С кола на път в Нагорни Карабах, преди духовете да се разбунят
Бяхме не запомнили за Нагорни Карабах, само че военните дейности през есента ни подсетиха за този Кавказки район. Дипломатически непризнатата република е „ родена “ след нечовечен етнически конфликт сред арменци и азери през 90-те години на предишния век. След траялата тогава три години война победител се оказва арменската страна. Азерското население е насила да напусне родните си домове. Сега обстановката е противоположната - бежанци са арменците. Половината от територията на Нагорни Карабах мина под контрола на Азербайджан. Посетих тази страна, когато целият Карабах беше арменски, само че раните от войната си личаха и тогава. Сега ще има нови.
Обикаляйки Кавказкия район през 2012 година, преди да доближи Иран, отделих 2 дни и на Нагорни Карабах. Непризнатата република, ситуирана в Кавказ сред Армения и Азербайджан, е с преобладаващо планински терен. По това време републиката беше с арменско население от 150 000 души, а територията й - 5000 кв. км, т.е. 6 пъти по-малка от Армения. Нагорни Карабах разполагаше с всички държавни институции и функционираше като самостоятелна демократична страна. Икономиката е тясно обвързана с арменската. Използваната валута беше арменски драм.
Пътувайки,
чувството е съвсем като в Армения
Хората не се разграничават по темперамент и са също по този начин отзивчиви и гостоприемни. Определено са с огромно самочувствие и са горди с това, че във войната с Азербайджан са съумели да победят по-многобройните и по-добре въоръжени азери. Тук няма по какъв начин да минем без история.
В продължение на няколко века преди и след Христа Нагорни Карабах е в състава на Кавказка Албания, страна напълно друга от днешна Албания. След персийските нашествия към III и IV век от н.е. доста арменци се заселват на тази земя, заради което я смятат за исторически арменска територия. Значително е културно-историческото и религиозно въздействие на Армения върху Кавказка Албания. През последните няколко века обаче там непрекъснато се заселват азери. Процесът стартира, когато Армения и Азербайджан са под персийско господство. Град Шуша става столица и културен център на Мюсюлмански Карабах. Сблъсъци на етническа основа има два пъти при започване на предишния век. През 1921 година региона е включена в състава на Азербайджан, чието население е с тюркски генезис. Това е другарски политически жест към Турция, където Кемал Ататюрк прави революционни промени. През руския интервал доста азери се заселват в Нагорни Карабах и в края на 80-те години на предишния век азерското население към този момент е доста по бройка. През 1988 година обаче, още в състава на Съюз на съветските социалистически републики, стартират първите спорове и конфликти.
Истинската война сред арменци и азери избухва през 1991 година В началото на 1992 година Нагорни Карабах афишира самостоятелност. Войната продължава до 1994 година Азербайджанските паравоенни сили превъзхождат 3-4 пъти арменските военни формирования в жива мощ и бойна техника. На страната на азерите се борят турски офицери, афганистански муджахидини, чеченски доброволци (включително добре познатият Шамил Басаев) и наемници от някогашни руски републики. На страната на арменците се борят доброволци от арменската войска, Русия и други някогашни републики на Съюз на съветските социалистически републики. До пролетта на 1993 година превесът във военните дейности е на страната на Азербайджан, след което арменските военни елементи подхващат настъпателна атака и в поредност от решаващи сражения завземат градове и територии. Примирието е подписано през май 1994 година, общите загуби на двете страни са над 30 000 души. До края на войната всички азери от Нагорни Карабах са принудени да се изселят в Азербайджан. Десетки хиляди напущат родните си места
Сега техните домове са полуразрушени
Рушат се и паметниците на тяхната просвета: джамии, бани, публични здания, чешми. Трагична картина.
Когато гледах порутените жилищни блокове в градовете и останките от къщи в селата, където са живели азерите, от чисто човешка гледна точка моите благосклонности бяха на страната на тези изстрадали хора. Но неслучайно арменците харесват изявлението на азерския политик Елмар Хюсейнов: „ Ние загубихме войната за това, тъй като воювахме не за своя земя. Нашите бежанци не желаят да се връщат, тъй като това не е тяхна земя “. Сега колелото на историята отново се завърта.
