Бях се опитала да повярвам, че Еди просто не се

...
Бях се опитала да повярвам, че Еди просто не се
Коментари Харесай

Откъс от Мъжът, който не се обади от Роузи Уолш

Бях се пробвала да допускам, че Еди просто не се интересуваше от мен. През всеки един от петнайсетте дни, в които телефонът ми бе останал глух. Бях премислила в детайли всеки прелестен, ослепителен момент, който бяхме прекарали дружно, в търсене на някаква цепнатина, някакви предупредителни знаци, че той може да не е бил толкоз сигурен, колкото мен, само че не бях намерила нищо сходно.
Напоследък съвсем не използвах Facebook, само че внезапно се пренесох в него - непрекъснато изследвах профила му за признаци на живот. Или, по-лошо, за признаци, че има друга.
Нищо.
Звънях му и му пращах известия, написах му даже и един презрян къс туит. Изтеглих си Facebook месинджър и Уотсъп и ги ревизирах непрекъснато, с цел да схвана, в случай че той се появи. Но те ми споделяха едно и също всякога: Еди Дейвид е бил последно на линия доскоро повече от две седмици, в деня, в който си бях тръгнала от вкъщи му, с цел да го оставя да подготви багажа си за Испания.
Смазана от позор и обезсърчение, даже бях изтеглила няколко приложения за запознанства, с цел да ревизира дали не е регистриран в тях.
Не беше.
Копнеех да реализира някакъв надзор над тази неконтролируема обстановка. Не можех да дремя, мисълта за храна предизвикваше спазми в стомаха ми. Не можех да се съсредоточвам върху нищо и се хвърлях към телефона си трескаво като изгладняло животно всякога, когато той издадеше някакъв тон. Изтощението ме притискаше по през целия ден като големи плътни облаци. На моменти имах възприятието, че се удушавам. И все пак прекарвах будна съвсем задачите нощи, втренчена в тъмнината в спалнята за посетители на Томи в Източен Лондон.
Странното беше, че знаех, че това не съм аз. Знаех, че държанието ми е налудничаво, знаех, че се утежнявам, а не ставам по-добре, само че нямах нито воля, нито сила сама да се изтръгна от това положение.
Защо той не ми се обади? – написах в полето за търсене на Google един ден. Отговорът беше като вихър онлайн. В името на последните си остатъци здрав разсъдък затворих страницата.
Вместо това търсех в Google Еди, още веднъж и още веднъж, изучих в детайли уеб страницата му за дърводелски услуги, търсех... В този миг към този момент даже не знаех какво диря. И несъмнено, не бях намерила нищо.
– Мислиш ли, че ти е споделил всичко за себе си? – попита Томи. – Сигурна ли си, че не е с друга жена да вземем за пример?
Пътят се гмурна в залесен сектор, в който достолепни дъбове се бяха събрали като джентълмени в пушалня.
– Не е с друга жена.
– Откъде знаеш?
– Знам, тъй като... знам. Не е женен, не беше привързан. Не единствено официално, а и прочувствено.
В една букова гора се мярна и изчезна елен.
– Добре. Ами какво ще кажеш за другите предупредителни знаци? – продължи Томи. – Имаше ли някакви несъответствия? Усети ли той да премълчава нещо?
– Не. – Замълчавам. – Макар че, допускам...
Джо се обръща внезапно.
– Какво?
Въздъхнах.
– В деня, в който се срещнахме, той не отговори на няколко позвънявания. Но това се случи единствено тогава – прибавих бързо. – После отговаряше на всяко позвъняване. И нямаше никакви странни позвънявания, единствено другари, майка му, клиенти... – И Дерек, сетих се внезапно. Така и не бях схванала кой е Дерек.
Веждите на Томи бяха заети с някаква комплицирана триангулация.
– Какво? – попитах го. – Какво си мислиш? Това беше единствено през първия ден, Томи. После той отговаряше всякога, когато някой го търсеше.
– Вярвам ти. По-скоро... – Томи не довърши.
Джо мълчеше демонстративно, само че аз не ѝ обръщах внимание.
– По-скоро постоянно съм си мислел, че запознанствата по интернет са рисковани – продължи Томи. – Знам, че не сте се срещнали онлайн, само че обстановката е сходна – нямате общи другари, не ви свързва нещо в предишното. Би могъл да се показа безусловно за всевъзможен.
Намръщих се.
– Но нали ми изпрати покана за другарство във Facebook. Защо да го прави, в случай че е имал нещо да крие? Има профили в Туитър и Инстаграм поради работата си, има фирмен уеб страница. Който съдържа негова фотография. И живях в къщата му една седмица, забравихте ли? Пощата, която получаваше, бе адресирана до Еди Дейвид. Ако той не беше Еди Дейвид, занаятчия на кухненски шкафове, щях да го схвана...
Източник: actualno.com

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР