Невероятният живот на бащата на атомната бомба: Робърт Опенхаймер
Бяха ранните часове на 16 юли 1945 година и Робърт Опенхаймер чакаше в контролния бункер момента, който щеше да промени света. На към 10 км от него, в бледите пясъци на пустинята Хорнада дел Муерто в Ню Мексико, беше квалифициран първият в света опит с атомна бомба с кодово име " Тринити ".
Опенхаймер беше като раздразнителен и отпаднал. Винаги е бил строен, само че след три години като шеф на " Проект Y ", научното звено на " Инженерния регион Манхатън ", който е проектирал и основал бомбата, тежестта му е спаднало до малко над 52 кг. При растеж 178 см той е извънредно слаб. През нощта е спал единствено четири часа, като е бил безсънен от паника и пушаческа кашлица.
Този ден през 1945 година е един от няколкото основни момента в живота на Опенхаймер, разказани от историците Кай Бърд и Мартин Шируин в биографията им " Американският Прометей " от 2005 година, която е в основата на новия биографичен филм за Опенхаймер, който е с премиера в Съединени американски щати.
Who Was the Real Robert Oppenheimer?
— ChiAmaka (@chiamakadk)
В последните минути на противоположното преброяване, както оповестяват Бърд и Шървин, един армейски военачалник следи настроението на Опенхаймер от близко: " Д-р Опенхаймер... ставаше все по-напрегнат с приключването на последните секунди. Той съвсем не дишаше... "
Когато детонацията настъпи, тя засенчи Слънцето. Със мощ, съответстваща на 21 килотона тротил, детонацията беше най-голямата, следена в миналото. Тя провокира ударна вълна, която бе усетена на разстояние 160 км. Когато ревът погълна пейзажа, а облакът с форма на гъба се издигна в небето, изражението на Опенхаймер се отпусна и се трансформира в " голямо облекчение ". Минути по-късно приятелят на Опенхаймер и негов сътрудник Исидор Раби го вижда отдалеко: Никога няма да не помни походката му; в никакъв случай няма да не помни метода, по който излезе от колата... походката му беше като в " High Noon "... такава стойка. Той го беше направил. "
В изявленията, извършени през 60-те години на предишния век, Опенхаймер прибавя още една степен на съвестност към реакцията си, заявявайки, че в мига след детонацията в съзнанието му се е появил стих от хиндуисткото свещено писание " Бхагавадгита ": " Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете. "
През идващите дни приятелите му оповестяват, че наподобява все по-депресиран. " През този двуседмичен интервал Робърт беше доста спокоен и умислен ", спомня си един от тях, " тъй като знаеше какво ще се случи. " Една заран го чули да се оплаква (със снизходителни думи) от неизбежната орис на японците:
" Тези небогати дребни хора, тези небогати дребни хора " . Но единствено няколко дни по-късно той още веднъж е нервозен, концентриран, придирчив.
По време на среща с военните си сътрудници той като че ли е не запомнил за " бедните дребни хора ". Според Бърд и Шервин вместо това той се е съсредоточил върху значимостта на подобаващите условия за хвърлянето на бомбата: Не им позволявайте да я детонират прекомерно високо. "
Oppenheimer
Witness the American scientist J. Robert Oppenheimer and his role in the development of the atomic bomb. Oppenheimer releases at theatres on 21 July. Bookings are now open!
Book here:
— Baywest Mall (@BaywestmallPE)
" Разбира се, не би трябвало да я хвърлят в дъжд или мъгла. Височината, на която е закрепена, е тъкмо толкоз, колкото би трябвало. Не позволявайте да се издигне [по-високо] или задачата няма да получи толкоз огромни провали ". Когато афишира сполучливата бомбардировка на Хирошима пред навалица свои сътрудници по-малко от месец след " Тринити ", един от феновете вижда метода, по който Опенхаймер " стиска и помпа ръката си над главата като надвит призьор ".
Комбинацията от нервна чупливост, упоритост, величественост и мъчителен мрак мъчно може да се съчетае в един човек.
Опенхаймер е прочувственото и интелектуалното сърце на плана " Манхатън ": повече от всеки различен човек той е направил бомбата действителност. Джереми Бърнстейн, който работи с него след войната, е уверен, че никой различен не би могъл да го направи. Както написа в биографията си от 2004 година " Портрет на една мистерия ": " Ако Опенхаймер не беше шеф на Лос Аламос, съм уверен, че за положително или неприятно Втората международна война щеше да завърши... без потреблението на нуклеарни оръжия. "
Разнообразието от обявените реакции на Опенхаймер, когато е станал очевидец на плодовете на своя труд, да не приказваме за темпото, с което се е придвижвал през тях, може да наподобява объркващо. Комбинацията от нервна чупливост, упоритост, величественост и мъчителна мрачност мъчно може да се свърже с един човек, изключително с човек, който има толкоз значима роля в самия план, пораждащ тези реакции.
Бърд и Шервин също назовават Опенхаймер " мистерия ": Опенпенхаймер е " физик теоретик, който демонстрира харизматичните качества на популярен водач, естет, който култивира двусмислието ". Учен, само че също по този начин, както го разказва различен другар, " първокачествен манипулатор на въображението ".
По думите на Бърд и Шервин несъгласията в характера на Опенхаймер - качествата, които карат и приятелите, и биографите да не могат да го обяснят - наподобява са били налице още от най-ранните му години. Роден в Ню Йорк през 1904 година, Опенхаймер е дете на немски еврейски имигранти от първо потомство, които са забогатели от търговията с текстил. Семейният дом е огромен апартамент в Горен Уест Сайд с три прислужници, водач и европейско изкуство по стените.
Въпреки това първокласно образование, приятелите от детството си спомнят за Опенхаймер като за автентичен и великодушен човек. Една другарка от учебно заведение, Джейн Дидисхайм, си спомня за него като за човек, който " се изчервява извънредно елементарно ", който е " доста слаб, с розови бузи, доста свенлив... ", само че и " доста ослепителен ".
" Много бързо всички признаха, че той е друг от всички останали и е по-добър ", споделя тя.
" Robert Oppenheimer was born to Jewish parents affiliated with the Ethical Culture movement, in which he would receive his schooling. At Harvard, he was drawn to the Hindu philosophical classics—seemingly more interested in these than even physics. "
— Attendent of Mysteries (@scholarofyore_)
На деветгодишна възраст чете философия на гръцки и латински език и е захласнат от минералогията - обикаля Сентръл парк и написа писма до Нюйоркския минералогичен клуб за това, което е намерил. Писмата му са толкоз способени, че клубът го приема за възрастен и го кани да направи презентация. Тази интелектуална натура способства за известна самотност у младия Опенхаймер, пишат Бърд и Шервин.
" Обикновено той беше ангажиран с това, което правеше или мислеше ", спомня си един другар. Той не се интересуваше от това да се преценява с упованията на пола - не демонстрираше интерес към спорта или " грубостите на неговата възрастова група ", както се показва братовчед му; " Често му се подиграваха и му се присмиваха, че не е като другите сътрудници ". Но родителите му са уверени в неговата талантливост.
" Отплатих се на родителите си за доверието в мен, като развих неприятно его " , разяснява по-късно Опенхаймер, " което, сигурен съм, би трябвало да е оскърбявало както децата, по този начин и възрастните, които са имали нещастието да влязат в контакт с мен. "
" Не е занимателно - споделил той един път на различен другар, - да прелистваш страниците на една книга и да казваш: " Да, да, несъмнено, знам това ".
Когато напуща дома си, с цел да учи химия в Харвардския университет, се разкрива нежната психическа конструкция на Опенхаймер: неговата нежна надменност и фино прикрита сензитивност се оказват неприятни за него. В писмо от 1923 година, оповестено в алманах от 1980 година под редакцията на Алис Кимбал Смит и Чарлз Уайнър, той написа: " Трудя се и пиша безчет дисертации, бележки, стихотворения, разкази и отпадъци... Задушавам в три разнообразни лаборатории. .. Сервирам чай и беседвам учено с няколко изгубени души, отивам за уикенда, с цел да дестилирам нискокачествената сила в смях и безсилие, чета гръцки, върша фалшификации, диря писма на бюрото си и ми се желае да съм мъртъв. Воала. "
Последвалите писма, събрани от Смит и Уайнър, разкриват, че проблемите са траяли и по време на следдипломното му образование в Кеймбридж, Англия. Преподавателят му упорства за приложна лабораторна работа - една от слабостите на Опенхаймер. Той написа през 1925 година: " Прекарвам си много зле ".
Fascinating backstory on what it took to complete the magisterial biography of Robert Oppenheimer:
— Justin Taylor (@between2worlds)
" Лабораторната работа е ужасна досада и съм толкоз зле в нея, че е невероятно да усещам, че узнавам нещо. " По-късно същата година интензивността на Опенхаймер го довежда до злополука, когато преднамерено оставя ябълка, отровена с лабораторни химикали, на бюрото на преподавателя си . По-късно приятелите му допускат, че е допустимо да е бил воден от злоба и възприятие за некомпетентност. Преподавателят не изяжда ябълката, само че мястото на Опенхаймер в Кеймбридж е застрашено и той я резервира единствено при изискване, че посещава психиатър. Психиатърът диагностицира неуравновесеност, само че по-късно го отписва, като споделя, че лекуването няма да докара до нищо положително.
Спомняйки си за този интервал, по-късно Опенхаймер оповестява, че по време на коледните празници съществено е обмислял самоубийство. На идната година, по време на посещаване в Париж, близкият му другар Франсис Фъргюсън му оповестява, че е предложил брак на приятелката си. Опенхаймер реагира, като се пробва да го удуши: " Той се нахвърли върху мен откъм гърба с ремък от багажник - спомня си Фъргюсън, - и го омота към врата ми... Успях да се дръпна встрани и той падна на земята, плачейки. "
Изглежда, че там, където психиатрията е подвела Опенхаймер, литературата се е притекла на помощ. Според Бърд и Шервин той прочел книгата на Марсел Пруст A La Recherché du Temps Perdu, до момента в който бил на пешеходна почивка в Корсика, и разкрил в нея отражение на личното си душевно положение, което го успокоило и му отворило прозорец към един по-състрадателен метод на битие. Той научава наизуст един откъс от книгата за " безразличието към страданията, които човек предизвиква " , което е " ужасната и непрекъсната форма на свирепост ". Въпросът за отношението към страданието ще остане дълготраен интерес, който ще насочва интереса на Опенхаймер към духовни и метафизичен текстове през целия му живот и в последна сметка ще изиграе значима роля в работата, която ще дефинира репутацията му. Един коментар, който той прави на приятелите си на същия този празник, наподобява оракулски: " Човекът, на който се удивлявам най-вече, е този, който става извънредно добър в правенето на доста неща, само че все пак резервира сълзливо лице. "
" Човекът, на който се удивлявам най-вече, е този, който става извънредно добър в правенето на доста неща, само че към момента резервира сълзливата си физиономия " - Опенхаймер
Той се завръща в Англия в по-добро въодушевление, чувствайки се " доста по-мил и търпелив ", както си спомня по-късно. В началото на 1926 година той се среща с шефа на Института по теоретична физика към университета в Гьотинген, Германия, който бързо се убеждава в гения на Опенхаймер като теоретик и го кани да учи там. Според Смит и Уайнър по-късно той разказва 1926 година като годината на своето " нахлуване във физиката ". Това се оказва преломен миг. През идната година той получава докторска степен и постдокторска стипендия. Освен това става част от общността, която движи развиването на теоретичната физика, и се среща с учени, които ще станат другари за цялостен живот. Много от тях в последна сметка се причисляват към Опенхаймер в Лос Аламос.
Връщайки се в Съединени американски щати, Опенхаймер прекарва няколко месеца в Харвард, преди да се реалокира да продължи кариерата си на физик в Калифорния. Тонът на писмата му от този интервал отразява по-стабилен, по-щедър дух. Той написа на по-малкия си брат за романтиката и за продължаващия си интерес към изкуствата.
В Калифорнийския университет в Бъркли той работи в тясно съдействие с експериментатори, интерпретирайки техните резултати за галактическите лъчи и нуклеарния разпад. По-късно той разказа, че се оказва „ единственият, който схваща защо става дума “. Отделът, който той в последна сметка сътвори, произтича, сподели той, от нуждата да комуникира теорията, която обичаше: „ Обяснявайки първо на преподаватели, чиновници и сътрудници и по-късно на всеки, който би слушал... какво е научено, какви са нерешените проблеми бяха. " Първоначално той разказва себе си като „ сложен “ преподавател, само че точно посредством тази роля Опенхаймер усъвършенства харизмата и общественото наличие, които ще го носят по време на престоя му в Project Y. Цитиран от Смит и Уайнър, един сътрудник си спомня по какъв начин учениците му „ подражават те копираха неговите жестове, маниерите му, интонациите му. Той в действителност повлия на живота им. "
" Всички неща, които провокират дисциплинираност: ученето и нашите отговорности към хората и към обществото, война... би трябвало да бъдат посрещнати от нас с дълбока благодарност; тъй като единствено посредством тях можем да реализираме най-малкото откъсване; и единствено по този начин можем да познаем мира " – Опенхаймер
В началото на 30-те години на предишния век, до момента в който укрепва академичната си кариера, Опенхаймер продължава да се занимава с филантропични науки. През този интервал той открива хиндуистките трудове, научавайки санскрит, с цел да прочете непреведената Бхагавад Гита – текстът, от който по-късно извлича известния откъс „ Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете “ . Изглежда ползата му не е бил единствено интелектуален, а е представлявал продължение на самопредписаната библиотерапия, която е почнала с Пруст през неговите 20 години. Бхагавадгита, история, съсредоточена върху войната сред две ръце на аристократично семейство, дава на Опенхаймер философска основа, която е директно използвана към моралната неизясненост, с която се сблъсква в " Проект Y ". Тя натъртва на концепциите за дълг, орис и отделяне от резултата, наблягайки че страхът от последици не може да се употребява като опрощение за безучастие. В писмо до брат си от 1932 година Опенхаймер съответно се базира на Гита и по-късно посочва войната като едно събитие, което може да предложи опцията да се приложи такава философия на процедура:
„ Вярвам, че посредством дисциплинираност... можем да реализираме успокоение... Вярвам, че посредством дисциплинираност се научаваме да резервираме това, което е от значително значение за нашето благополучие във все по-неблагоприятни условия... Затова мисля, че всички неща, които провокират дисциплинираност: учението и отговорностите ни към хората и към обществото, войната... би трябвало да бъдат посрещнати от нас с дълбока благодарност; тъй като единствено посредством тях можем да реализираме най-малкото откъсване; и единствено по този начин можем да познаем мира. "
В средата на 30-те години Опенхаймер среща и Джийн Татлок, психиатър и доктор, в която се влюбва . Според Бърд и Шеруин сложността на характера на Татлок е равна на тази на Опенхаймер. Тя беше доста четена и водена от обществена съвест. Тя беше разказана от другар от детството като " допряна от великолепие ". Опенхаймер предложи брак на Татлок повече от един път, само че тя му отказва. На нея се приписва, че го среща с радикалната политика и с поезията на Джон Дон. Двамата не престават да се виждат понякога, откакто Опенхаймер се дами за биоложката Катрин „ Кити “ Харисън през 1940 година Кити би трябвало да се причисли към Опенхаймер в " Проект Y ", където работи като флеботомист, изследвайки заплахите от радиацията.
През 1939 година физиците са доста по-загрижени за нуклеарната опасност, в сравнение с политиците, и писмо от Алберт Айнщайн за първи път притегля вниманието на висшите водачи в държавното управление на Съединени американски щати към въпроса. Реакцията беше мудна, само че паниката продължи да циркулира в научната общественост и в последна сметка президентът беше уверен да работи. Като един от видните физици в страната, Опенхаймер беше един от няколкото учени, назначени да стартират да преглеждат по-сериозно капацитета за нуклеарни оръжия. До септември 1942 година, частично с помощта на екипа на Опенхаймер, излиза наяве, че бомбата е допустима и стартират да се оформят съответни проекти за нейното създаване. Според Бърд и Шеруин, когато чул, че името му се спряга като водач на това начинание, Опенхаймер почнал личните си мерки. „ Прекъсвам всяка комунистическа връзка “, сподели той на собствен другар по това време. „ Ако не го направя, на държавното управление ще бъде мъчно да ме употребява. Не желая нищо да попречи на моята полза за нацията. “
По-късно Айнщайн ще каже: „ Проблемът с Опенхаймер е, че той обича [нещо, което] не го обича – държавното управление на Съединените щати. “ Неговият национализъм и предпочитание да угоди очевидно са изиграли роля при набирането му. Генерал Лесли Гроувс, военният водач на Манхатънския инженерен окръг, беше лицето, отговорно за намирането на теоретичен шеф за плана за бомбата. Според биография от 2002 година, Racing for the Bomb, когато Гроувс предлага Опенхаймер за теоретичен началник, той среща опозиция. „ Изключително демократичното минало “ на Опенхаймер беше мотив за безпокойствие. Но като се изключи че отбелязва гения му и съществуващите му знания за науката, Гроувс акцентира и неговата „ несъразмерна упоритост “. Шефът на сигурността на плана Манхатън също видя това: „ Убедих се, че освен е предан, само че и че няма да разреши на нищо да попречи на сполучливото осъществяване на задачата му и по този метод на мястото му в научната история. “
В книгата „ Създаването на атомната бомба “ от 1988 година приятелят на Опенхаймер Исидор Раби е представен да споделя, че счита това за „ доста необикновено предопределение “, само че по-късно признава, че това е „ същинска гениална демонстрация от страна на военачалник Гроувс “.
В Лос Аламос Опенхаймер ползва своите противоположни, интердисциплинарни убеждения толкоз, колкото на всички места. В своята автобиография от 1979 година What Little I Remember, роденият в Австрия физик Ото Фриш си спомня, че Опенхаймер е наел освен нужните учени, само че и „ художник, мъдрец и няколко други невероятни персонажа; той усещаше, че една цивилизована общественост ще бъде непълна без тях “.
След войната отношението на Опенхаймер наподобява се е трансформирало. Той разказа нуклеарните оръжия като принадлежности " на експанзия, изненада и гнет ", а оръжейната промишленост като " дяволска работа ". На среща през октомври 1945 година той сподели известното на президента Труман: „ Чувствам, че имам кръв по ръцете си “ . По-късно президентът сподели: " Казах му, че кръвта е по ръцете ми - с цел да ме остави да се безпокоя за това. "
По време на създаването на бомбата, Опенхаймер използва аргумент, с цел да успокои своите етични съмнения и тези на сътрудниците си. Той им сподели, че като учени те не са виновни за решенията за това по какъв начин би трябвало да се употребява оръжието - единствено за това да си правят работата. Кръвта, в случай че я имаше, щеше да е по ръцете на политиците. Изглежда обаче, че откакто делото е осъществено, доверието на Опенхаймер в тази позиция е разтърсено. Както Бърд и Шеруин описват, в ролята си в Комисията за атомна сила през следвоенния интервал той се противопоставяше на създаването на спомагателни оръжия, в това число по-мощната атомна бомба, която работата му проправи пътя.
Тези старания доведоха до това Опенхаймер да бъде разследван от държавното управление на Съединени американски щати през 1954 година и да му бъде отнето разрешението за сигурност, което отбелязва края на присъединяване му в политическата работа. Академичната общественост се разгласи в негова отбрана. Пишейки за The New Republic през 1955 година, философът Бъртран Ръсел разяснява, че „ следствието направи неоспоримо, че той е направил неточности, една от които от позиция на сигурността много сериозна. Но нямаше доказателства за непочтеност или нещо, което би могло да се смятат за изменнически... Учените бяха хванати в трагична алтернатива . "
През 1963 година държавното управление на Съединени американски щати му връчи премията „ Енрико Ферми “ като жест на политическа реабилитация, само че едвам през 2022 година, 55 години след гибелта му, държавното управление на Съединени американски щати анулира решението си от 1954 година да лиши разрешението му и удостовери позицията на преданост на Опенхаймер.
През последните десетилетия от живота на Опенхаймер той поддържа паралелни изрази на горделивост от техническите достижения на бомбата и виновност за нейните резултати. Той нееднократно е казвал, че бомбата просто е била неизбежна. Той прекарва последните 20 години от живота си като шеф на Института за напреднали проучвания в Принстънския университет, работейки дружно с Айнщайн и други физици.
Както и в Лос Аламос, той подчертава върху насърчаването на интердисциплинарната работа и акцентира в речите си убеждението, че науката се нуждае от филантропичните науки, с цел да разбере по-добре личните си последствия, пишат Бърд и Шервин. За тази цел той нае група неучени, в това число класици, поети и психолози.
По-късно той стартира да преглежда атомната сила като проблем, който изпреварва интелектуалните принадлежности на своето време, като, по думите на президента Труман , „ нова мощ, прекомерно революционна, с цел да се преглежда в границите на остарели хрумвания “ . В тирада, направена през 1965 година, по-късно оповестена в сборника Uncommon Sense от 1984 година, той сподели: „ Чувал съм от някои от великите хора на нашето време, че когато открият нещо изненадващо, те са знаели, че е положително, тъй като са се страхували “. Когато говореше за моменти на притеснителни научни открития, той обичаше да цитира поета Джон Дон: „ Всичко е на части, цялата координация изчезна “.
Джон Кийтс, различен стихотворец, на който Опенхаймер се радваше, измисли израза „ негативна дарба “, с цел да опише общо качество у хората, на които се възхищаваше: „ това е, когато човек е кадърен да бъде в неустановеност, мистерии, подозрения, без никакво раздразнително посегателство след обстоятелството и разсъдък. " Изглежда, че нещо от това е имал поради философът Ръсел, когато написа за „ неспособността на Опенхаймер да вижда нещата просто, некадърност, която не е изненадваща за човек, притежаващ комплициран и внимателен разум “. Описвайки несъгласията на Опенхаймер, неговата неопределеност, непрекъснатото му тичане сред поезията и науката, навика му да се опълчва на елементарното изложение, може би ние идентифицираме самите качества, които са го създали кадърен да преследва основаването на бомбата.
Дори в разгара на това огромно и извънредно гонене, Опенхаймер резервира жив " обляното в сълзи лице " , което бе предсказал през 20-те си години. Името на теста " Тринити " се счита, че идва от стихотворението на Джон Дон- Разбийте сърцето ми, Бог от три лица: " За да мога да се издигна и да застана, хвърли ме и огъни/Твоята мощ да разбиеш, взриви, изгори и ме направи нов. " Джийн Татлок, която го е срещнала с Дон и в която съгласно някои е останал влюбен, се е самоубила година преди теста. Проектът за бомба беше на всички места белязан от въображението на Опенхаймер и от възприятието му за романтика и покруса. Може би военачалник Гроувс разпознава несъразмерната упоритост, когато интервюира Опенхаймер за работата в " Проект Y ", или може би това беше способността му да схване, за нужното време, концепцията за несъразмерна упоритост. Колкото и да беше резултат от проучване, бомбата беше артикул на способността и желанието на Опенхаймер да си показа себе си като човек, който може да направи това да се случи.
Запален пушач от юношеска възраст, Опенхаймер е страдал от пристъпи на туберкулоза през живота си. Той умря от рак на гърлото през 1967 година, на 62-годишна възраст. Две години преди гибелта си, в един необичаен миг на елементарност, той направи разлика, която разграничи практиката на науката от тази на поезията. За разлика от поезията, сподели той, " науката е да се научиш да не допускаш още веднъж същата неточност ".
