Човекът седеше в най-тясната стая на къщата им, обърната към

Човекът седеше в най-тясната стая на къщата им, обърната към градината, където имаше млади овошки, тънки като фунийки, още голи, без листа, пръчки, които щяха на създадат знамение през май. Но индивидът не гледаше през прозореца, не го интересуваха тънките връхчета на дърветата, нито времето на открито – а то беше студено и както нормално валеше. Струма се беше надигнала като вулкан, кафява и мътна, дива, само че индивидът несъмнено изобщо не мислеше за реката.

- Благодаря, огромно благодарско, Еленке – сподели той. Беше по-нисък от мършавата жена, наедрял, с необятни, тежки плещи, които едвам се побираха в тясната фланела. Тя беше плетена от домашна алена вълна, каквато тук имаше, тъй като към момента някои се лъжеха да гледат овце. Мъжът се наведе, хвана кафявата ръка на Елена и я целуна. Задържа ръката ѝ. 

- Благодарско, Еленке – избърбори мъжът.

После се изправи, един подобен необятен и крепък, с към момента черна коса. Стискаше в ръка пари.

- Ще ти ги върна – сподели той. – Ако ще да пукна, ще ти ги върна.

- Дано се оправи момчето – сподели Елена. – Ще се оправи – добави твърдо тя.

- Снаха ти разсипа твоето момче – сподели мъжът. – Гледах го по какъв начин върви и гледа в небето, набутал незапалена цигара в устата. Викам си – тая го накара да откачи. Добре че отново отиде в Испания.

- Добре – сподели Елена.

- Ти си добра жена – изтърси мъжът, който още по-здраво стискаше парите. – Някой път си удрям главата в стената. Защо не я вземах? Защо се направих на тъп, та те върнах от нас. Щяхме за си живеем добре...

- Синът ти ще се оправи. Плати, където би трябвало – сподели Елена.

- Не мога да допускам, че синът ми ти е отсякъл дърветата в двора. Но комшиите споделят – видяхме го. Вовота сечеше. Викам му – кради къде искаш, нея не я кради... Гаранцията скъпа, та пращи. Мислих от кого да желая назаем. Никой няма. Лошо, дето при тебе пристигам, Еленке. Помня аз - и в този момент си удрям в главата в стената. Къде ми бяха очите, къде ми беше мозъкът. Баща ми единствено едно сподели: – „ Тая е по-висока от тебе, за насмешка ще станеш. “ Що не ми сподели: – „ Тая е двеста пъти по-умна от тебе “?

- Било каквото било.

- Не било писано – въздъхна мъжът. – Но ми беше кеф, като те взема Христо. Баща ми викаше – „ Тая ще остане сама да кука. Ще има да върви по мъжете да им се моли, както се моли на тебе. “ А той, Христо, те взема. Жените очите си деряха за него. Като те взема, аз по този начин огромно въздъхнах. Падна ми камък... все си мислех, че съм ти опропастил живота – този мъж говореше бързо и доста, действаше бързо. Той изтича до Елена, прегърна я и въпреки да бе по-нисък, я целуна дълго и неуместно. Сигурно се усети, че е доста не на място, отстъпи от нея, избърса с ръка устата си, избърса и бузата, където я беше целунал и сподели:

- Извинявай. Тогава те обидих… само че съм го мислил до момента. Какъв глупак. Най-хубавата жена да пристигна у нас... и си мислех, ще ти го кажа Еленке, щото ми е грях пред оня горе, пред Господа – в случай че изобщо го има, в случай че го няма - грях ми е на душата, в случай че има такава нещо. Дори да нямам душа, отново ми е грях.... Извинявай, Еленке. Еленке, не пердах се, ще ти върна парите. Може да продам телето, като се роди, в случай че е мъжко. Ако е женско, няма да го продавам. Ще очаквам Габриела отново да се отели и тогава ще продам... ще ти върна парите. Ако тогава беше забременяла, какво ще да приказва бащата, бях решил – поставям си главата в торбата. Женя се. Сега ме е гняв, че се омазах. Глупак... Ще ти върна парите. Честно ти споделям... дамата не знае, че при тебе съм пристигнал. Тя те ненавижда доста, от доста години доста те ненавижда. Щото тъп съм, говорех ѝ за тебе. Комшиите ѝ споделили за тебе. Ще ти върна парите. Честно.

