Малки детайли в големия Китай
Булевардът е прав и това основава заблуда, че е най-дългият, най-широкият, най-големият, няма-такъв-като-него. Построен е дружно със Забранения град и е величествен, несъмнено, въпреки да е дълъг едвам 4 километра. В по-широк смисъл, в случай че наблюдавате картата, цялата му дължина може да доближи до 46 километра . Като най-важната улица в Китай, преди време бул. “Чанган ” в Пекин се е смятал в действителност за най-важният, най-дългият, най-широкият и най-големият в света. Като самия Китай.
Тогавашен Китай.
Снимка: Константин Вълков
Днешен Китай строи сходни булеварди по света, китайски надписи греят над тях и да-строим-живота-нов не наподобява като мираж в далечината. Светът си мислеше, че ще промени Китай като го подчини на своите правила, евентуално ненапълно това се случи; но проправяйки пътища по непознати (и познати) места, Китай наложи своята визия за новия свят. Днешните 40-ина годишни би трябвало да схванат, че за времето от раждането им до момента, Китай се развива стопански 10 пъти по-бързо от Щатите.
Да, все още се следи закъснение и растежът е едвам два пъти по-бърз, само че какво от това. Управлението в Китай се радва – прощавайте за клишето – на притихнало утвърждение и послушание , което основава условия за непрекъснат напредък. Доходите се повишават, както се повишават и властническите огради, които пазят китайците да не отлетят въображаемо или действително в непредвидена демократична посока. Властта е консолидирана и ръководителя Си Дзинпин като нищо ще ръководи през днешния ден, на следващия ден и вечно.
Снимка: Константин Вълков-->
Едва ли някой има точното пояснение по какъв начин се случи това, за какво се случи, за какво темповете са по този начин бързи, само че през днешния ден задоволително на брой страни желаят на всяка цена да вършат бизнес с Китай, в това число и 7-милионна България, вперила взор в новия международен владетел.
Пътуваме по бул. “Чанган ”, горещина се разстила над града, стълбовете са окичени с по две флагове – българско от едната страна, китайско от другата, протокол и ред, ред и протокол.
И портретът на Мао е там, и знаковите здания за Китай също – един път туристическа забележителност, постройка на държавна организация, различен път концертна зала, след това следващ охраняем пост, коли със сигнални лампи, войници; незабелязано връхлитат мисли за античното минало и тактиките на ръководство – по какъв начин, по дяволите, класическите правила на държавното управническо изкуство, разказани в безчет книги, съществуват през днешния ден в годините на глобализация, Интернет, непрекъснатото придвижване и преразпределение на пластовете; по какъв начин, по дяволите; този народ е зависещ по метода, по който е зависещ.
Снимка: Константин Вълков
Булевардът продължава да е прав, но кортежът на президентската делегация завива наляво, воден от черен автомобил с регистрационен номер A 001 JW. В него са президент Радев и брачната половинка му; ние – представителите на медиите – пътуваме в едно от последните бусчета, естествено Toyota Coaster, като всичко останали сходни бусчета за делегации.
Снимка: Константин Вълков
Президентът Румен Радев е в Пекин по покана на ръководителя Си Дзинпин, а автомобилът с регистрационен номер A 001 JW е китайското знамение, най-скъпото китайско транспортно средство на четири колела. Лимузината е модел Hongqi L5 и на моменти поразително наподобява на Rolls-Royce Phantom, моторът е 6-литров, V12, 4×4 задвижване, шестстепенна автоматизирана скоростна кутия, мощ 470 конски сили, дължина 5555мм, което е неслучайно, кой знае, толкоз петици.
Петицата, без да е щастливата шестица, е знак на петте детайла в китайската философия – дърво, огън, земя, метал и вода. Олицетворява съвършенство, носи непоклатимост и равновесие. Черната лимузина с отличителната си ретро предна и задна решетка и външност на параход завива отново на ляво, по-късно се вижда единствено българския байрак и бойците, които стоят около нея, отдаващи почит; какъв брой доста бойци, отдаващи респект сме виждали, само че тези са други – опънати като струни, облечени по този начин забавно, млади момчета, застанали като никои други сходни бойци, отдаващи респект на минаващ автомобил.
