„И нежна плоча се върти върху железни грамофони...”
Бях ви заречен този петък да опиша за един страховит български стихотворец от ХХ век. „ Той още е сред нас, писах тогава, дишаме един и същи въздух, страниците му още не са пожълтели, само че ние сме разсеяни за хубавите стихотворения и за техните създатели, без да осъзнаваме, че в поезията всичко е друго: ние си мислим, че и хубавата лирика отминава, а в действителност отминаваме ние. ” Твърде прибързано се оказа това заричане, живият стихотворец се отдръпна във вечността, където са неговите велики предходници, а евентуално и самите божества на поезията. Петър Караангов ни напусна, в случай че може това да се каже за един лирик, който ни оставя своето неподражаемо творчество. Стиховете на такива поети остават тук и, може би и вие сте забелязали, доста скоро след гибелта им добиват своя същински, финален тон. Онзи тон, който е предопределен за поколенията...
Винаги съм казвал, че същинският стихотворец не се стреми да е пръв – на него му е задоволително да бъде единствен. За Петър Караангов това бе изключително годно. Дарбата му го бе направила единствен още от първите му книги и никой от десетките охотници да се приобщят към непознатия триумф не се опита да прилича неговия слог, нито неговия изпитателен и вежлив взор към битието. Край неговите дюли и минзухари, златни ябълки и южни звезди, боботят железни валяци и камиони с тежки ремаркета, изхвърчат и кацат алуминиеви самолети – „ скакалци праисторически ”. Той ги приобщава, съчетава, поставя ги под сърцето си.
Във всяка висока лирика има нещо невероятно, непостижимо – с изключение на за едного. Така и Караангов си играе с невъзможното, постижимо единствено за него. Прозаично и даже противопоказно слово („ каси с карамели ”, „ бурета със бира ”) в неговия стих запява, построява тържествената мелодика на живота. Изглежда това е неговото кредо за поезията: да стопли, да озвучи суровата му тъкан, да добави обаяние на действителността, да я очовечи, да я освети. Най-хубавата метафора за поезията през нашия век съм намерил в стихотворението му „ Минава лятото ”:
И нежна плоча се върти
върху стоманени грамофони.
Това, мисля, изрича цялото й предопределение: да изтръгва нежна, човешка музика под безмилостната игла на времето.
Поетът владее необяснимия подарък да трансформира думите в други думи, същите по състав, само че с друго, еднократно,възможно единствено за него значение. Различно, тъй като, сложени в стиха му, те са иначе огряни и иначе почувствани. И еднократно, тъй като в никакъв случай повече не могат да бъдат използвани в този смисъл и с тая хубост, както от него. Той може да гребне шепа най-банални рими, от които даже графоманите се пазят, и да извае куплети като бижу на поетическото свещенодействие.
Аз вземам мокра тъмна глина
и поставям светлинка във нея...
Така през мрака на годините
със този жест ще оцелея.
(„ Жест ”)
И това може да бъде като облик на поезията. Но той го опровергаваше: и всеки различен меси своята глина, споделяше, и безрезултатен е трудът му, в случай че не успее да вложи светлинката в нея. Едновременно разкрепостен и класичен, и в свободния стих съчетаваше думите като вълшебник. Веднъж му подметнах, че, роден в Свети гадател, без друго е наследил нещо от маговете край горещите извори. Каза, че тази версия е комфортна за неговите критици: по-лесно е да го минеш – него, Караангов – като естествено събитие, в сравнение с като събитие в поезията. Но това беше към този момент по-късно...
Запознахме се в редакцията на сп. „ Пламък ”. Минавах през София като боец и се отбих в редакцията да запитвам за ориста на стихове, които бях изпратил. Притеснен, несъмнено, шинелът ми висеше, кабарите на подметките ми драскаха паркета. Още не бях прочел „ Жив съм ” от Веселин Ханчев, от Караангов – единствено „ Сезоните и нашата улица ”. И не схващах добре какви вълшебници на поезията ми стискат ръката, четат един след различен стиховете ми и разискват в коя брошура на списанието да ги отпечатат. На прощаване Ханчев кой знае за какво ми сподели: „ Пази се! ”. После стиховете ми в действителност излязоха. Но трябваше да мине време, с цел да прочета още и да осъзная какви велики майстори са били тези мъже от първото ми литературно запознанство в София.
Общувахме през годините, имали сме шанса и да се наприказваме, само че говорехме – той говореше – основно за неговия роден Сандански: разказваше ми за градчето, за хората му, за неповторими екземпляри и характери, които той изрязваше на фона на тогавашния живот. Така ги предаваше, не, изиграваше, че когато за първи път се озовах там, все чаках да ги видя. Но тези очарователни разкази в никакъв случай не изместиха стиховете, които се запечатваха в душата и я вълнуваха с това, че остават неразгадаеми даже за един нелош ценител на поетическото майсторство, в какъвто с годините се превръщах. Петър Караангов остана единствения стихотворец, комуто съм завиждал – за тайните, които в неговите стихове минават оттатък думите. Зад елементарната, от време на време преднамерено укротена тирада, той споделя още нещо, което не си кадърен нито да изразиш, нито да преведеш – а таман то те превзема, прави те буден.
