира на „ Ботевградско шосе “. При температура под -15 градуса индивидът е открит в безпомощно положение на булеварда от полицейски патрул. Полицаите викат кола за спешна помощ. Въпреки очевидно тежкото му състояние, медицинските лица не транспортират индивида до болница. Вместо това е отведен от мобилен екип на общинския Център за спешно настаняване на бездомни хора в кв. „ Захарна фабрика “. Там е прегледан от доктор, който на собствен ред вика незабавна помощ. Лекарят открива, че поради тежкото му положение, индивидът към този момент е трябвало да бъде в болница. Приетият в центъра не дочаква колата за спешна помощ и умира.

Причините за тази гибел са обект на продължаваща към този момент над една година прокурорска инспекция. Репортажът може да даде единствено едно обосновано съмнение. Един човек умира на софийски бул., тъй като му е отказана здравна помощ. А за какво е отказана?

Най-напред поради името му, което служителите на реда и незабавните медици на „ Ботевградско шосе “ евентуално не са разбрали. То е Ребин Митран. Името е йезидско. Ребин е бил иракски жител, със статут на краткотрайно пребиваващ в България. Към момента на умирането си няма в себе си персонални документи. Това, евентуално, е измежду по-преките аргументи да не бъде признат в болница. Наред с неспособността да приказва български, забележимите кожни инфекции и носещата се от него мощна миризма на алкохол.

Това са характерностите на човек, който, съдейки по реакцията на виновните за спасяването му, заслужава да почине.

„ Умрял си е мангалът, защо се занимаваме с всичко това “, е действителен реторичен въпрос, импровизирано заложен от държавен чиновник, обвързван с следствието на гибелта на Ребин Митран. Това е и действителната неофициална „ присъда “, която доста хора в нашето общество ще „ издадат “. За тях, а и за всички останали, може би въпреки всичко ще е забавно да видят по- детайлния портрет на един човек, заслужил да почине на улицата, часове преди националния празник на България през 2018 година.

Ребин Митран. Снимка: Фейсбук.

Йезидите, наричани още езиди и язиди, са характерна етническа група, главно населяваща Северен Ирак, Северна Сирия и Югоизточна Турция. Някои от тях се разпознават като кюрди. Традиционно изповядват лична монотеистична вяра с юдео-християнски генезис. Цялостното отношение в мюсюлманския свят към тях е негативно, а религиозни екстремисти като „ Ал Кайда “ и „ Ислямска страна “ ги възприемат като „ поклонници на Дявола “. Поради това йезидите са чест обект на терористични набези. При най-кървавата координирана терористична офанзива с коли-бомби против два йезидски града в Ирак на 14 август 2007 умират към 800 души. В по-тежки времена йезидите са обект на гонения и прям геноцид.

Това се случваше и при възхода на ИДИЛ през 2014 година, който ускори мигрантския поток, породен от войната в Сирия. От домовете си побегнаха и десетки хиляди йезиди, а светът обърна внимание на „ специфичното отношение “ на което етносът е обект в Ирак и Сирия – фактическо етническо пречистване.

През март 2015 за йезидите си спомнихме и в България. Причината бяха изказванията, че наши граничари са пребили и ограбили 11 иракски йезиди, бягащи от настъплението на „ Ислямска страна “ по родните им места и пробвали да влязат у нас от Турция. По показания на един от хората в групата българските служители на реда ги заловили, взели им парите и телефоните и ги отпратили назад в студа към Турция, където двама от тях умряли от измръзване. Описаният способ на запазване на българската граница от незаконно влизащи съответства с историите на други иракчани, афганистанци и сирийци, които пред „ Хюман Райтс Уоч “ описаха по какъв начин са бити, ограбвани и отпращани пеш в студа от български униформени. Тогавашният вътрешен министър Цветлин Йовчев назова историите „ клюки “. Бити, отпратени и измързнали до гибел в Турция се оказаха и двама души от кюрдска група, срещнала сходно отношение на границата на Европейския съюз в България.