За влизане в Нагорни Карабах при моето пътешестване се изискваше виза. Попълних заявката в дипломатическото посланичество на Нагорни Карабах в Ереван, дадох една фотография и платих такса от 12 лева Въпреки че срокът е 3 дни, получих визата незабавно.
Пътят от арменския град Горис към карабахската столица Степанакерт е напълно планински, само че е добре поддържан. Обиколката ми стартира от дребния град Шуши (4 хиляди жители). Шуши се намира високо в планината, където е било средновековното арменско населено място Шушикент. Някога е бил политически и културен център на Карабахското ханство и един от най-големите градове в Южен Кавказ. Днес в градчето е останало единствено арменското население. Крепостта от времето на Карабахското ханство е добре поддържана.
Столицата Степанакерт има 55 хиляди поданици. Азерите са изселени от града през 1988-1991 година В града има няколко дребни промишлени предприятия, а единственото в републиката летище е на 10 км. Тук са държавният университет, спектакъл, музеи, състезателен комплекс със стадион, институции, търговски центрове, хотели. В градския парк бе обезпечен свободен достъп до безжичен интернет. Такава е практиката в централните елементи на всички съществени градове. Музеите и забележителностите са безвъзмездни, а виталното ниво е малко по-ниско, в сравнение с в Армения.
Не забелязах следи от престъпност,
и в това отношение на всички места е умерено. Впечатленията ми от Кавказкия район са, че там престъпността е доста по-ниска, в сравнение с у нас и Западна Европа. Също по този начин умерено и безвредно пътувах малко по-късно в Иран.
Състоянието на пътищата в Нагорни Карабах е много по-лошо, в сравнение с в Армения. Има две нови и положителни трасета Изток-Запад и Север-Юг, построени със средствата на целия арменски народ. Малка част от останалите пътища е в търпимо положение.
Към главните градове и към някои от основните туристически обекти има ясни указателни табели, да вземем за пример античния град Тигранакерт. За други забележителности няма никакви указателни знаци, заради което се постанова да се стопира и да се разпитват хората.
Тигранакерт е издигнат от арменския цар Тигран II, наричанВелики, през 1-ви век преди новата епоха. Тогава са построени 4 огромни града с това име и един от тях се намира в Нагорни Карабах. Крепостта е издигната през 18-и век от Шах Буларт и в този момент е реставрирана. Вътре са експонатите на историко-археологическия музей.
В Тигранакерт се срещнах с Артьом, 60-годишен на пръв взор неугледен мъж. Оказа се, че той е някогашен артилерийски офицер от Съветската войска, служил в Хабаровск. След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики се връща и се бори в Нагорни Карабах от първия до последния ден на войната.
С Артьом се изкачихме на една височина, преобладаваща над покрайнините. Разказа ми забавен епизод от войната, който и в този момент ми звучи по-скоро като боен фолклор. Тази височина е била заета от азерски военни елементи с бройка 570 индивида, в това число три батареи оръдия, една батарея реактивни установки за залпов огън Град, няколко танка. При фронталните офанзиви на арменците азерите ги обстрелвали от височината и жертвите били доста. Тогава, през една безлунна нощ, трима арменци, въоръжени с по една лека картечница, потеглят от три разнообразни страни към азерските позиции. Първо пускат по 2-3 реда с трасиращи патрони над височината. После на всеослушание стартират да издават команди за офанзива на съветски език: „ Первая рота слева, в атаку, вперёд! “ и така нататък Следват още веднъж редове от трасиращи патрони над главите на сънените азери. Чувайки командите за офанзива на съветски, азерите вземат решение, че ги нападна постоянна съветска армия и под паника побягват от височината, изоставяйки цялата военна техника.
Попитах Артьом тези трима арменци оживели ли са през войната. И тримата са живи, отличени с най-високите военни награди на Нагорни Карабах и Армения. Сега заемали високи военни и държавни постове.