Пак вятър във пейзажа.
Вятър!
Съдът от вятър се люлее.
Ах, този чудноват съд – земята,
във който хората живеят!
(„ Вятър в пейзажа ”)
Или:
На мощен камък гальовен лишей свети.
Гнездо живей над стряхата от тиня.
(„ Зелена светлина ”)
Калейдоскопично подредени облици, от време на време разточителни, различен път бегли, маркирани – ограниченията му за поетическо изкуство остават неразгадаеми, те не могат да бъдат наподобени, а съгласно мен не могат да бъдат и изучавани. При него даже простотата е непостижима, караанговска. Да не приказваме за майсторството му да словосъчетава!
Преди пет десетилетия, в една от най-нежните му книги, „ Внезапно лято ”, е отпечатано стихотворението „ Кръвта остава ” – сред най-хубавите български стихотворения на ХХ век. То е ария за болката на разсечения на две народ, за неговата печал и несправедливост – Македония. Тук висотата на поетическата форма е неподражаема, модерното и стариннопесенното са сплавени до искра. Никой не е написал след него по този начин надълбоко и красиво за тази драма. (Цялото стихотворение вж. в „ Сега ” от 9 август 2019 г.)
По някакво грубо, многозначително съвпадане събитията в дните на неговото тръгване от нашия свят разбуждат това стихотворение и тихият караанговски шепот от финала му гърми като проклинание, само че и като въпрос:
Когато и нас ни няма към този момент,
кръвта остава!
Колкото до мене, аз имам вяра, че в огромната лирика неизбежно се съдържа знамение.
Тези редове не бяха, с цел да ви увещавам във величието на приятеля Петър Караангов. Проверете думите ми в неговите книги. Те, книгите, още дълго ще бъдат тук. Ще бъдат тук дори и след нас. В едно от късните си стихотворения, той предсказа финала на своя живот: „ като забравена ябълка във декемврийско дърво ”. Може би това беше, с цел да привикваме без него, та да приемем по-лесно отлитането му от нас. Но не й се получи на ориста, продължаваме да го виждаме тук – подобен, какъвто самичък се е запечатил в незабравимото стихотворение „ Вечерен предел ”:
Стоя пред своя дом в този момент... Замислен!
Над загатна приведен. Над нещата!
Над масата. Над прага. Над реката,
която носи пожълтели листи.
Над есенния дълъг дъжд, над влака,
над пътя, отпечатал мойта стъпка,
над розата, над късната й пъпка,
която като свещ просветва в мрака.
Винаги съм казвал, че същинският стихотворец не се стреми да е пръв – на него му е задоволително да бъде единствен. За Петър Караангов това бе изключително годно. Дарбата му го бе направила единствен още от първите му книги и никой от десетките охотници да се приобщят към непознатия триумф не се опита да прилича неговия слог, нито неговия изпитателен и вежлив взор към битието. Край неговите дюли и минзухари, златни ябълки и южни звезди, боботят железни валяци и камиони с тежки ремаркета, изхвърчат и кацат алуминиеви самолети – „ скакалци праисторически ”. Той ги приобщава, съчетава, поставя ги под сърцето си.
Във всяка висока лирика има нещо невероятно, непостижимо – с изключение на за едного. Така и Караангов си играе с невъзможното, постижимо единствено за него. Прозаично и даже противопоказно слово („ каси с карамели ”, „ бурета със бира ”) в неговия стих запява, построява тържествената мелодика на живота. Изглежда това е неговото кредо за поезията: да стопли, да озвучи суровата му тъкан, да добави обаяние на действителността, да я очовечи, да я освети. Най-хубавата метафора за поезията през нашия век съм намерил в стихотворението му „ Минава лятото ”:
И нежна плоча се върти
върху стоманени грамофони.
Това, мисля, изрича цялото й предопределение: да изтръгва нежна, човешка музика под безмилостната игла на времето.
Поетът владее необяснимия подарък да трансформира думите в други думи, същите по състав, само че с друго, еднократно,възможно единствено за него значение. Различно, тъй като, сложени в стиха му, те са иначе огряни и иначе почувствани. И еднократно, тъй като в никакъв случай повече не могат да бъдат използвани в този смисъл и с тая хубост, както от него. Той може да гребне шепа най-банални рими, от които даже графоманите се пазят, и да извае куплети като бижу на поетическото свещенодействие.
Аз вземам мокра тъмна глина
и поставям светлинка във нея...
Така през мрака на годините
със този жест ще оцелея.