- Когато можеш – сподели високата жена. – Ако можеш по този начин да направиш, щото синът ти да не краде.

- Ако Вовката беше момиче, щеше да се споделя Елена – сподели здравият мъж. - И това ми е грях пред Господ – в случай че го има някъде - и на душата ми е грях. Аз скапах Вовко. Такова хубаво и мъдро дете беше. Вовка, крещя му, сине, за ветеринар ще те изучим. Коне желая да виждам, Вовка, от дребен коне желая да виждам. Конят е по-голям човек от индивида. Той има душа, не индивидът. Като бях момче, ти знаеш, Еленке – силех се да прескоча Мъниша. Нашата бара беше придошла като Черно море. Аз яздех нашия Дорчо, по тази причина живеех - да яхвам Дорчо. Ти знаеш, не се перчех напълно по никакъв начин. Ами като да прескоча Маниша, паднах – и Дорчо трябваше да ме настъпи, копитото тъкмо към челото ми идеше. Викам си – дотук. Обаче Дорчо не знам какво направи, извъртя се, на другата страна обърна копито, отскочи и аз още съм жив. Като одъртя Дорчо, не дадох на татко ми да го закара на касапница – бяха го покарали да го колят и аз се разболях. Така си почине кончето, от напреднала възраст, и още го помня. Затова желаех Вовата да стане ветеринар. Пари му давах, давах, давах и го разтурих. Той си нави в главата, че някой все би трябвало да му дава и че парите са като ланската шума... Извинявай, че по този начин ти ги дрънча, Еленке. Мерси. Благодарско и благодаря. Голяма си. Как се омазах. Изтървах. Тъпак! - той още веднъж се обърна обратно, направи няколко крачки и целуна високата жена по челото – за една секунда. - Спасяваш ми детето. Дано има Господ някъде, да те пази. Сигурно има, но не е тука.

Мъжът излезе бързо, с едри мощни крачки, преди да затвори вратата след себе си, спря, махна с ръка, в която към момента стискаше парите, след това сподели:

- Благодарско, Еленке, - и се наведе, това несъмнено означаваше, че се поклони, само че фанелата, плетена от тази дебела домашна вълна, го стискаше като гипс. Палтото, което държеше в ръка, се изсули и падна на черджето в коридорчето.

- Какъв съм простак – изфъфли той. – Довиждане, Еленке. Господ нека е някъде наоколо да те наглежда - индивидът не помни да затвори вратата след себе си.

Високата жена го изчака да излезе от къщата, стана и затвори вратата, по-късно извади хрян и деликатно, като че режеше нокти на бебе, стартира да го нарязва на дребни кубчета, не по-големи от лещено зърно. Беше към единайсет, студено и мокро – човек единствено да прави пестил за заболели бъбреци. Много мъчно се правеше този пестил. Човек би трябвало да го чака 40 дни за узрее. Но в случай че не го нареже човек, 40 дни ще се изнижат и нищо няма да чака, единствено дето времето ще минава на вятъра. На идващия ден, за какво чак на идващия, по-добре още през днешния ден следобяд, човек може да забърка пестил за болежка в колената – туй мазило става по-бързо, за двайсет и три дни, за два дни кипват капките за корем. Така всеки идващ ден има какво да провериш и нещо те чака, а ти си свободен, не чакаш.

- Какво търси Симеон тука? Защо те целува? Кога си ходила ти при него? Кажи ми! – Дамян, един доста хубав човек - даже като беше в работните си облекла от док, влажен от глава до пети - я гледаше. Лицето му грееше, като че имаше не кожа, а единствено кръв в него. Сините му очи също плуваха в кръв.

- Дадох му пари. Хванали сина му. Пак крал – сподели Елена. – Дадох му да заплати гаранция.

- Нещо доста приказваш – прошепна Дамян. - Ти в никакъв случай не приказваш толкоз доста. Не те запитвам за парите. Не желая да знам за парите. Кажи ми. Тоя за какво те целува. Ти си ми жена. На мене. Кога си ходила при него? Защо не го взема него?