Приех с известно съмнение описа на Артьом
Останахме до късно вечерта с него, с един юноша и двама по-възрастни арменци. Извадих на масата български консерви, а те домашно приготвено кьополу, домашно сирене, домати от градината и домашно вино. Всичко беше доста вкусно. Обясниха ми, че ядат и пият единствено домашно приготвено и не купуват изкуствени неща от магазините. Като някогашни артилеристи с Артьом си припомнихме един артилерийски марш от времето на Великата отечествена война. „ Артилеристы, Сталин дал приказ:... ".
Пренощувах в Тигранакерт, а на зазоряване се сбогувах с Артьом. Продължих на север по маршрута си. Ориентирайки се по картата, смятах да продължа около язовир Сарсанг и да прегледам два средновековни манастира. Пътят беше означен като първокачествен и планирах бързо да мина дистанцията от 60-70 км до манастир Ганзасар. Да, но не.
След Мартакерт пътят се оказа без настилка и затрупан с обли речни камъни с диаметър 5-8 сантиметра. За половин час съумях да измина единствено 5 км. Няколко пъти ударих автомобила изпод по неравностите. Арменците ме надминаваха с техните УАЗ-ки и " Ниви ". Минаваше по някоя " Лада ", " Волга " и " Голф ". Прецених, че ме чакат още 10 хиляди километра и е по-добре да запазя здрав автомобила. Завих назад и след още половин час стъпих на асфалт, където
дупките към този момент не ми правеха усещане
Върнах се до Степанакерт и продължих на юг към пещерата Азок. Поради неналичието на каквито и да било означения съм я подминал, а като разбрах това, взех решение да прескоча до Хадрут. Поради планинския терен регионът е едва обитаем и в него живеят едвам 12 хиляди индивида. 350 души от района са починали през войната, а 30% от постройките са разрушени. От Хадрут се върнах назад и след три прекъсвания, с цел да запитвам, открих разклона за пещерата.
В пещерата са открити следи от човешки живот отпреди 10 хиляди години. Напразно се бях надявал, че може да има някакъв екскурзовод. Само една табелка при входа показваше, че това е пещерата Азок. Десетина метра във вътрешността имаше преградна решетка, която елементарно се прескачаше. Следваха тъмни тунели, в които не посмях да вляза. С тази пещера приключих пътуването си в Нагорни Карабах и се върнах в Армения, с цел да прегледам най-южната й част, преди да мина в Иран. Питам се по какъв начин ще наподобява след новата война тази дребна и горда територия, разкъсвана от време на време от спорове.
Обикаляйки Кавказкия район през 2012 година, преди да доближи Иран, отделих 2 дни и на Нагорни Карабах. Непризнатата република, ситуирана в Кавказ сред Армения и Азербайджан, е с преобладаващо планински терен. По това време републиката беше с арменско население от 150 000 души, а територията й - 5000 кв. км, т.е. 6 пъти по-малка от Армения. Нагорни Карабах разполагаше с всички държавни институции и функционираше като самостоятелна демократична страна. Икономиката е тясно обвързана с арменската. Използваната валута беше арменски драм.
Пътувайки,
чувството е съвсем като в Армения
Хората не се разграничават по темперамент и са също по този начин отзивчиви и гостоприемни. Определено са с огромно самочувствие и са горди с това, че във войната с Азербайджан са съумели да победят по-многобройните и по-добре въоръжени азери. Тук няма по какъв начин да минем без история.
В продължение на няколко века преди и след Христа Нагорни Карабах е в състава на Кавказка Албания, страна напълно друга от днешна Албания. След персийските нашествия към III и IV век от н.е. доста арменци се заселват на тази земя, заради което я смятат за исторически арменска територия. Значително е културно-историческото и религиозно въздействие на Армения върху Кавказка Албания. През последните няколко века обаче там непрекъснато се заселват азери. Процесът стартира, когато Армения и Азербайджан са под персийско господство. Град Шуша става столица и културен център на Мюсюлмански Карабах. Сблъсъци на етническа основа има два пъти при започване на предишния век. През 1921 година региона е включена в състава на Азербайджан, чието население е с тюркски генезис. Това е другарски политически жест към Турция, където Кемал Ататюрк прави революционни промени. През руския интервал доста азери се заселват в Нагорни Карабах и в края на 80-те години на предишния век азерското население към този момент е доста по бройка. През 1988 година обаче, още в състава на Съюз на съветските социалистически републики, стартират първите спорове и конфликти.
