А времето отброяваше нечии чужди животи, нечии чужди любови
Четеше постоянно в парка. И пиеше вино. Пренасяше се в „ Безкрайния празник “ на Хемингуей. И в Париж, където той повърхностно присядал край Сена и попивал от въздуха на един от най-романтичните градове. На момичето, което постоянно беше самò, не му трябваше романтика. То си я имаше тук, в парка, пред Народния спектакъл, в глътките вино, които постепенно отпиваше, нищо, че беше от пластмасова чаша.
Имаше я в книгите тази романтика, в аромата на цветята, които я заобикаляха, в тръпчивия мирис на тревата, върху която беше седнала. Имаше я и в жуженето от гласове на девойките до нея. Те като че ли се надпреварваха за внимание, нахлуваха в нейното пространство, а то подслушваше скрито като един незабележим апаш на думи. Когато момичето, което постоянно беше самò, не искаше да бъде самò, търсеше избавление в думите. Четеше ги, изписваше ги, крадеше ги. Понякога я нараняваха, дори постоянно го правеха. Стомахът й се присвиваше в остра болежка, пулсът й се ускоряваше, сърцето й биеше неконтролируемо, а дъхът се опитваше да задържи това чувство. Усещането, че беше жива.
Момичето, което постоянно беше самò, обичаше тези пронизващи думи, напоени с страсти. Понякога пишеше. Използваше думите като оръжие. Пишеше фрагменти в разнообразни бележници, след това ги захвърляше. Сякаш е изляла болката си и трябваше да продължи напред. Момичето, което постоянно беше самò, от време на време пишеше измежду нощ и напояваше думите с вино, пишеше на тези, чието внимание търсеше. Внимание, което по този начин и не получи. Колко болежка, предпочитание и обич изписваха тези думи. Но несподелеността ги превръщаше в непотребни.
Да, непотребни бяха думите на момичето, което постоянно беше самò.
Веднъж се бе унесло от непознатите думи. Отново в парка. В един от тези дни, в които искаше да се изгуби и откри своето следващо бягство в книгите. В един от тези дни, в които слънцето нежно пареше кожата, носеше чувство за топлота, споделеност и тишина. Искаше я тази споделеност и защото не я получаваше от любовта, четеше. Така времето отброяваше нечии непознати животи, непознати страсти, непознати страхове, непознати любови.
„ Безкраен е, нали? “, чу някой да споделя до него. Момичето, което постоянно беше самò, беше със слушалки в ушите. Музиката беше другото избавление. Не обърна внимание на думите. Помисли, че е непознат диалог.
„ Безкраен е празникът, единствено че ние в никакъв случай не разбираме същинското значение нито на безкрайността, нито на празника “, като че ли някой продължаваше да приказва на нея. Отново не обърна внимание.
„ Безкрайността е заблуда, а празникът изисква споделеност. Не обичам празниците “, безшумно прошепна момичето. Но не се обърна, като че ли говореше на себе си.
Има още...
Имаше я в книгите тази романтика, в аромата на цветята, които я заобикаляха, в тръпчивия мирис на тревата, върху която беше седнала. Имаше я и в жуженето от гласове на девойките до нея. Те като че ли се надпреварваха за внимание, нахлуваха в нейното пространство, а то подслушваше скрито като един незабележим апаш на думи. Когато момичето, което постоянно беше самò, не искаше да бъде самò, търсеше избавление в думите. Четеше ги, изписваше ги, крадеше ги. Понякога я нараняваха, дори постоянно го правеха. Стомахът й се присвиваше в остра болежка, пулсът й се ускоряваше, сърцето й биеше неконтролируемо, а дъхът се опитваше да задържи това чувство. Усещането, че беше жива.
Момичето, което постоянно беше самò, обичаше тези пронизващи думи, напоени с страсти. Понякога пишеше. Използваше думите като оръжие. Пишеше фрагменти в разнообразни бележници, след това ги захвърляше. Сякаш е изляла болката си и трябваше да продължи напред. Момичето, което постоянно беше самò, от време на време пишеше измежду нощ и напояваше думите с вино, пишеше на тези, чието внимание търсеше. Внимание, което по този начин и не получи. Колко болежка, предпочитание и обич изписваха тези думи. Но несподелеността ги превръщаше в непотребни.
Да, непотребни бяха думите на момичето, което постоянно беше самò.
Веднъж се бе унесло от непознатите думи. Отново в парка. В един от тези дни, в които искаше да се изгуби и откри своето следващо бягство в книгите. В един от тези дни, в които слънцето нежно пареше кожата, носеше чувство за топлота, споделеност и тишина. Искаше я тази споделеност и защото не я получаваше от любовта, четеше. Така времето отброяваше нечии непознати животи, непознати страсти, непознати страхове, непознати любови.
„ Безкраен е, нали? “, чу някой да споделя до него. Момичето, което постоянно беше самò, беше със слушалки в ушите. Музиката беше другото избавление. Не обърна внимание на думите. Помисли, че е непознат диалог.
„ Безкраен е празникът, единствено че ние в никакъв случай не разбираме същинското значение нито на безкрайността, нито на празника “, като че ли някой продължаваше да приказва на нея. Отново не обърна внимание.
„ Безкрайността е заблуда, а празникът изисква споделеност. Не обичам празниците “, безшумно прошепна момичето. Но не се обърна, като че ли говореше на себе си.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