Бялата самота на Райнхолд Меснер
" Бяла самотност. Моят дълъг път към Нанга Парбат " - този невероятен пътепис е книга за любови и умирания и за живота в интервалите посред им; трогателен роман за захласнатите от планините, за ония от тях, които съумяват да се върнат в " света на хората ", и за останалите вечно в прегръдката на ледовете им; учебник по оцеляване – в планината, в джунглата на хорските злоба и злословия, в бездната на личните страхове, подозрения и вини. Книга за всеки, който е имал и продължава да има фантазии, за всеки, който е търсил, намирал, печелил и губил – борби и цели, другари и кумири. Книга за самотата – бялата и черната. И за един мъж, поел предизвикването и на двете.
Райнхолд Меснер – човек, който преодолява границите, създател, строител на високопланински обекти – е роден през 1944 година в Южен Тирол, Италия. Започва да се катери още през 1949 година и от 1969 година насам е подхванал повече от 100 пътешествия из планините и пустините на тази земя. Многократно е бил първият, стъпил на несъмнено място, пръв е изкачил е всичките 14 осемхилядника без кислородна бутилка, прекосил е Гренландия. Това е следващата му книга, която излиза на български език и е към този момент на пазара. Откъсът от нея е възложен от издателство " Вакон ".
© Издателство "Вакон "
Дългата сянка на Нанга Парбат
Нанга Парбат е доста особена планина. Поне за мен. От самото начало. А и тъй като за нея съм прочел доста повече, в сравнение с за която и да било друга планина! За Ракхиот от северната страна, за скатовете на Диамир, за стената Рупал. За многочислените опити и за първото нанагорнище на върха през 1953 година, за трагичната експедиция по Диамир през 1962 година Низ от нови и нови нещастия: 1895 година, 1934 година, 1937 година, 1962 година По-късно, през 1970 година – нашият пръв хималайски връх, Нанга Парбат.
Брат ми Гюнтер и аз стигаме до върха, само че се докарваме до бедствено състояние и започваме втурване по непозната околност, губим се един другиго от взор, Гюнтер изчезва вечно. Заедно бяхме създали повече от 1000 планински изкачвания: по рискови стени, по нови направления и сме се прибирали. Гюнтер беше моят сътрудник по въже, той беше индивидът, на който се доверявах за всичко, обичаният ми брат.
През 1971 година се връщам на мястото на нещастието. С дамата, която обичам. Заедно се отбиваме при спасителите ми и, малтретиран от кошмари, се изкачвам до глетчера, който ме беше хвърлил в обезсърчение. Надявам се да стане знамение! Но не намирам брат си.
© Издателство "Вакон "
Уши ми оказва помощ да нося виновността, че съм оживял. Тя ми връща желанието за живот, дава ми сигурност, поддържа ме в пристрастеността ми по алпинизма. Пътуваме дружно, устройваме се в Южен Тирол, само че сме по-скоро номади, двойка обичащи се номади. Всяко ново предизвикателство изкушава. Отново и още веднъж поемам нанякъде, на някоя експедиция, в зоната на гибелта. Копнежът е голям, разделите предизвикват болежка. Не изискването " планините или аз " е това, което през 1977 година ни разделя, а моята обсебеност.
С мрачното чувство, че в цялата си полуда, до момента в който се пропилявам и самоунищожавам, съм разрушил любовта ни, през 1978 година още веднъж потеглям към Нанга Парбат. За да изкача самичък този осемхилядник.
В бивака съм, преспивам по средата на стръмната стена, когато я раздрусва земетресение. Милиони тонове лед се откъртват от скатовете ѝ, противоположният път е отсечен. Противно на всевъзможен разсъдък не преставам да се изкачвам, стигам върха; вятърът разнася снежни парцали – времето се утежнява и се постанова да изчакам; най-после съумявам да се спусна до подножието на стената по доста опасен маршрут. Животът ми е избавен, свободен съм, черната самотност е станала бяла. Но с какъв брой неща се разделих поради всичко това! Заради соловото нанагорнище – с любовта си, поради най-високата и стръмна стена на земята – с брат си. Единствено възприятието на виновност, че останах самичък, не ме напуща. 30 години по-късно нещо още веднъж ме тласка към Нанга Парбат. Към моята съдбовна планина.
Продължавам да диря брат си. Макар и най-често единствено насън. Някои от предходните ми приятели обаче по този начин и не съумяват да одобряват обстоятелството, че съм още жив! Това, че за разлика от брат си аз оцелях, им се коства недостоен шанс, макар възприятието ми за виновност. ДНК анализът на една кост, която Ханс Петер Айзендле откри през 2000 година в глетчера в подножието на стената Диамир на Нанга Парбат, напролет на 2004 година най-сетне дефинитивно потвърди, че брат ми Гюнтер е умрял в подножието на планината през 1970 година, на връщане от върха, който бяхме изкачили дружно. Това постави завършек на подозренията в невинността ми и опроверга спекулациите на тогавашните ми приятели алпинисти. Дали последните са се опитвали по този метод да отклонят вниманието от значителните въпроси, или да укротят угризенията на собственит си съвести? Не знам, а и това към този момент няма никакво значение.