Облечени са церемониално, стоят на прага на резиденция Diaoyutai State Guesthouse, където президентът, неговата брачна половинка, съпътстващата делегация и ние, отразяващите визитата, сме настанени. Това е чест (поне за нас, настояват домакините, не всеки може да нощува там). Също толкоз церемониално вратите хлопват след последната кола от кортежа, бойците заемат мястото си, а някой споделя, че излизане от резиденцията няма, в случай че нямаш пропуск, което тук значи съответна значка на ревера. А ние нямаме такава.
Поне към този момент.
Малко след залез слънце е.
Войниците след това вършат някаква поредност от танцови стъпки, изящни, строги, церемониални; всичко застава неподвижен, а резиденцията те обгръща и трафикът в близост едвам се чува. Почти в сърцето на Пекин, а като че ли на стотици километри отвън. Резиденцията е основана към така наречен Рибен павилион – фамозно имперско място за отдих; градините към него са наслоени с исторически контекст; самият павилион е издигнат преди 800 години.
През 1959 година мястото се преобразява, основават се павилиони (сериозни постройки, впрочем), които са в действителност няколко вили, основани с цел да приютяват задгранични водачи и делегации, само че и локални величия. Малката брошура, която откривам в стаята си във вила 12, споделя, че до през днешния ден над 1300 държавни ръководители са гостували в резиденцията .
Резиденцията е петзвезден хотел със съответните услуги, само че в това време и не е подобен – не всеки може да нощува там, не всеки може да влезе и излезе, както се оказва. Самата резиденция, колкото и оазис в сърцето на Пекин, е и мъничък знак на това, което Китай са пробва да бъде – публично се твърди, че всеки може да гостува в резиденцията, импровизирано не е тъкмо по този начин.
Тъмно е, разходка до портата с бойците разкрива един вилнеещ град, само че спретнат, който те подтиква да не спиш, да го изследваш. Но няма по какъв начин да се върнете, никой няма да ви пусне, споделят. Освен, в случай че нямате значка.
А ние нямаме, към този момент.
Церемониалната стража на входа не приказва британски. Търсим други, говорещи британски – излизането е елементарно, само че връщането е мъчно, нямате значка. Излезте без кортежа, без вашата Toyota Coaster, рискувате да не ви пуснат. Нещо като забавно увещание на развиването на Китай – от тези години, в които на Китай не се е налагало, както написа Кисинджър, да има взаимоотношения с други цивилизации, тъй като нито една не е била сравнима по мащаб и равнище на развиване. Какво значение има какво е на открито, когато на открито всичко е несравнимо по равнище и развиване. Какво значение има какво се случва на открито, когато Китай има по-голям дял от общия международен БВП от всяка западна страна. Защо ни е и на нас да изследваме Пекин, когато вътре имаме всичко належащо. Пустата значка, би трябвало да се сдобием с нея.
Такъв е редът тук – имаш ли значка, имаш всичко.
Редът в Китай не е знак на силата, то е някаква друга, необяснима, метафизична идея. Той се случва и е всеобщ – обтегнат по конец, като стъпките на церемониалната стража; некадърен на усеща – като гримасите на бойците или цивилните, които дават инструкции, позволяват и забраняват; леден – като очите на китайците, които се опитваш да пребориш с причини.
Снимка: Константин Вълков
На идващия ден получаваме значка . Зелена и нищонезначеща за нас, само че всичкозначеща за останалите. Когато в границите на едноминутна пауза от програмата на президента, се шмугвам с няколко сътрудници в характерен пекински магазин за плодове и зеленчуци, голям, гръмък и спретнат по своему, магазин, който се намира в подножието на един жилищен брой и няма чужденци открити, с изключение на ние, когато стартирам да фотографирам на воля – продавачите от близко, пазаруващите от близко и в един миг толкоз се унасям, че даже върша композиции от хора за по-добър кадър, към мен се доближава китаец, сливащ се с тълпата, който на отличен британски ме пита какво си мисля, че върша. А аз просто му демонстрирах значката си.
Снимка: Константин Вълков
Вече имаме значки. Зелени значки – дребни елементи в огромен Китай.
Същата вечер, втори опит за излизане от държавната резиденция. Въпросната церемониална стража, която въпреки всичко преборваме със значка, след това отваря порти на всички места в Пекин – било то, когато в ранните часове на нощта си поръчваме такси или по-рано, когато се храним в някакви квартални запуснати ресторантчета.
