Случаят Таня Цветанова: Защо трябва да се внимава с шегите за Хитлер и Сталин
Човек и добре да живее, един ден става значима съчка и внезапно старите му изявления и постове в обществените мрежи подадат в общественото полезрение. И тогава може да си навлече неприятности. Дори и да не желаеме да признаем, животът ни в интернет към този момент е също толкоз значим, колкото другия, същинския живот.
Последният „ свеж образец “ е Таня Цветанова, кадър на МК, сегашен член на Управителния съвет на НДК и един от домакините на най-важното и дълго чакано събития в България през последните години – Европредседателство. Служителката бе „ изловена “ с остри трудове срещу политици, размисли за превръщането на публицистиката в най-древната специалност и противоположното, както и със споделени колажи на Хитлер и Сталин.
Наложи се шефът й и министър на културата Боил Банов да дава пояснения за крайните й позиции и острия език – всеки имал право на персонално мнение, само че пък можело и да било хакерска офанзива против профила на служителката. Всеки има право на персонално мнение и убеждения, прав е Банов, само че въпросът е къде естественото говорене свършва и стартират откровените обиди.
Случаят още веднъж демонстрира какъв брой е значимо да пазиш хигиена в интернет и обществените мрежи. И то във времена, когато може да ти желаят оставката за нацистка смешка от студентските години, остаряла тениска със свастика, селфи до портрет на Сталин или до восъчна фигура на Хитлер. В страна, в която всичко се изяснява с Путин или Сорос. И в онлайн среда, която предизвиква радикалните позиции и поляризира мненията, с цел да се храни.
(1).jpg )
Нищо не остава скрито-покрито.
Изобщо, историята – и най-много Гугъл – помнят задоволително красноречиви образци, че казаната дума е хвърлен камък. Дори и да си почистиш профила (което си е работа на цялостен работен ден), следите остават, а медийната въртележка към този момент те е завъртяла по този начин, че няма слизане. Питайте аления народен представител Иво Христов, който каквото и да прави, вечно ще остане в националния фолклор с констатацията, че 80% от българите дебили.
Социалните мрежи са просто инструмент за обществено говорене. И няма по какъв начин равнището на диалог там да бъде по-различно от „ живото “ говорене на политиците. Няма неразрешени думи. Няма грозни речи. Няма хигиена. Политиката е развлечение за масата, безусловно и преносно – нещо като риалити шоу, в което би трябвало да вършат все по-гръмки и по-гръмки номера, с цел да направиш усещане.
Корнелия Нинова преди време призоваваше Бойко Борисов да се схванат отвън пленарната зала като мъже, а в този момент водената от нея партия се разгласи срещу Истанбулската спогодба, която е стъпка напред освен в битката с насилието над дами, само че и във връзка с равенството на половете. Волен Сидеров обвиняваше Валери Симеонов в разпространяване на гей порно преди няколко години, когато телевизионната война сред двамата не предрешаваше днешното им удобно политическо общуване като ръководещи.
Вежди Рашидов скандализира с думите, че на фона на емиграцията, пенсионерите и малцинствата, тукашното население и за „ клин за зеле “ не става. Борисов се прочу с „ неприятния човешки материал “. А когато в Народното събрание се приказва за корупция, комунизъм, АЕЦ Белене или някой от сериозните проблеми, тогава надалеч освен езиковедите се хващат за главата.
Нивото пада
Този неприятен език се предава върху елементарните хора – и качеството на публичния диалог неизбежно спада. Неуважението и омразата изпъкват по мненията под всяка така наречен „ гореща тематика “. Потребителите към този момент не пазят позиции, а нападателно постановат личното си мнение над останалите, неведнъж без обстоятелства, а единствено с прочувствени причини. Вероятно всеки от вас има другар, който в даден миг го е разочаровал или отблъснал с крайни позиции по избрани тематики. Аз самата много постоянно се запитвам какво се е случило с познатите ми, че по този начин да се радикализират в интернет, та да не мога да ги позная.
Може би държавните чиновници би трябвало да бъдат назначавани след в детайли проучване на интензивността им в обществените мрежи. Може би би трябвало да одобряват някакъв Етичен кодекс за обществено държание. Може би просто всички ние би трябвало да си даваме по-често сметка какво значение може да има някакъв си пост във Фейсбук.
(1).jpg )
Защото животът не е черно-бял, думите си тежат на мястото – и постоянно ще се откри някой да подсети какво си споделил. И по-добре да те помнят с положително.
Автор: Виктория Димова
Последният „ свеж образец “ е Таня Цветанова, кадър на МК, сегашен член на Управителния съвет на НДК и един от домакините на най-важното и дълго чакано събития в България през последните години – Европредседателство. Служителката бе „ изловена “ с остри трудове срещу политици, размисли за превръщането на публицистиката в най-древната специалност и противоположното, както и със споделени колажи на Хитлер и Сталин.
Наложи се шефът й и министър на културата Боил Банов да дава пояснения за крайните й позиции и острия език – всеки имал право на персонално мнение, само че пък можело и да било хакерска офанзива против профила на служителката. Всеки има право на персонално мнение и убеждения, прав е Банов, само че въпросът е къде естественото говорене свършва и стартират откровените обиди.
Случаят още веднъж демонстрира какъв брой е значимо да пазиш хигиена в интернет и обществените мрежи. И то във времена, когато може да ти желаят оставката за нацистка смешка от студентските години, остаряла тениска със свастика, селфи до портрет на Сталин или до восъчна фигура на Хитлер. В страна, в която всичко се изяснява с Путин или Сорос. И в онлайн среда, която предизвиква радикалните позиции и поляризира мненията, с цел да се храни.
Нищо не остава скрито-покрито.
Изобщо, историята – и най-много Гугъл – помнят задоволително красноречиви образци, че казаната дума е хвърлен камък. Дори и да си почистиш профила (което си е работа на цялостен работен ден), следите остават, а медийната въртележка към този момент те е завъртяла по този начин, че няма слизане. Питайте аления народен представител Иво Христов, който каквото и да прави, вечно ще остане в националния фолклор с констатацията, че 80% от българите дебили.
Социалните мрежи са просто инструмент за обществено говорене. И няма по какъв начин равнището на диалог там да бъде по-различно от „ живото “ говорене на политиците. Няма неразрешени думи. Няма грозни речи. Няма хигиена. Политиката е развлечение за масата, безусловно и преносно – нещо като риалити шоу, в което би трябвало да вършат все по-гръмки и по-гръмки номера, с цел да направиш усещане.
Корнелия Нинова преди време призоваваше Бойко Борисов да се схванат отвън пленарната зала като мъже, а в този момент водената от нея партия се разгласи срещу Истанбулската спогодба, която е стъпка напред освен в битката с насилието над дами, само че и във връзка с равенството на половете. Волен Сидеров обвиняваше Валери Симеонов в разпространяване на гей порно преди няколко години, когато телевизионната война сред двамата не предрешаваше днешното им удобно политическо общуване като ръководещи.
Вежди Рашидов скандализира с думите, че на фона на емиграцията, пенсионерите и малцинствата, тукашното население и за „ клин за зеле “ не става. Борисов се прочу с „ неприятния човешки материал “. А когато в Народното събрание се приказва за корупция, комунизъм, АЕЦ Белене или някой от сериозните проблеми, тогава надалеч освен езиковедите се хващат за главата.
Нивото пада
Този неприятен език се предава върху елементарните хора – и качеството на публичния диалог неизбежно спада. Неуважението и омразата изпъкват по мненията под всяка така наречен „ гореща тематика “. Потребителите към този момент не пазят позиции, а нападателно постановат личното си мнение над останалите, неведнъж без обстоятелства, а единствено с прочувствени причини. Вероятно всеки от вас има другар, който в даден миг го е разочаровал или отблъснал с крайни позиции по избрани тематики. Аз самата много постоянно се запитвам какво се е случило с познатите ми, че по този начин да се радикализират в интернет, та да не мога да ги позная.
Може би държавните чиновници би трябвало да бъдат назначавани след в детайли проучване на интензивността им в обществените мрежи. Може би би трябвало да одобряват някакъв Етичен кодекс за обществено държание. Може би просто всички ние би трябвало да си даваме по-често сметка какво значение може да има някакъв си пост във Фейсбук.
Защото животът не е черно-бял, думите си тежат на мястото – и постоянно ще се откри някой да подсети какво си споделил. И по-добре да те помнят с положително.
Автор: Виктория Димова
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