Опенхаймер беше като раздразнителен и отпаднал. Винаги е бил строен, само че след три години като шеф на " Проект Y ", научното звено на " Инженерния регион Манхатън ", който е проектирал и основал бомбата, тежестта му е спаднало до малко над 52 кг. При растеж 178 см той е извънредно слаб. През нощта е спал единствено четири часа, като е бил безсънен от паника и пушаческа кашлица.
Този ден през 1945 година е един от няколкото основни момента в живота на Опенхаймер, разказани от историците Кай Бърд и Мартин Шируин в биографията им " Американският Прометей " от 2005 година, която е в основата на новия биографичен филм за Опенхаймер, който е с премиера в Съединени американски щати.
Who Was the Real Robert Oppenheimer?
— ChiAmaka (@chiamakadk)
В последните минути на противоположното преброяване, както оповестяват Бърд и Шървин, един армейски военачалник следи настроението на Опенхаймер от близко: " Д-р Опенхаймер... ставаше все по-напрегнат с приключването на последните секунди. Той съвсем не дишаше... "
Когато детонацията настъпи, тя засенчи Слънцето. Със мощ, съответстваща на 21 килотона тротил, детонацията беше най-голямата, следена в миналото. Тя провокира ударна вълна, която бе усетена на разстояние 160 км. Когато ревът погълна пейзажа, а облакът с форма на гъба се издигна в небето, изражението на Опенхаймер се отпусна и се трансформира в " голямо облекчение ". Минути по-късно приятелят на Опенхаймер и негов сътрудник Исидор Раби го вижда отдалеко: Никога няма да не помни походката му; в никакъв случай няма да не помни метода, по който излезе от колата... походката му беше като в " High Noon "... такава стойка. Той го беше направил. "
В изявленията, извършени през 60-те години на предишния век, Опенхаймер прибавя още една степен на съвестност към реакцията си, заявявайки, че в мига след детонацията в съзнанието му се е появил стих от хиндуисткото свещено писание " Бхагавадгита ": " Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете. "
През идващите дни приятелите му оповестяват, че наподобява все по-депресиран. " През този двуседмичен интервал Робърт беше доста спокоен и умислен ", спомня си един от тях, " тъй като знаеше какво ще се случи. " Една заран го чули да се оплаква (със снизходителни думи) от неизбежната орис на японците:
" Тези небогати дребни хора, тези небогати дребни хора " . Но единствено няколко дни по-късно той още веднъж е нервозен, концентриран, придирчив.
По време на среща с военните си сътрудници той като че ли е не запомнил за " бедните дребни хора ". Според Бърд и Шервин вместо това той се е съсредоточил върху значимостта на подобаващите условия за хвърлянето на бомбата: Не им позволявайте да я детонират прекомерно високо. "
Oppenheimer
Witness the American scientist J. Robert Oppenheimer and his role in the development of the atomic bomb. Oppenheimer releases at theatres on 21 July. Bookings are now open!
Book here:
— Baywest Mall (@BaywestmallPE)
" Разбира се, не би трябвало да я хвърлят в дъжд или мъгла. Височината, на която е закрепена, е тъкмо толкоз, колкото би трябвало. Не позволявайте да се издигне [по-високо] или задачата няма да получи толкоз огромни провали ". Когато афишира сполучливата бомбардировка на Хирошима пред навалица свои сътрудници по-малко от месец след " Тринити ", един от феновете вижда метода, по който Опенхаймер " стиска и помпа ръката си над главата като надвит призьор ".
Комбинацията от нервна чупливост, упоритост, величественост и мъчителен мрак мъчно може да се съчетае в един човек.
Опенхаймер е прочувственото и интелектуалното сърце на плана " Манхатън ": повече от всеки различен човек той е направил бомбата действителност. Джереми Бърнстейн, който работи с него след войната, е уверен, че никой различен не би могъл да го направи. Както написа в биографията си от 2004 година " Портрет на една мистерия ": " Ако Опенхаймер не беше шеф на Лос Аламос, съм уверен, че за положително или неприятно Втората международна война щеше да завърши... без потреблението на нуклеарни оръжия. "
Разнообразието от обявените реакции на Опенхаймер, когато е станал очевидец на плодовете на своя труд, да не приказваме за темпото, с което се е придвижвал през тях, може да наподобява объркващо. Комбинацията от нервна чупливост, упоритост, величественост и мъчителна мрачност мъчно може да се свърже с един човек, изключително с човек, който има толкоз значима роля в самия план, пораждащ тези реакции.
Бърд и Шервин също назовават Опенхаймер " мистерия ": Опенпенхаймер е " физик теоретик, който демонстрира харизматичните качества на популярен водач, естет, който култивира двусмислието ". Учен, само че също по този начин, както го разказва различен другар, " първокачествен манипулатор на въображението ".
По думите на Бърд и Шервин несъгласията в характера на Опенхаймер - качествата, които карат и приятелите, и биографите да не могат да го обяснят - наподобява са били налице още от най-ранните му години. Роден в Ню Йорк през 1904 година, Опенхаймер е дете на немски еврейски имигранти от първо потомство, които са забогатели от търговията с текстил. Семейният дом е огромен апартамент в Горен Уест Сайд с три прислужници, водач и европейско изкуство по стените.
Въпреки това първокласно образование, приятелите от детството си спомнят за Опенхаймер като за автентичен и великодушен човек. Една другарка от учебно заведение, Джейн Дидисхайм, си спомня за него като за човек, който " се изчервява извънредно елементарно ", който е " доста слаб, с розови бузи, доста свенлив... ", само че и " доста ослепителен ".
" Много бързо всички признаха, че той е друг от всички останали и е по-добър ", споделя тя.