Въпросната церемониална стража, която към този момент и на нас дава респект – нали сме със значки – е елитна група от млади момчета, борещи се за не повече от 40 места измежду хиляди претенденти. Момчетата са родени след 1990. И макар младостта си, всички са служили години в армията, преди да застанат пред портата на държавната резиденция. И защото държавна резиденция Diaoyutai е публично място, те са обучавани по специфичен метод. За да бъдат изрядни, постоянно претендентите повтарят една поза хиляди пъти, с цел да реализиран съвършенство.
Когато излизаме към 11 часа вечерта и единствено двама от тях са на вечерен пост, най-малко очевидно единствено двама, диалозите минават по следния метод – думи на британски от наша страна, тишина и поредност от пози от тяхна. Дори отключването и отварянето на вратата е в действителност едноминутен обред, който се повтаря, без значение дали сме ние, медийните представители от последния бус или публични китайски лица, возещи се в първите редици. Една поза на краката, друга поза на ръцете, катинарът се хваща, отключва се все едно е драгоценен меч, вратата се отваря, респект, отново респект, стъпки, потропване с крайници по пода, излизаме, вратата се затваря, ние – с мобилен телефон, паспорт, портмоне и значка в джоба, излизаме на среднощно пекинско странствуване.
Забавляваме се и преговаряме какво се е случило преди минути – когато показахме значките си, гардовете погледнаха незабавно схванаха защо става дума. Макар, когато изследваме по-късно, да съществуват разнообразни други значки, осигуряващи друго равнище на достъп, нашата проработи чудесно. Но това е част от изпита на тези момчета, разбирам по-късно. Както и запаметяването на над 800 номера на публични коли , които могат да влизат и излизат от резиденцията, когато си поискат; 20 сертификата; всички флагове на показаните страни в Пекин, както и регистрационните номера на дипломатическите коли. В резултат на всичко това, на тъкмо тези бойци, главните от които са едвам 11 на брой, им споделят “ходещи компютри ”.
Говорим си за тях съвсем цяла нощ – никой не може да опише, камо ли направи даже и част от церемониалното придвижване, което съпътстваше отварянето на вратата за нас, елементарните отразяващи публицисти. Какво остава за другите интервенции, съпътстващи значимите посетители. Денем момчетата стоят изправени пред вратите. Нощем – вършат същото, само че на закрито. После попадаме на информация за Бил Клинтън – по време на гостуването му в Пекин през 1997 година е толкоз впечатлен от всяко тяхно придвижване, че стопира, с цел да отдаде специфична респект на младите момчета.
Погледнати в профил наподобяват като оживели фигури от играта уей ки, позната в чужбина като японската игра Го. Всичко е друго от оживели фигури, на която и да е друга игра. Тук напълно не е ясно кой какво тъкмо прави с всеки ход, само че не е блъф преди изстрел, а по-дълбока тактика. Ако ние възприемаме себе си като праволинейни в отношението “победител-победен ”, тези китайски бойци показват един различен свят, богат на тактики и решения – съвсем като самата игра. Ако приемем, че “уей ки ” е първата стратегическа игра, основана най-малко преди 4 хиляди години, то разсъжденията в тази посока още повече накланят везните към стратегическите прерогативи на Китай. Ако западните общества по-скоро превземат и забиват знамето на върха, обявявайки се за спечелили, то в Китай нещата се случват като в играта – извънредно дълбоки по план, богати на стратегически решения, търси се относителното предимство, на моменти невидимо даже, а не тупкането в гърдите.
Снимка: Константин Вълков
Нещо сходно се случва и с китайските упоритости по света, нещо сходно се случва и с китайското отношение към наводошлите даже пред една врата на някаква си резиденция. Независимо дали става дума за заявяване на власт или отдаване на респект – всичко е част от един бездънен, стратегически, умислен обред и проект, който ние не разбираме.
Спазването на имперските ритуали – наречете ги комунистически през днешния ден, остава централният детайл, ядрото на Китай; милионното болшинство китайци отдава респект всеки ден, било то с церемониална церемониалност, било то със прекъсване на улицата, когато минава публична делегация. Човек си мисли, че в нашите показа европейските страни вършат бизнес с Китай и готово, а в действителност Китай работи на международната геополитическа карта, местейки фигурките на играта “уей ки ” – ръководят се фигурите, ръководят се укрепленията, разпростират се позициите и силите, обкръжава се стратегически; не всеки път успеха е забележима, както на шаха. Местното население е овладявано посредством строги правила, време е светът да бъде овладян също – стратегически, постепенно и целеустремено.