Някъде в същото време на „ ислямско настъпление в Европа “, по реториката на част от ръководещите през днешния ден, в България се озовава иракският жител с йезидско име Ребин Митран, който на 1 март 2018 ще почине в „ Захарна фабрика “.

Окъсан, с рани по тялото, неговорещ български и с неприятен британски, пияч

Така е изглеждал този емигрант, а такива характерности мъчно будят страдание.

„ Не сме задълбавали в историята му. Беше сензитивна тематика и се опитвахме да акцентираме на потребността от взаимоотношения в сегашното. Знам единствено, че е избягал от войната в Ирак. Семейството му е имало проблеми с „ Ислямска страна “. Майка му е починала в техните ръце. Беше се устремил към брат си в Германия. “

Това споделя за Ребин Галина Лачева от Солидарния кооператив „ Храна, не война “. През последните години групата провежда така наречен „ солидарни кухни “ – готвене и разпределяне на храна на небогати на първо време навън при Централна баня, а след това от помещение в непосредствена непосредственост до Женския пазар. Целта е хората в неравностойно състояние да получат както храна, по този начин и „ опция да поговорят с някого наедно и с намерено сърце, без дискриминация “, по думите на Галина.

Митран се озовава на една такава солидарна кухня и се привързва към хората от колектива. Галина го разказва още като „ много прочувствен човек. По-пламенен. На моменти, съгласно доста хора, нападателен. “

Ребин имал проблеми с алкохола. На Галина споделил, че желае да не помни всичко, през което е минал. Комуникирал с композиция от жестове, доста неприятен британски и доста неприятен български.

Не е ясно с какво този човек се е занимавал в Ирак, само че откакто майка му е убита, потегля към Европа.

„ Каза ми, че има брат в Германия, до който желае да стигне. Попитах го за татуировките му. Каза ми, че преди е бил в друга страна и е бил в пандиза, където са татуирали пръстите му. Друга татуировка беше отдадена на майка му, която ми сподели, че обичал доста. Не знам за какво е бил в пандиза, не искаше да ми каже. Случило се е в европейска страна. Може би Швеция, Норвегия “, споделя Саид Мохамеди – емигрант от Афганистан и другар на Ребин в София.

Вече в България, Ребин минава през имигрантския лагер от отворен вид в Харманли. Там получава статут на краткотрайно пребиваващ и някакви документи, които, по личните му думи, след това са откраднати. Доброволци в Харманли го определили като „ проблематичен “ и „ подвластен “, и съгласно тях той самичък е продал документите си.

„ Този човек, може би, с някакво психологично разтройство, е попаднал в България, не е получил здравна грижа, не е получил базови езикови познания. Получил е някакъв статут на пребиваващ в страната, някаква форма на леговище, след което е оставен на произвола на ориста. Смея да настоявам, че това е една показателна картина за цялостното отношение към хората, които търсят някаква форма на леговище и интернационална протекция в България “, счита Радослав Стоянов от Българския хелзинкски комитет. От тях в последните седмици от живота си Ребин желае помощ, с цел да му бъдат издадени някакви нови документи и да се опита да продължи към брат си в Германия.

Ребин Митран е индивидът на напред във времето с вдигнатия пестник. Снимка: Храна, не война.

Отново съгласно доброволци, в Харманли той давал спорна информация какво го е довело в България и не реагирал положително на опитите за психическа помощ.

„ Сякаш всевъзможен вид контузии и зависимости могат да се излекуват с няколко сеанса в бежански център. Ако доброволците си разрешават подобен цинизъм, по какъв начин можем да чакаме включване, интеграция или както желаете да го наречете? Самите доброволци чакат единствено някаква представителна извадка от бежанците да бъде подкрепена “, споделя Лачева.

Авторът на този текст изиска да разбере от Държавната организация за бежанците към Министерски съвет каква здравна и психическа помощ е получил Ребин Митран в България, какъв е бил съответният му статут у нас, има ли информация за осъществени от него закононарушения, потърсил ли е метод да бъде настанен и да се събере със фамилията си. Отговорите на подаденото заявление по Законаза достъп до социална информация бяха отказанипод претекст, че засягат персонална информация, която от своя страна е законово предпазена. Отказът не беше обжалван.