" Robert Oppenheimer was born to Jewish parents affiliated with the Ethical Culture movement, in which he would receive his schooling. At Harvard, he was drawn to the Hindu philosophical classics—seemingly more interested in these than even physics. "
— Attendent of Mysteries (@scholarofyore_)
На деветгодишна възраст чете философия на гръцки и латински език и е захласнат от минералогията - обикаля Сентръл парк и написа писма до Нюйоркския минералогичен клуб за това, което е намерил. Писмата му са толкоз способени, че клубът го приема за възрастен и го кани да направи презентация. Тази интелектуална натура способства за известна самотност у младия Опенхаймер, пишат Бърд и Шервин.
" Обикновено той беше ангажиран с това, което правеше или мислеше ", спомня си един другар. Той не се интересуваше от това да се преценява с упованията на пола - не демонстрираше интерес към спорта или " грубостите на неговата възрастова група ", както се показва братовчед му; " Често му се подиграваха и му се присмиваха, че не е като другите сътрудници ". Но родителите му са уверени в неговата талантливост.
" Отплатих се на родителите си за доверието в мен, като развих неприятно его " , разяснява по-късно Опенхаймер, " което, сигурен съм, би трябвало да е оскърбявало както децата, по този начин и възрастните, които са имали нещастието да влязат в контакт с мен. "
" Не е занимателно - споделил той един път на различен другар, - да прелистваш страниците на една книга и да казваш: " Да, да, несъмнено, знам това ".
Когато напуща дома си, с цел да учи химия в Харвардския университет, се разкрива нежната психическа конструкция на Опенхаймер: неговата нежна надменност и фино прикрита сензитивност се оказват неприятни за него. В писмо от 1923 година, оповестено в алманах от 1980 година под редакцията на Алис Кимбал Смит и Чарлз Уайнър, той написа: " Трудя се и пиша безчет дисертации, бележки, стихотворения, разкази и отпадъци... Задушавам в три разнообразни лаборатории. .. Сервирам чай и беседвам учено с няколко изгубени души, отивам за уикенда, с цел да дестилирам нискокачествената сила в смях и безсилие, чета гръцки, върша фалшификации, диря писма на бюрото си и ми се желае да съм мъртъв. Воала. "
Последвалите писма, събрани от Смит и Уайнър, разкриват, че проблемите са траяли и по време на следдипломното му образование в Кеймбридж, Англия. Преподавателят му упорства за приложна лабораторна работа - една от слабостите на Опенхаймер. Той написа през 1925 година: " Прекарвам си много зле ".
Fascinating backstory on what it took to complete the magisterial biography of Robert Oppenheimer:
— Justin Taylor (@between2worlds)
" Лабораторната работа е ужасна досада и съм толкоз зле в нея, че е невероятно да усещам, че узнавам нещо. " По-късно същата година интензивността на Опенхаймер го довежда до злополука, когато преднамерено оставя ябълка, отровена с лабораторни химикали, на бюрото на преподавателя си . По-късно приятелите му допускат, че е допустимо да е бил воден от злоба и възприятие за некомпетентност. Преподавателят не изяжда ябълката, само че мястото на Опенхаймер в Кеймбридж е застрашено и той я резервира единствено при изискване, че посещава психиатър. Психиатърът диагностицира неуравновесеност, само че по-късно го отписва, като споделя, че лекуването няма да докара до нищо положително.
Спомняйки си за този интервал, по-късно Опенхаймер оповестява, че по време на коледните празници съществено е обмислял самоубийство. На идната година, по време на посещаване в Париж, близкият му другар Франсис Фъргюсън му оповестява, че е предложил брак на приятелката си. Опенхаймер реагира, като се пробва да го удуши: " Той се нахвърли върху мен откъм гърба с ремък от багажник - спомня си Фъргюсън, - и го омота към врата ми... Успях да се дръпна встрани и той падна на земята, плачейки. "
Изглежда, че там, където психиатрията е подвела Опенхаймер, литературата се е притекла на помощ. Според Бърд и Шервин той прочел книгата на Марсел Пруст A La Recherché du Temps Perdu, до момента в който бил на пешеходна почивка в Корсика, и разкрил в нея отражение на личното си душевно положение, което го успокоило и му отворило прозорец към един по-състрадателен метод на битие. Той научава наизуст един откъс от книгата за " безразличието към страданията, които човек предизвиква " , което е " ужасната и непрекъсната форма на свирепост ". Въпросът за отношението към страданието ще остане дълготраен интерес, който ще насочва интереса на Опенхаймер към духовни и метафизичен текстове през целия му живот и в последна сметка ще изиграе значима роля в работата, която ще дефинира репутацията му. Един коментар, който той прави на приятелите си на същия този празник, наподобява оракулски: " Човекът, на който се удивлявам най-вече, е този, който става извънредно добър в правенето на доста неща, само че все пак резервира сълзливо лице. "
" Човекът, на който се удивлявам най-вече, е този, който става извънредно добър в правенето на доста неща, само че към момента резервира сълзливата си физиономия " - Опенхаймер
Той се завръща в Англия в по-добро въодушевление, чувствайки се " доста по-мил и търпелив ", както си спомня по-късно. В началото на 1926 година той се среща с шефа на Института по теоретична физика към университета в Гьотинген, Германия, който бързо се убеждава в гения на Опенхаймер като теоретик и го кани да учи там. Според Смит и Уайнър по-късно той разказва 1926 година като годината на своето " нахлуване във физиката ". Това се оказва преломен миг. През идната година той получава докторска степен и постдокторска стипендия. Освен това става част от общността, която движи развиването на теоретичната физика, и се среща с учени, които ще станат другари за цялостен живот. Много от тях в последна сметка се причисляват към Опенхаймер в Лос Аламос.
Връщайки се в Съединени американски щати, Опенхаймер прекарва няколко месеца в Харвард, преди да се реалокира да продължи кариерата си на физик в Калифорния. Тонът на писмата му от този интервал отразява по-стабилен, по-щедър дух. Той написа на по-малкия си брат за романтиката и за продължаващия си интерес към изкуствата.