Повече информация за книгата ще намерите тук.
Райнхолд Меснер – човек, който преодолява границите, създател, строител на високопланински обекти – е роден през 1944 година в Южен Тирол, Италия. Започва да се катери още през 1949 година и от 1969 година насам е подхванал повече от 100 пътешествия из планините и пустините на тази земя. Многократно е бил първият, стъпил на несъмнено място, пръв е изкачил е всичките 14 осемхилядника без кислородна бутилка, прекосил е Гренландия. Това е следващата му книга, която излиза на български език и е към този момент на пазара. Откъсът от нея е възложен от издателство " Вакон ".
© Издателство "Вакон "
Дългата сянка на Нанга Парбат
Нанга Парбат е доста особена планина. Поне за мен. От самото начало. А и тъй като за нея съм прочел доста повече, в сравнение с за която и да било друга планина! За Ракхиот от северната страна, за скатовете на Диамир, за стената Рупал. За многочислените опити и за първото нанагорнище на върха през 1953 година, за трагичната експедиция по Диамир през 1962 година Низ от нови и нови нещастия: 1895 година, 1934 година, 1937 година, 1962 година По-късно, през 1970 година – нашият пръв хималайски връх, Нанга Парбат.
Брат ми Гюнтер и аз стигаме до върха, само че се докарваме до бедствено състояние и започваме втурване по непозната околност, губим се един другиго от взор, Гюнтер изчезва вечно. Заедно бяхме създали повече от 1000 планински изкачвания: по рискови стени, по нови направления и сме се прибирали. Гюнтер беше моят сътрудник по въже, той беше индивидът, на който се доверявах за всичко, обичаният ми брат.
През 1971 година се връщам на мястото на нещастието. С дамата, която обичам. Заедно се отбиваме при спасителите ми и, малтретиран от кошмари, се изкачвам до глетчера, който ме беше хвърлил в обезсърчение. Надявам се да стане знамение! Но не намирам брат си.
© Издателство "Вакон "
Уши ми оказва помощ да нося виновността, че съм оживял. Тя ми връща желанието за живот, дава ми сигурност, поддържа ме в пристрастеността ми по алпинизма. Пътуваме дружно, устройваме се в Южен Тирол, само че сме по-скоро номади, двойка обичащи се номади. Всяко ново предизвикателство изкушава. Отново и още веднъж поемам нанякъде, на някоя експедиция, в зоната на гибелта. Копнежът е голям, разделите предизвикват болежка. Не изискването " планините или аз " е това, което през 1977 година ни разделя, а моята обсебеност.
С мрачното чувство, че в цялата си полуда, до момента в който се пропилявам и самоунищожавам, съм разрушил любовта ни, през 1978 година още веднъж потеглям към Нанга Парбат. За да изкача самичък този осемхилядник.
В бивака съм, преспивам по средата на стръмната стена, когато я раздрусва земетресение. Милиони тонове лед се откъртват от скатовете ѝ, противоположният път е отсечен. Противно на всевъзможен разсъдък не преставам да се изкачвам, стигам върха; вятърът разнася снежни парцали – времето се утежнява и се постанова да изчакам; най-после съумявам да се спусна до подножието на стената по доста опасен маршрут. Животът ми е избавен, свободен съм, черната самотност е станала бяла. Но с какъв брой неща се разделих поради всичко това! Заради соловото нанагорнище – с любовта си, поради най-високата и стръмна стена на земята – с брат си. Единствено възприятието на виновност, че останах самичък, не ме напуща. 30 години по-късно нещо още веднъж ме тласка към Нанга Парбат. Към моята съдбовна планина.
Продължавам да диря брат си. Макар и най-често единствено насън. Някои от предходните ми приятели обаче по този начин и не съумяват да одобряват обстоятелството, че съм още жив! Това, че за разлика от брат си аз оцелях, им се коства недостоен шанс, макар възприятието ми за виновност. ДНК анализът на една кост, която Ханс Петер Айзендле откри през 2000 година в глетчера в подножието на стената Диамир на Нанга Парбат, напролет на 2004 година най-сетне дефинитивно потвърди, че брат ми Гюнтер е умрял в подножието на планината през 1970 година, на връщане от върха, който бяхме изкачили дружно. Това постави завършек на подозренията в невинността ми и опроверга спекулациите на тогавашните ми приятели алпинисти. Дали последните са се опитвали по този метод да отклонят вниманието от значителните въпроси, или да укротят угризенията на собственит си съвести? Не знам, а и това към този момент няма никакво значение.
Повече информация за книгата ще намерите тук.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