Навън валеше, само че по-кротко. Въздухът просветля като усмихнато лице, купчетата от хрян лежаха в дървената гаванка и чакаха – да пораснат, да узреят и да излекуват доста заболели бъбреци. Хората в тоя край страдаха от бъбреци. Елена отиде до шкафа, извади някакво малко бурканче, цялостно с гъста, мазна на тип течност, заля кубчетата от хрян.

- Кажи ми – извика красивият мъж, който даже в гнева си оставаше прекрасен като картина, захвърлена под снега и вятъра – боята отново си беше хубава, тъпо единствено, че влагата я унищожава. – Лъгала ли си ме.

- Със Симо учехме дружно. Той не приключи техникума. Изключиха го за кражба на две кълбета тел. Никой не ми обръщаше внимание. Той седеше до мене в часовете по математика. Хич не учеше. Преписваше. Един ден, към този момент го бяха изключили, ме викна. Поиска пари. Дадох му. Целуна ме. Бях на 18. Никой не пристигна да ме вземе за абитуриентския бал. Моите съученички почнаха да се женят. Аз нямах никого. Ходих у Симови. В четвъртък. Майка му и татко му тогава ходеха да поливат градината в село Владимир. Имаха геран и помпа. Аз ходех при Симо. Исках да видя какво е. Не че толкова ми харесваше. Исках дете. Ако се случеше, щях да отида в София. Там щях да виждам дребното. Не се случи. Мислех, че съм ненормална. Болна. После ти ми сподели: – „ Ще се ожениш ли за мене? “ „ Не “ – споделих ти. Мислех, че няма да имам деца. Не желаех да те зачерням. Като забременях, ти обадих. Така беше почтено. Ако не ме беше взел, щях да отида в София. Жалко единствено, че тука, в Старо село, са тревите. В София няма треви. Но поради детето....

Дъждът напълно спря, небето не беше синьо, а бяло, като че някой бе пресял върху него брашно. Падна лека мъгла, като хвърчило. Чергите на пода в стаята бяха шарени и огромни – беше ги тъкала майката на Дамян, баба Христина. Тя живя до деветдесет и четири години.

- Нямам дъщеря – бе споделила тя на високата Елена. – Като видях, че Дамян те води у нас, си рекох: – „ Откъде тоя стълб ми докара Дамян. Тебе Симеон те натири, щото си ялова, а ти при мене идваш. След пет, а може и след седем години да бяха, баба Христина – синеока, с тънки кости като паяжина, дето ходеше тихо и кокошките не бягаха от нея, даже да искаше да ги заколи, с лице, което до 90 години не се набръчка - тя пристигна до Елена.

Елена тогава беше наведена над масата и разбъркваше листа от змийско мляко с цвят от черно лютиче. Тогава баба Христина, която обичаше да посръбва каменарка и криеше шишето в градина в бръшляна, се приближи до Елена, отпусна ръка върху черната коса на снаха си, погали мургавото ѝ чело и сподели:

- Прости ми, дето ти споделих ония думи. Глупава бях, Елено.

- Помня ги, мамо – беше отвърнала Елена. – Опитвам се да ги не помни – само че не ги не помня.

Сега Дамян, единственото дете на баба Христина, се приближи до жена си. Вдигна ръце – те бяха кафяви, тежки от работата в локомотивното хранилище, дето вървеше омазан и овъргалян в грес и масла. Ръцете му приличаха на бърсалка за обувки. Тези тежки ръце потеглиха към лицето на Елена. Тя не трепна, не помръдна. Такава си беше. Желязо.

Двете тежки ръце хванаха в шепа лицето на високата жена, безшумно и несръчно го задържаха.

- Какъв съм простак, Еленке. Надрънках ти нелепости.

Елена отново не трепна, нито помръдна. Такава си беше. Камък.

Само лицето ѝ стана малко по-тихо, като че ли блестна, само че може да е било от това бяло небе, дето се бе проснало над Старо село тъкмо в четвъртък.

Това мургаво, все неподвижно и умерено лице се засмя. Съвсем малко просветля. Трябваше да познаваш Елена от 37 години, с цел да схванеш, че се усмихва.

Дамян разбра.

- Тихо, дребосъче – сподели му Елена.