Истинската война сред арменци и азери избухва през 1991 година В началото на 1992 година Нагорни Карабах афишира самостоятелност. Войната продължава до 1994 година Азербайджанските паравоенни сили превъзхождат 3-4 пъти арменските военни формирования в жива мощ и бойна техника. На страната на азерите се борят турски офицери, афганистански муджахидини, чеченски доброволци (включително добре познатият Шамил Басаев) и наемници от някогашни руски републики. На страната на арменците се борят доброволци от арменската войска, Русия и други някогашни републики на Съюз на съветските социалистически републики. До пролетта на 1993 година превесът във военните дейности е на страната на Азербайджан, след което арменските военни елементи подхващат настъпателна атака и в поредност от решаващи сражения завземат градове и територии. Примирието е подписано през май 1994 година, общите загуби на двете страни са над 30 000 души. До края на войната всички азери от Нагорни Карабах са принудени да се изселят в Азербайджан. Десетки хиляди напущат родните си места
Сега техните домове са полуразрушени
Рушат се и паметниците на тяхната просвета: джамии, бани, публични здания, чешми. Трагична картина.
Когато гледах порутените жилищни блокове в градовете и останките от къщи в селата, където са живели азерите, от чисто човешка гледна точка моите благосклонности бяха на страната на тези изстрадали хора. Но неслучайно арменците харесват изявлението на азерския политик Елмар Хюсейнов: „ Ние загубихме войната за това, тъй като воювахме не за своя земя. Нашите бежанци не желаят да се връщат, тъй като това не е тяхна земя “. Сега колелото на историята отново се завърта.
За влизане в Нагорни Карабах при моето пътешестване се изискваше виза. Попълних заявката в дипломатическото посланичество на Нагорни Карабах в Ереван, дадох една фотография и платих такса от 12 лева Въпреки че срокът е 3 дни, получих визата незабавно.
Пътят от арменския град Горис към карабахската столица Степанакерт е напълно планински, само че е добре поддържан. Обиколката ми стартира от дребния град Шуши (4 хиляди жители). Шуши се намира високо в планината, където е било средновековното арменско населено място Шушикент. Някога е бил политически и културен център на Карабахското ханство и един от най-големите градове в Южен Кавказ. Днес в градчето е останало единствено арменското население. Крепостта от времето на Карабахското ханство е добре поддържана.
Столицата Степанакерт има 55 хиляди поданици. Азерите са изселени от града през 1988-1991 година В града има няколко дребни промишлени предприятия, а единственото в републиката летище е на 10 км. Тук са държавният университет, спектакъл, музеи, състезателен комплекс със стадион, институции, търговски центрове, хотели. В градския парк бе обезпечен свободен достъп до безжичен интернет. Такава е практиката в централните елементи на всички съществени градове. Музеите и забележителностите са безвъзмездни, а виталното ниво е малко по-ниско, в сравнение с в Армения.
Не забелязах следи от престъпност,
и в това отношение на всички места е умерено. Впечатленията ми от Кавказкия район са, че там престъпността е доста по-ниска, в сравнение с у нас и Западна Европа. Също по този начин умерено и безвредно пътувах малко по-късно в Иран.
Състоянието на пътищата в Нагорни Карабах е много по-лошо, в сравнение с в Армения. Има две нови и положителни трасета Изток-Запад и Север-Юг, построени със средствата на целия арменски народ. Малка част от останалите пътища е в търпимо положение.
Към главните градове и към някои от основните туристически обекти има ясни указателни табели, да вземем за пример античния град Тигранакерт. За други забележителности няма никакви указателни знаци, заради което се постанова да се стопира и да се разпитват хората.
Тигранакерт е издигнат от арменския цар Тигран II, наричанВелики, през 1-ви век преди новата епоха. Тогава са построени 4 огромни града с това име и един от тях се намира в Нагорни Карабах. Крепостта е издигната през 18-и век от Шах Буларт и в този момент е реставрирана. Вътре са експонатите на историко-археологическия музей.