Снимка: Константин Вълков
Проследете капиталовите нападения на Китай в Африка и Азия, проучете задълбочено какво се случва там и ще видите тъкмо това. Директният спор е избегнат (военен примерно), а завладяването на дадена територия се случва по други способи, други способи, други тактики. Така в един миг редица африкански и азиатски страни се озоваха в мъртвата хватка на китайската капиталова политика – без да осъзнават попаднаха в дълговия ров. И информациите се надпреварват – дали Кения ще продаде скъпо пристанище на Китай, тъй като не може да изплати дълга си; за какво Шри Ланка се озова с повече от един милиард $ дълг и бе принудена да трансферира пристанище на консорциум от китайски компании; какво се случва в Джибути (дом на значима американска база), където друго пристанище попада в китайски ръце; прибавете към този дългов капан Таджикистан, Киргизстан, Лаос, Малдивите, Монголия, Пакистан.
Финансовият капан на Китай щраква – обработен като придвижване на церемониална стража, щраква изкусно и изобретателно, без да разберете даже, че сте в клопката на реда и упоритостите на страната.
Инфраструктурните заеми на Китай са дълготраен стратегически ход, който основава васална взаимозависимост. На пръв взор капиталови планове, само че в действителност “уей ки ” трикове, упражнявани хилядолетия.
Все повече страни взимат повече финанси от Китай, в сравнение с могат да върнат. И заплащат за това със земите си. Мащабната китайска стратегия, така необятно прокламирана, прегръщана и възхвалявана “Един пояс, веднъж ”, сякаш инфраструктурен бисер на международната търговия, в действителност е умел пекински ход, който подчинява. Древният път на коприната се съживява по актуален метод и Си Дзинпин надали има от какво да се тормози – до момента в който другите водят война и постановат своето, той не води война и постанова своето. Китай продължава да отпуска заеми, които в някои случаи възлизат на над 70-80 % от брутния вътрешен артикул на получаващите страни, в следствие – въпросните страни попадат в извънредно неизгодна позиция, когато се постанова да връщат заемите.
Снимка: Константин Вълков
В този подтекст българските напъни за китайско бизнес наличие би трябвало да се преглеждат деликатно. Добилият известност формат на срещи сред Източна Европа и Китай “17 + 1 ” все не случваше кой знае какво за България, а държавната аудиенция на президента Радев бе нееднократно споменавана като значимо изискване за предоставяне на зелена светлина. Когато въпреки всичко срещата сред Радев и Си Цзинпин мина сполучливо, а диалозите видно протекоха в другарска конюнктура и се видя благосклонността у двете страни, пристигна информацията за контрактувано стратегическо партньорство. Нещо като “тежката дума ” на Си Цзинпин към китайския бизнес – ето, в този момент, към този момент може да вършиме бизнес с България.
Туп. Пекин дава зелена светлина, всичко е във ваши ръце, по този начин да се каже.
А същата вечер, същата нощ Пекин, няколко часа след срещата Румен Радев – Си Дзинпин, топла вечер, вратите на държавната резиденция отново бяха затворени, влязохме под зоркото око на младите момчета, които зорко прегледаха значките ни, а “фигурите ” и “съчетанията ”, които бойците извършиха, не стопираха да удивляват. За да продължим тематиката с китайските вложения в Африка, приседнахме на паважа към една от вилите, пуснахме си етиопски джаз и си припомнихме случките от деня – внушителната гала по посрещането на Румен Радев, дребните дечица, военния оркестър, диалозите сред държавните глави, претъпкания българо-китайски бизнес конгрес в нашето посолство.
Нещо като стратегически колан, който се стяга към теб, без да подозираш – подложен в среда на павилиони, вили, пеещи птички, плуващи рибки и езера, заобиколен от ред и успокоение, предпазен от церемониалната армия и задоволително, че и премного камери, хем си в Пекин, хем си свободен, хем не толкоз. Хем очакваш бизнес с Пекин, хем не знаеш какво тъкмо да очакваш.
На идващия ден визитата на Румен Радев и срещата му със Си Цзинпин беше на първата страница на China Daily с изваден акцент върху подписаното съглашение за стратегическо партньорство. Продължена бе тематиката за значимостта на стартиране на постоянна самолетна линия “София – Пекин ” (съмнително заради дребния интерес); отваряне на клон на китайска банка в България (реалистично) и основаване на център за развиване в България (research & development, кой знае, вероятно възможно).
И други дребни елементи в огромния Китай, които подсказваха, че срещата е предходна в в действителност другарски звук – нещо, което не постоянно се случва в ясния китайски протокол.
Тогавашен Китай.
Снимка: Константин Вълков
Днешен Китай строи сходни булеварди по света, китайски надписи греят над тях и да-строим-живота-нов не наподобява като мираж в далечината. Светът си мислеше, че ще промени Китай като го подчини на своите правила, евентуално ненапълно това се случи; но проправяйки пътища по непознати (и познати) места, Китай наложи своята визия за новия свят. Днешните 40-ина годишни би трябвало да схванат, че за времето от раждането им до момента, Китай се развива стопански 10 пъти по-бързо от Щатите.
Да, все още се следи закъснение и растежът е едвам два пъти по-бърз, само че какво от това. Управлението в Китай се радва – прощавайте за клишето – на притихнало утвърждение и послушание , което основава условия за непрекъснат напредък. Доходите се повишават, както се повишават и властническите огради, които пазят китайците да не отлетят въображаемо или действително в непредвидена демократична посока. Властта е консолидирана и ръководителя Си Дзинпин като нищо ще ръководи през днешния ден, на следващия ден и вечно.
Снимка: Константин Вълков-->
Едва ли някой има точното пояснение по какъв начин се случи това, за какво се случи, за какво темповете са по този начин бързи, само че през днешния ден задоволително на брой страни желаят на всяка цена да вършат бизнес с Китай, в това число и 7-милионна България, вперила взор в новия международен владетел.
Пътуваме по бул. “Чанган ”, горещина се разстила над града, стълбовете са окичени с по две флагове – българско от едната страна, китайско от другата, протокол и ред, ред и протокол.
И портретът на Мао е там, и знаковите здания за Китай също – един път туристическа забележителност, постройка на държавна организация, различен път концертна зала, след това следващ охраняем пост, коли със сигнални лампи, войници; незабелязано връхлитат мисли за античното минало и тактиките на ръководство – по какъв начин, по дяволите, класическите правила на държавното управническо изкуство, разказани в безчет книги, съществуват през днешния ден в годините на глобализация, Интернет, непрекъснатото придвижване и преразпределение на пластовете; по какъв начин, по дяволите; този народ е зависещ по метода, по който е зависещ.
Снимка: Константин Вълков
Булевардът продължава да е прав, но кортежът на президентската делегация завива наляво, воден от черен автомобил с регистрационен номер A 001 JW. В него са президент Радев и брачната половинка му; ние – представителите на медиите – пътуваме в едно от последните бусчета, естествено Toyota Coaster, като всичко останали сходни бусчета за делегации.
Снимка: Константин Вълков
Президентът Румен Радев е в Пекин по покана на ръководителя Си Дзинпин, а автомобилът с регистрационен номер A 001 JW е китайското знамение, най-скъпото китайско транспортно средство на четири колела. Лимузината е модел Hongqi L5 и на моменти поразително наподобява на Rolls-Royce Phantom, моторът е 6-литров, V12, 4×4 задвижване, шестстепенна автоматизирана скоростна кутия, мощ 470 конски сили, дължина 5555мм, което е неслучайно, кой знае, толкоз петици.
Петицата, без да е щастливата шестица, е знак на петте детайла в китайската философия – дърво, огън, земя, метал и вода. Олицетворява съвършенство, носи непоклатимост и равновесие. Черната лимузина с отличителната си ретро предна и задна решетка и външност на параход завива отново на ляво, по-късно се вижда единствено българския байрак и бойците, които стоят около нея, отдаващи почит; какъв брой доста бойци, отдаващи респект сме виждали, само че тези са други – опънати като струни, облечени по този начин забавно, млади момчета, застанали като никои други сходни бойци, отдаващи респект на минаващ автомобил.
Облечени са церемониално, стоят на прага на резиденция Diaoyutai State Guesthouse, където президентът, неговата брачна половинка, съпътстващата делегация и ние, отразяващите визитата, сме настанени. Това е чест (поне за нас, настояват домакините, не всеки може да нощува там). Също толкоз церемониално вратите хлопват след последната кола от кортежа, бойците заемат мястото си, а някой споделя, че излизане от резиденцията няма, в случай че нямаш пропуск, което тук значи съответна значка на ревера. А ние нямаме такава.
Поне към този момент.
Малко след залез слънце е.
Войниците след това вършат някаква поредност от танцови стъпки, изящни, строги, церемониални; всичко застава неподвижен, а резиденцията те обгръща и трафикът в близост едвам се чува. Почти в сърцето на Пекин, а като че ли на стотици километри отвън. Резиденцията е основана към така наречен Рибен павилион – фамозно имперско място за отдих; градините към него са наслоени с исторически контекст; самият павилион е издигнат преди 800 години.
През 1959 година мястото се преобразява, основават се павилиони (сериозни постройки, впрочем), които са в действителност няколко вили, основани с цел да приютяват задгранични водачи и делегации, само че и локални величия. Малката брошура, която откривам в стаята си във вила 12, споделя, че до през днешния ден над 1300 държавни ръководители са гостували в резиденцията .
Резиденцията е петзвезден хотел със съответните услуги, само че в това време и не е подобен – не всеки може да нощува там, не всеки може да влезе и излезе, както се оказва. Самата резиденция, колкото и оазис в сърцето на Пекин, е и мъничък знак на това, което Китай са пробва да бъде – публично се твърди, че всеки може да гостува в резиденцията, импровизирано не е тъкмо по този начин.
Тъмно е, разходка до портата с бойците разкрива един вилнеещ град, само че спретнат, който те подтиква да не спиш, да го изследваш. Но няма по какъв начин да се върнете, никой няма да ви пусне, споделят. Освен, в случай че нямате значка.
А ние нямаме, към този момент.
Церемониалната стража на входа не приказва британски. Търсим други, говорещи британски – излизането е елементарно, само че връщането е мъчно, нямате значка. Излезте без кортежа, без вашата Toyota Coaster, рискувате да не ви пуснат. Нещо като забавно увещание на развиването на Китай – от тези години, в които на Китай не се е налагало, както написа Кисинджър, да има взаимоотношения с други цивилизации, тъй като нито една не е била сравнима по мащаб и равнище на развиване. Какво значение има какво е на открито, когато на открито всичко е несравнимо по равнище и развиване. Какво значение има какво се случва на открито, когато Китай има по-голям дял от общия международен БВП от всяка западна страна. Защо ни е и на нас да изследваме Пекин, когато вътре имаме всичко належащо. Пустата значка, би трябвало да се сдобием с нея.
Такъв е редът тук – имаш ли значка, имаш всичко.
Редът в Китай не е знак на силата, то е някаква друга, необяснима, метафизична идея. Той се случва и е всеобщ – обтегнат по конец, като стъпките на церемониалната стража; некадърен на усеща – като гримасите на бойците или цивилните, които дават инструкции, позволяват и забраняват; леден – като очите на китайците, които се опитваш да пребориш с причини.
Снимка: Константин Вълков
На идващия ден получаваме значка . Зелена и нищонезначеща за нас, само че всичкозначеща за останалите. Когато в границите на едноминутна пауза от програмата на президента, се шмугвам с няколко сътрудници в характерен пекински магазин за плодове и зеленчуци, голям, гръмък и спретнат по своему, магазин, който се намира в подножието на един жилищен брой и няма чужденци открити, с изключение на ние, когато стартирам да фотографирам на воля – продавачите от близко, пазаруващите от близко и в един миг толкоз се унасям, че даже върша композиции от хора за по-добър кадър, към мен се доближава китаец, сливащ се с тълпата, който на отличен британски ме пита какво си мисля, че върша. А аз просто му демонстрирах значката си.
Снимка: Константин Вълков
Вече имаме значки. Зелени значки – дребни елементи в огромен Китай.
Същата вечер, втори опит за излизане от държавната резиденция. Въпросната церемониална стража, която въпреки всичко преборваме със значка, след това отваря порти на всички места в Пекин – било то, когато в ранните часове на нощта си поръчваме такси или по-рано, когато се храним в някакви квартални запуснати ресторантчета.
Въпросната церемониална стража, която към този момент и на нас дава респект – нали сме със значки – е елитна група от млади момчета, борещи се за не повече от 40 места измежду хиляди претенденти. Момчетата са родени след 1990. И макар младостта си, всички са служили години в армията, преди да застанат пред портата на държавната резиденция. И защото държавна резиденция Diaoyutai е публично място, те са обучавани по специфичен метод. За да бъдат изрядни, постоянно претендентите повтарят една поза хиляди пъти, с цел да реализиран съвършенство.
Когато излизаме към 11 часа вечерта и единствено двама от тях са на вечерен пост, най-малко очевидно единствено двама, диалозите минават по следния метод – думи на британски от наша страна, тишина и поредност от пози от тяхна. Дори отключването и отварянето на вратата е в действителност едноминутен обред, който се повтаря, без значение дали сме ние, медийните представители от последния бус или публични китайски лица, возещи се в първите редици. Една поза на краката, друга поза на ръцете, катинарът се хваща, отключва се все едно е драгоценен меч, вратата се отваря, респект, отново респект, стъпки, потропване с крайници по пода, излизаме, вратата се затваря, ние – с мобилен телефон, паспорт, портмоне и значка в джоба, излизаме на среднощно пекинско странствуване.
Забавляваме се и преговаряме какво се е случило преди минути – когато показахме значките си, гардовете погледнаха незабавно схванаха защо става дума. Макар, когато изследваме по-късно, да съществуват разнообразни други значки, осигуряващи друго равнище на достъп, нашата проработи чудесно. Но това е част от изпита на тези момчета, разбирам по-късно. Както и запаметяването на над 800 номера на публични коли , които могат да влизат и излизат от резиденцията, когато си поискат; 20 сертификата; всички флагове на показаните страни в Пекин, както и регистрационните номера на дипломатическите коли. В резултат на всичко това, на тъкмо тези бойци, главните от които са едвам 11 на брой, им споделят “ходещи компютри ”.
Говорим си за тях съвсем цяла нощ – никой не може да опише, камо ли направи даже и част от церемониалното придвижване, което съпътстваше отварянето на вратата за нас, елементарните отразяващи публицисти. Какво остава за другите интервенции, съпътстващи значимите посетители. Денем момчетата стоят изправени пред вратите. Нощем – вършат същото, само че на закрито. После попадаме на информация за Бил Клинтън – по време на гостуването му в Пекин през 1997 година е толкоз впечатлен от всяко тяхно придвижване, че стопира, с цел да отдаде специфична респект на младите момчета.
Погледнати в профил наподобяват като оживели фигури от играта уей ки, позната в чужбина като японската игра Го. Всичко е друго от оживели фигури, на която и да е друга игра. Тук напълно не е ясно кой какво тъкмо прави с всеки ход, само че не е блъф преди изстрел, а по-дълбока тактика. Ако ние възприемаме себе си като праволинейни в отношението “победител-победен ”, тези китайски бойци показват един различен свят, богат на тактики и решения – съвсем като самата игра. Ако приемем, че “уей ки ” е първата стратегическа игра, основана най-малко преди 4 хиляди години, то разсъжденията в тази посока още повече накланят везните към стратегическите прерогативи на Китай. Ако западните общества по-скоро превземат и забиват знамето на върха, обявявайки се за спечелили, то в Китай нещата се случват като в играта – извънредно дълбоки по план, богати на стратегически решения, търси се относителното предимство, на моменти невидимо даже, а не тупкането в гърдите.
Снимка: Константин Вълков
Нещо сходно се случва и с китайските упоритости по света, нещо сходно се случва и с китайското отношение към наводошлите даже пред една врата на някаква си резиденция. Независимо дали става дума за заявяване на власт или отдаване на респект – всичко е част от един бездънен, стратегически, умислен обред и проект, който ние не разбираме.
Спазването на имперските ритуали – наречете ги комунистически през днешния ден, остава централният детайл, ядрото на Китай; милионното болшинство китайци отдава респект всеки ден, било то с церемониална церемониалност, било то със прекъсване на улицата, когато минава публична делегация. Човек си мисли, че в нашите показа европейските страни вършат бизнес с Китай и готово, а в действителност Китай работи на международната геополитическа карта, местейки фигурките на играта “уей ки ” – ръководят се фигурите, ръководят се укрепленията, разпростират се позициите и силите, обкръжава се стратегически; не всеки път успеха е забележима, както на шаха. Местното население е овладявано посредством строги правила, време е светът да бъде овладян също – стратегически, постепенно и целеустремено.