В Калифорнийския университет в Бъркли той работи в тясно съдействие с експериментатори, интерпретирайки техните резултати за галактическите лъчи и нуклеарния разпад. По-късно той разказа, че се оказва „ единственият, който схваща защо става дума “. Отделът, който той в последна сметка сътвори, произтича, сподели той, от нуждата да комуникира теорията, която обичаше: „ Обяснявайки първо на преподаватели, чиновници и сътрудници и по-късно на всеки, който би слушал... какво е научено, какви са нерешените проблеми бяха. " Първоначално той разказва себе си като „ сложен “ преподавател, само че точно посредством тази роля Опенхаймер усъвършенства харизмата и общественото наличие, които ще го носят по време на престоя му в Project Y. Цитиран от Смит и Уайнър, един сътрудник си спомня по какъв начин учениците му „ подражават те копираха неговите жестове, маниерите му, интонациите му. Той в действителност повлия на живота им. "
" Всички неща, които провокират дисциплинираност: ученето и нашите отговорности към хората и към обществото, война... би трябвало да бъдат посрещнати от нас с дълбока благодарност; тъй като единствено посредством тях можем да реализираме най-малкото откъсване; и единствено по този начин можем да познаем мира " – Опенхаймер
В началото на 30-те години на предишния век, до момента в който укрепва академичната си кариера, Опенхаймер продължава да се занимава с филантропични науки. През този интервал той открива хиндуистките трудове, научавайки санскрит, с цел да прочете непреведената Бхагавад Гита – текстът, от който по-късно извлича известния откъс „ Сега аз съм станал Смъртта, унищожителят на световете “ . Изглежда ползата му не е бил единствено интелектуален, а е представлявал продължение на самопредписаната библиотерапия, която е почнала с Пруст през неговите 20 години. Бхагавадгита, история, съсредоточена върху войната сред две ръце на аристократично семейство, дава на Опенхаймер философска основа, която е директно използвана към моралната неизясненост, с която се сблъсква в " Проект Y ". Тя натъртва на концепциите за дълг, орис и отделяне от резултата, наблягайки че страхът от последици не може да се употребява като опрощение за безучастие. В писмо до брат си от 1932 година Опенхаймер съответно се базира на Гита и по-късно посочва войната като едно събитие, което може да предложи опцията да се приложи такава философия на процедура:
„ Вярвам, че посредством дисциплинираност... можем да реализираме успокоение... Вярвам, че посредством дисциплинираност се научаваме да резервираме това, което е от значително значение за нашето благополучие във все по-неблагоприятни условия... Затова мисля, че всички неща, които провокират дисциплинираност: учението и отговорностите ни към хората и към обществото, войната... би трябвало да бъдат посрещнати от нас с дълбока благодарност; тъй като единствено посредством тях можем да реализираме най-малкото откъсване; и единствено по този начин можем да познаем мира. "
В средата на 30-те години Опенхаймер среща и Джийн Татлок, психиатър и доктор, в която се влюбва . Според Бърд и Шеруин сложността на характера на Татлок е равна на тази на Опенхаймер. Тя беше доста четена и водена от обществена съвест. Тя беше разказана от другар от детството като " допряна от великолепие ". Опенхаймер предложи брак на Татлок повече от един път, само че тя му отказва. На нея се приписва, че го среща с радикалната политика и с поезията на Джон Дон. Двамата не престават да се виждат понякога, откакто Опенхаймер се дами за биоложката Катрин „ Кити “ Харисън през 1940 година Кити би трябвало да се причисли към Опенхаймер в " Проект Y ", където работи като флеботомист, изследвайки заплахите от радиацията.
През 1939 година физиците са доста по-загрижени за нуклеарната опасност, в сравнение с политиците, и писмо от Алберт Айнщайн за първи път притегля вниманието на висшите водачи в държавното управление на Съединени американски щати към въпроса. Реакцията беше мудна, само че паниката продължи да циркулира в научната общественост и в последна сметка президентът беше уверен да работи. Като един от видните физици в страната, Опенхаймер беше един от няколкото учени, назначени да стартират да преглеждат по-сериозно капацитета за нуклеарни оръжия. До септември 1942 година, частично с помощта на екипа на Опенхаймер, излиза наяве, че бомбата е допустима и стартират да се оформят съответни проекти за нейното създаване. Според Бърд и Шеруин, когато чул, че името му се спряга като водач на това начинание, Опенхаймер почнал личните си мерки. „ Прекъсвам всяка комунистическа връзка “, сподели той на собствен другар по това време. „ Ако не го направя, на държавното управление ще бъде мъчно да ме употребява. Не желая нищо да попречи на моята полза за нацията. “
По-късно Айнщайн ще каже: „ Проблемът с Опенхаймер е, че той обича [нещо, което] не го обича – държавното управление на Съединените щати. “ Неговият национализъм и предпочитание да угоди очевидно са изиграли роля при набирането му. Генерал Лесли Гроувс, военният водач на Манхатънския инженерен окръг, беше лицето, отговорно за намирането на теоретичен шеф за плана за бомбата. Според биография от 2002 година, Racing for the Bomb, когато Гроувс предлага Опенхаймер за теоретичен началник, той среща опозиция. „ Изключително демократичното минало “ на Опенхаймер беше мотив за безпокойствие. Но като се изключи че отбелязва гения му и съществуващите му знания за науката, Гроувс акцентира и неговата „ несъразмерна упоритост “. Шефът на сигурността на плана Манхатън също видя това: „ Убедих се, че освен е предан, само че и че няма да разреши на нищо да попречи на сполучливото осъществяване на задачата му и по този метод на мястото му в научната история. “
В книгата „ Създаването на атомната бомба “ от 1988 година приятелят на Опенхаймер Исидор Раби е представен да споделя, че счита това за „ доста необикновено предопределение “, само че по-късно признава, че това е „ същинска гениална демонстрация от страна на военачалник Гроувс “.
В Лос Аламос Опенхаймер ползва своите противоположни, интердисциплинарни убеждения толкоз, колкото на всички места. В своята автобиография от 1979 година What Little I Remember, роденият в Австрия физик Ото Фриш си спомня, че Опенхаймер е наел освен нужните учени, само че и „ художник, мъдрец и няколко други невероятни персонажа; той усещаше, че една цивилизована общественост ще бъде непълна без тях “.
След войната отношението на Опенхаймер наподобява се е трансформирало. Той разказа нуклеарните оръжия като принадлежности " на експанзия, изненада и гнет ", а оръжейната промишленост като " дяволска работа ". На среща през октомври 1945 година той сподели известното на президента Труман: „ Чувствам, че имам кръв по ръцете си “ . По-късно президентът сподели: " Казах му, че кръвта е по ръцете ми - с цел да ме остави да се безпокоя за това. "
По време на създаването на бомбата, Опенхаймер използва аргумент, с цел да успокои своите етични съмнения и тези на сътрудниците си. Той им сподели, че като учени те не са виновни за решенията за това по какъв начин би трябвало да се употребява оръжието - единствено за това да си правят работата. Кръвта, в случай че я имаше, щеше да е по ръцете на политиците. Изглежда обаче, че откакто делото е осъществено, доверието на Опенхаймер в тази позиция е разтърсено. Както Бърд и Шеруин описват, в ролята си в Комисията за атомна сила през следвоенния интервал той се противопоставяше на създаването на спомагателни оръжия, в това число по-мощната атомна бомба, която работата му проправи пътя.
Тези старания доведоха до това Опенхаймер да бъде разследван от държавното управление на Съединени американски щати през 1954 година и да му бъде отнето разрешението за сигурност, което отбелязва края на присъединяване му в политическата работа. Академичната общественост се разгласи в негова отбрана. Пишейки за The New Republic през 1955 година, философът Бъртран Ръсел разяснява, че „ следствието направи неоспоримо, че той е направил неточности, една от които от позиция на сигурността много сериозна. Но нямаше доказателства за непочтеност или нещо, което би могло да се смятат за изменнически... Учените бяха хванати в трагична алтернатива . "
През 1963 година държавното управление на Съединени американски щати му връчи премията „ Енрико Ферми “ като жест на политическа реабилитация, само че едвам през 2022 година, 55 години след гибелта му, държавното управление на Съединени американски щати анулира решението си от 1954 година да лиши разрешението му и удостовери позицията на преданост на Опенхаймер.
През последните десетилетия от живота на Опенхаймер той поддържа паралелни изрази на горделивост от техническите достижения на бомбата и виновност за нейните резултати. Той нееднократно е казвал, че бомбата просто е била неизбежна. Той прекарва последните 20 години от живота си като шеф на Института за напреднали проучвания в Принстънския университет, работейки дружно с Айнщайн и други физици.
Както и в Лос Аламос, той подчертава върху насърчаването на интердисциплинарната работа и акцентира в речите си убеждението, че науката се нуждае от филантропичните науки, с цел да разбере по-добре личните си последствия, пишат Бърд и Шервин. За тази цел той нае група неучени, в това число класици, поети и психолози.
По-късно той стартира да преглежда атомната сила като проблем, който изпреварва интелектуалните принадлежности на своето време, като, по думите на президента Труман , „ нова мощ, прекомерно революционна, с цел да се преглежда в границите на остарели хрумвания “ . В тирада, направена през 1965 година, по-късно оповестена в сборника Uncommon Sense от 1984 година, той сподели: „ Чувал съм от някои от великите хора на нашето време, че когато открият нещо изненадващо, те са знаели, че е положително, тъй като са се страхували “. Когато говореше за моменти на притеснителни научни открития, той обичаше да цитира поета Джон Дон: „ Всичко е на части, цялата координация изчезна “.
Джон Кийтс, различен стихотворец, на който Опенхаймер се радваше, измисли израза „ негативна дарба “, с цел да опише общо качество у хората, на които се възхищаваше: „ това е, когато човек е кадърен да бъде в неустановеност, мистерии, подозрения, без никакво раздразнително посегателство след обстоятелството и разсъдък. " Изглежда, че нещо от това е имал поради философът Ръсел, когато написа за „ неспособността на Опенхаймер да вижда нещата просто, некадърност, която не е изненадваща за човек, притежаващ комплициран и внимателен разум “. Описвайки несъгласията на Опенхаймер, неговата неопределеност, непрекъснатото му тичане сред поезията и науката, навика му да се опълчва на елементарното изложение, може би ние идентифицираме самите качества, които са го създали кадърен да преследва основаването на бомбата.
Дори в разгара на това огромно и извънредно гонене, Опенхаймер резервира жив " обляното в сълзи лице " , което бе предсказал през 20-те си години. Името на теста " Тринити " се счита, че идва от стихотворението на Джон Дон- Разбийте сърцето ми, Бог от три лица: " За да мога да се издигна и да застана, хвърли ме и огъни/Твоята мощ да разбиеш, взриви, изгори и ме направи нов. " Джийн Татлок, която го е срещнала с Дон и в която съгласно някои е останал влюбен, се е самоубила година преди теста. Проектът за бомба беше на всички места белязан от въображението на Опенхаймер и от възприятието му за романтика и покруса. Може би военачалник Гроувс разпознава несъразмерната упоритост, когато интервюира Опенхаймер за работата в " Проект Y ", или може би това беше способността му да схване, за нужното време, концепцията за несъразмерна упоритост. Колкото и да беше резултат от проучване, бомбата беше артикул на способността и желанието на Опенхаймер да си показа себе си като човек, който може да направи това да се случи.
Запален пушач от юношеска възраст, Опенхаймер е страдал от пристъпи на туберкулоза през живота си. Той умря от рак на гърлото през 1967 година, на 62-годишна възраст. Две години преди гибелта си, в един необичаен миг на елементарност, той направи разлика, която разграничи практиката на науката от тази на поезията. За разлика от поезията, сподели той, " науката е да се научиш да не допускаш още веднъж същата неточност ".
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