В Тигранакерт се срещнах с Артьом, 60-годишен на пръв взор неугледен мъж. Оказа се, че той е някогашен артилерийски офицер от Съветската войска, служил в Хабаровск. След разпадането на Съюз на съветските социалистически републики се връща и се бори в Нагорни Карабах от първия до последния ден на войната.
С Артьом се изкачихме на една височина, преобладаваща над покрайнините. Разказа ми забавен епизод от войната, който и в този момент ми звучи по-скоро като боен фолклор. Тази височина е била заета от азерски военни елементи с бройка 570 индивида, в това число три батареи оръдия, една батарея реактивни установки за залпов огън Град, няколко танка. При фронталните офанзиви на арменците азерите ги обстрелвали от височината и жертвите били доста. Тогава, през една безлунна нощ, трима арменци, въоръжени с по една лека картечница, потеглят от три разнообразни страни към азерските позиции. Първо пускат по 2-3 реда с трасиращи патрони над височината. После на всеослушание стартират да издават команди за офанзива на съветски език: „ Первая рота слева, в атаку, вперёд! “ и така нататък Следват още веднъж редове от трасиращи патрони над главите на сънените азери. Чувайки командите за офанзива на съветски, азерите вземат решение, че ги нападна постоянна съветска армия и под паника побягват от височината, изоставяйки цялата военна техника.
Попитах Артьом тези трима арменци оживели ли са през войната. И тримата са живи, отличени с най-високите военни награди на Нагорни Карабах и Армения. Сега заемали високи военни и държавни постове.
Приех с известно съмнение описа на Артьом
Останахме до късно вечерта с него, с един юноша и двама по-възрастни арменци. Извадих на масата български консерви, а те домашно приготвено кьополу, домашно сирене, домати от градината и домашно вино. Всичко беше доста вкусно. Обясниха ми, че ядат и пият единствено домашно приготвено и не купуват изкуствени неща от магазините. Като някогашни артилеристи с Артьом си припомнихме един артилерийски марш от времето на Великата отечествена война. „ Артилеристы, Сталин дал приказ:... ".
Пренощувах в Тигранакерт, а на зазоряване се сбогувах с Артьом. Продължих на север по маршрута си. Ориентирайки се по картата, смятах да продължа около язовир Сарсанг и да прегледам два средновековни манастира. Пътят беше означен като първокачествен и планирах бързо да мина дистанцията от 60-70 км до манастир Ганзасар. Да, но не.
След Мартакерт пътят се оказа без настилка и затрупан с обли речни камъни с диаметър 5-8 сантиметра. За половин час съумях да измина единствено 5 км. Няколко пъти ударих автомобила изпод по неравностите. Арменците ме надминаваха с техните УАЗ-ки и " Ниви ". Минаваше по някоя " Лада ", " Волга " и " Голф ". Прецених, че ме чакат още 10 хиляди километра и е по-добре да запазя здрав автомобила. Завих назад и след още половин час стъпих на асфалт, където
дупките към този момент не ми правеха усещане
Върнах се до Степанакерт и продължих на юг към пещерата Азок. Поради неналичието на каквито и да било означения съм я подминал, а като разбрах това, взех решение да прескоча до Хадрут. Поради планинския терен регионът е едва обитаем и в него живеят едвам 12 хиляди индивида. 350 души от района са починали през войната, а 30% от постройките са разрушени. От Хадрут се върнах назад и след три прекъсвания, с цел да запитвам, открих разклона за пещерата.
В пещерата са открити следи от човешки живот отпреди 10 хиляди години. Напразно се бях надявал, че може да има някакъв екскурзовод. Само една табелка при входа показваше, че това е пещерата Азок. Десетина метра във вътрешността имаше преградна решетка, която елементарно се прескачаше. Следваха тъмни тунели, в които не посмях да вляза. С тази пещера приключих пътуването си в Нагорни Карабах и се върнах в Армения, с цел да прегледам най-южната й част, преди да мина в Иран. Питам се по какъв начин ще наподобява след новата война тази дребна и горда територия, разкъсвана от време на време от спорове.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