След Харманли, където очевидно не съумява да бъде „ интегриран “, Ребин Митран, с всичките си проблеми, се озовава на софийските улици.

„ Тук стартира да пие много. Водка, вино … Питал съм го: „ Защо го правиш? Това е неприятно за тялото ти! “. Казваше ми: „ Нямам дом, на открито е студено, желая да се стопля “. Кракът му имаше пострадване. Не съм го питал какво. Когато вървях до джамията, го виждах да проси извън. Изглеждаше замърсен, някои хора го удряха – и бежанци, и българи “, споделя Саид от Афганистан.

„ Бяха го обирали и пребивали безогледно по улиците “, споделя Галина, съгласно която някои от нападенията евентуално са били по неонацистки подбуди.

Медицинските му проблеми са измежду аргументите да се обърне към БХК. „ Имаше обяснен проблем с единия крайник. Научих от общи познати, че евентуално е имал онкологично заболяване, някакъв израстък или най-малко по този начин му е било казано “, спомня си Радослав Стоянов. Аутопсията на Ребин ще покаже, че той е имал хронична исхемична болест на сърцето и болести на артериите.

Поради неналичието на езикови познания, Ребин има големи проблеми в връзката с която и да е българска институция, което трансформира приемането на документи или здравни грижи в невъзможни ребуси, за които в края на живота си въпреки всичко търси помощ от неправителствената организация.

„ Не смееше да споделя съответни рецензии, тъй като се усещаше уязвим. Единствената сериозна цел беше да напусне България незабавно. Беше мамен и от други бежанци. Имаше спречквания. Но беше пламенна натура и не си мълчеше “, спомня си Галина Лачева.

Ребин не се е обръщал към виновни институции и за насилието упражнявано по отношение на него. Освен на улицата, той твърди, че това се е случвало и другаде – в Центъра за настаняване на бездомни хора в Захарна фабрика.

Обири, побои, изнасилвания в общинския център за бездомни?

„ В спешния център беше станал очевидец на ликвидиране и се опасяваше за живота си. Служител е протегнал ръка на признат в центъра човек. За този център имаме доста сигнали от хора, които идват да се хранят при нас и споделят. Не би трябвало всяко удостоверение да се взима за чиста монета, само че от доста страни са отправяни доста тревожни сигнали за това какво се случва там – физически похищения, изнасилвания, малтретиране, насмешки, тормоз, обири и от страна на личния състав, нечовешко отношение, липса на квалифицирани фрагменти, които могат да се оправят с психическите проблеми на хора в най-окаяно положение, липса на медицински грижи “, споделя Галина Лачева и добавя, че в центъра са желали подкупи на иракчанина, с цел да бъде настаняван.

„ Ребин се оплакваше държанието на съответно лице от личния състав или лице, което подкрепя личния състав. Практика в този спешен център е бездомни хора да бъдат наемани, с цел да оказват помощ. Според Ребин въпросното лице е упражнявало принуждение върху други настанени, заканвал се е, упражнявал е насила, карал хората да му купуват марихуана. Над очевидци на насилието се е заканвал да пазят загадка “, добавя Радослав Стоянов. По думите му, недоволствата на Ребин не са първите във връзка с спешния център в „ Захарна фабрика “, получавани и от БХК.

В самия център настояват, че Митран е имал съществени проблеми с алкохола и поради това се е налагало да бъде гонен неколкократно. Наред с това, поради неналичието на българско поданство и каквито и да е документи, той е настаняван там само на благосклонност.

Той не съумява да подаде публични недоволства за срещнатото отношение, а изказванията за упражнено принуждение там остават недоказани. В края на тази история ще се върнем към мястото, където умира Ребин Митран – иракчанин, йезид, в последните години от живота си – софиянец.

Текстът на Константин Мравов е оповестен в уеб страницата за мнения, разбори и истории " Клин/Клин ".