Снимка: Константин Вълков
Проследете капиталовите нападения на Китай в Африка и Азия, проучете задълбочено какво се случва там и ще видите тъкмо това. Директният спор е избегнат (военен примерно), а завладяването на дадена територия се случва по други способи, други способи, други тактики. Така в един миг редица африкански и азиатски страни се озоваха в мъртвата хватка на китайската капиталова политика – без да осъзнават попаднаха в дълговия ров. И информациите се надпреварват – дали Кения ще продаде скъпо пристанище на Китай, тъй като не може да изплати дълга си; за какво Шри Ланка се озова с повече от един милиард $ дълг и бе принудена да трансферира пристанище на консорциум от китайски компании; какво се случва в Джибути (дом на значима американска база), където друго пристанище попада в китайски ръце; прибавете към този дългов капан Таджикистан, Киргизстан, Лаос, Малдивите, Монголия, Пакистан.
Финансовият капан на Китай щраква – обработен като придвижване на церемониална стража, щраква изкусно и изобретателно, без да разберете даже, че сте в клопката на реда и упоритостите на страната.
Инфраструктурните заеми на Китай са дълготраен стратегически ход, който основава васална взаимозависимост. На пръв взор капиталови планове, само че в действителност “уей ки ” трикове, упражнявани хилядолетия.
Все повече страни взимат повече финанси от Китай, в сравнение с могат да върнат. И заплащат за това със земите си. Мащабната китайска стратегия, така необятно прокламирана, прегръщана и възхвалявана “Един пояс, веднъж ”, сякаш инфраструктурен бисер на международната търговия, в действителност е умел пекински ход, който подчинява. Древният път на коприната се съживява по актуален метод и Си Дзинпин надали има от какво да се тормози – до момента в който другите водят война и постановат своето, той не води война и постанова своето. Китай продължава да отпуска заеми, които в някои случаи възлизат на над 70-80 % от брутния вътрешен артикул на получаващите страни, в следствие – въпросните страни попадат в извънредно неизгодна позиция, когато се постанова да връщат заемите.
Снимка: Константин Вълков
В този подтекст българските напъни за китайско бизнес наличие би трябвало да се преглеждат деликатно. Добилият известност формат на срещи сред Източна Европа и Китай “17 + 1 ” все не случваше кой знае какво за България, а държавната аудиенция на президента Радев бе нееднократно споменавана като значимо изискване за предоставяне на зелена светлина. Когато въпреки всичко срещата сред Радев и Си Цзинпин мина сполучливо, а диалозите видно протекоха в другарска конюнктура и се видя благосклонността у двете страни, пристигна информацията за контрактувано стратегическо партньорство. Нещо като “тежката дума ” на Си Цзинпин към китайския бизнес – ето, в този момент, към този момент може да вършиме бизнес с България.
Туп. Пекин дава зелена светлина, всичко е във ваши ръце, по този начин да се каже.
А същата вечер, същата нощ Пекин, няколко часа след срещата Румен Радев – Си Дзинпин, топла вечер, вратите на държавната резиденция отново бяха затворени, влязохме под зоркото око на младите момчета, които зорко прегледаха значките ни, а “фигурите ” и “съчетанията ”, които бойците извършиха, не стопираха да удивляват. За да продължим тематиката с китайските вложения в Африка, приседнахме на паважа към една от вилите, пуснахме си етиопски джаз и си припомнихме случките от деня – внушителната гала по посрещането на Румен Радев, дребните дечица, военния оркестър, диалозите сред държавните глави, претъпкания българо-китайски бизнес конгрес в нашето посолство.
Нещо като стратегически колан, който се стяга към теб, без да подозираш – подложен в среда на павилиони, вили, пеещи птички, плуващи рибки и езера, заобиколен от ред и успокоение, предпазен от церемониалната армия и задоволително, че и премного камери, хем си в Пекин, хем си свободен, хем не толкоз. Хем очакваш бизнес с Пекин, хем не знаеш какво тъкмо да очакваш.
На идващия ден визитата на Румен Радев и срещата му със Си Цзинпин беше на първата страница на China Daily с изваден акцент върху подписаното съглашение за стратегическо партньорство. Продължена бе тематиката за значимостта на стартиране на постоянна самолетна линия “София – Пекин ” (съмнително заради дребния интерес); отваряне на клон на китайска банка в България (реалистично) и основаване на център за развиване в България (research & development, кой знае, вероятно възможно).
И други дребни елементи в огромния Китай, които подсказваха, че срещата е предходна в в действителност другарски звук – нещо, което не постоянно се случва в ясния китайски протокол.
Източник: dariknews.bg
КОМЕНТАРИ