(„ Жест ”)
И това може да бъде като облик на поезията. Но той го опровергаваше: и всеки различен меси своята глина, споделяше, и безрезултатен е трудът му, в случай че не успее да вложи светлинката в нея. Едновременно разкрепостен и класичен, и в свободния стих съчетаваше думите като вълшебник. Веднъж му подметнах, че, роден в Свети гадател, без друго е наследил нещо от маговете край горещите извори. Каза, че тази версия е комфортна за неговите критици: по-лесно е да го минеш – него, Караангов – като естествено събитие, в сравнение с като събитие в поезията. Но това беше към този момент по-късно...
Запознахме се в редакцията на сп. „ Пламък ”. Минавах през София като боец и се отбих в редакцията да запитвам за ориста на стихове, които бях изпратил. Притеснен, несъмнено, шинелът ми висеше, кабарите на подметките ми драскаха паркета. Още не бях прочел „ Жив съм ” от Веселин Ханчев, от Караангов – единствено „ Сезоните и нашата улица ”. И не схващах добре какви вълшебници на поезията ми стискат ръката, четат един след различен стиховете ми и разискват в коя брошура на списанието да ги отпечатат. На прощаване Ханчев кой знае за какво ми сподели: „ Пази се! ”. После стиховете ми в действителност излязоха. Но трябваше да мине време, с цел да прочета още и да осъзная какви велики майстори са били тези мъже от първото ми литературно запознанство в София.
Общувахме през годините, имали сме шанса и да се наприказваме, само че говорехме – той говореше – основно за неговия роден Сандански: разказваше ми за градчето, за хората му, за неповторими екземпляри и характери, които той изрязваше на фона на тогавашния живот. Така ги предаваше, не, изиграваше, че когато за първи път се озовах там, все чаках да ги видя. Но тези очарователни разкази в никакъв случай не изместиха стиховете, които се запечатваха в душата и я вълнуваха с това, че остават неразгадаеми даже за един нелош ценител на поетическото майсторство, в какъвто с годините се превръщах. Петър Караангов остана единствения стихотворец, комуто съм завиждал – за тайните, които в неговите стихове минават оттатък думите. Зад елементарната, от време на време преднамерено укротена тирада, той споделя още нещо, което не си кадърен нито да изразиш, нито да преведеш – а таман то те превзема, прави те буден.
Пак вятър във пейзажа.
Вятър!
Съдът от вятър се люлее.
Ах, този чудноват съд – земята,
във който хората живеят!
(„ Вятър в пейзажа ”)
Или:
На мощен камък гальовен лишей свети.
Гнездо живей над стряхата от тиня.
(„ Зелена светлина ”)
Калейдоскопично подредени облици, от време на време разточителни, различен път бегли, маркирани – ограниченията му за поетическо изкуство остават неразгадаеми, те не могат да бъдат наподобени, а съгласно мен не могат да бъдат и изучавани. При него даже простотата е непостижима, караанговска. Да не приказваме за майсторството му да словосъчетава!
Преди пет десетилетия, в една от най-нежните му книги, „ Внезапно лято ”, е отпечатано стихотворението „ Кръвта остава ” – сред най-хубавите български стихотворения на ХХ век. То е ария за болката на разсечения на две народ, за неговата печал и несправедливост – Македония. Тук висотата на поетическата форма е неподражаема, модерното и стариннопесенното са сплавени до искра. Никой не е написал след него по този начин надълбоко и красиво за тази драма. (Цялото стихотворение вж. в „ Сега ” от 9 август 2019 г.)
По някакво грубо, многозначително съвпадане събитията в дните на неговото тръгване от нашия свят разбуждат това стихотворение и тихият караанговски шепот от финала му гърми като проклинание, само че и като въпрос:
Когато и нас ни няма към този момент,
кръвта остава!
Колкото до мене, аз имам вяра, че в огромната лирика неизбежно се съдържа знамение.
Тези редове не бяха, с цел да ви увещавам във величието на приятеля Петър Караангов. Проверете думите ми в неговите книги. Те, книгите, още дълго ще бъдат тук. Ще бъдат тук дори и след нас. В едно от късните си стихотворения, той предсказа финала на своя живот: „ като забравена ябълка във декемврийско дърво ”. Може би това беше, с цел да привикваме без него, та да приемем по-лесно отлитането му от нас. Но не й се получи на ориста, продължаваме да го виждаме тук – подобен, какъвто самичък се е запечатил в незабравимото стихотворение „ Вечерен предел ”:
Стоя пред своя дом в този момент... Замислен!
Над загатна приведен. Над нещата!
Над масата. Над прага. Над реката,
която носи пожълтели листи.
Над есенния дълъг дъжд, над влака,
над пътя, отпечатал мойта стъпка,
над розата, над късната й пъпка,
която като свещ просветва в мрака.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