Защо Борисов намеси и Веско Маринов
Бойко Борисов провокира всеобщо учудване, когато в обяснението за какво отстранява Цветанов внезапно намеси и артиста Веселин Маринов. Но в действителност няма нищо учудващо: Маринов носи виновност за една невъзвратима за ГЕРБ загуба.
Коментар от Георги Лозанов:
„ Не ми се искаше повече Веско Маринов да ми пее ” - това самопризнание на Борисов подвигна вълна от реакции в обществените мрежи, някои от които бяха на облекчение: „ Бойко изрази на глас това, което стотици хиляди българи си мислеха от много време насам ”. Други обаче, без значение дали харесват или не харесват артиста, се настроиха обвинително към премиера - от кое място накъде ще протяга ръка на индивида? Кога и в какво е показал по-висок усет от музиката на Маринов, че към този момент не желае да я слуша?
Тандемът Цветанов-Маринов
Борисов остави усещането, че използва артиста в наказателната си акция против Цветанов. А това стартира да генерира състрадание към двамата другари, макар че до неотдавна бяха обект на жлъч във Фейсбук-фолклора - артистът поради склонността му щедро да се поти на сцената и да „ се поставя " на Цветанов, а самият Цветанов поради неподражаемия му синтаксис и пристрастеността към жилищата.
Сега обаче „ ранимата душа ” на Маринов (по думите на Цветанов) можеше да бъде забелязана като почтена жертва на политиката - „ най-мръсното нещо на света ” (по думите на Маринов). Заедно с освобождението му от всички постове, Цветанов бе уязвен и в частен порядък - посредством близкия му другар, което наподобява като удар под кръста във вътрешнопартийните разпри. Така наказването му стартира да стои непропорционално тежко, изключително на фона на други фактори в страната със сходни провинения, на които не им се случва нищо.
Репликата на Борисов за Маринов обаче имаше продължение: „ Ясно бях споделил по какъв начин би трябвало да се организира акцията. Не се съобразиха на моменти с мен ”. Което демонстрира, че изнервеността му към артиста не идва единствено от промененото отношение към Цветанов.
Вината на Веселин Маринов
За музикалните желания на Борисов може единствено да се гадае. Но е несъмнено, че той има изострена и добре тренирана вътрешен глас за електоралните настройки. И няма по какъв начин в политическото му подсъзнание да не е заседнало чувството, че Маринов носи виновност за една невъзвратима за ГЕРБ загуба - загубата на градския културен хайлайф. Тя може да има разнообразни комплицирани пояснения, само че най-простото се крие в песента „ Нашата полиция ”, появила се през 2010 година. След нея за хората с интелектуално самочувствие беше някак неловко да признаят, че са последователи на тази партия.
Проблемът не беше в това, че песента и съпътстващият я „ балет на служителите на реда ” беше кич от времето на художествената самоинициатива, подобаващ за перото на Илф и Петров. Далеч по-лошо беше, че тя играеше ролята на химн на Министерство на вътрешните работи, заради което се снабди с институционална легитимност и се трансформира в проява на усета на страната. Тоест, казусът идваше от сглобката сред артиста Маринов и партиеца Цветанов. Затова в действителност не е учудващо, че когато единият си отива от партията, би трябвало да вземе със себе си и другия.
Тази сглобка направи от музиката на Веселин Маринов политически феномен, в който се четеше идеологията на ГЕРБ, изразена с „ художествени средства ”. В началото на прехода сходна функционалност за Съюз на демократичните сили имаха блусовете на Васко Кръпката и песните по текстове на Александър Петров „ Последен валс ”, „ Развод ми дай ” и „ Времето е наше ”. Те от една страна посочваха генеалогичната връзка на новопоявилата се съпротива с ъндърграунда от годините на соца, с новобранците и маргиналите с бира в ръка, непожелали да се подчинят на формалната обстановка. А от друга посочваха недоверието, че Българска комунистическа партия, прекръстила се на Българска социалистическа партия, може да се промени. Стиховете на Петров упорстваха, че „ животът в неистина ” продължава и след 10 ноември. И търсеха гражданска поддръжка, която да му се опълчи.
Нещо като Сънчо за възрастни
А какво внушават песните на Веселин Маринов? Лишени от каквито и да било цивилен адреси и прекарвания, те те потапят в сантиментално-битова мъгла, изпълнена с музикални клишета и словесни глупости от вида „ за сладко вино няма да те дам ”. Това е музика, която с нищо не те предизвика и нищо не изисква от теб, прочувственият ѝ указател не надраства опциите на малко дете. Веско Маринов е нещо като Сънчо за възрастни. Обрича те на културна инфантилност и те кара да се оставиш в ръцете на по-големите и по-силните. Но когато песните му звучат по партийните манифестации, а не до момента в който си пиеш ракията у дома, това се трансформира в политическо обръщение, което може да бъде обобщено по този начин: гледай си дребните човешки наслади и тъги, другото не е твоя работа. Това откри естествената си кулминационна точка в „ Нашата полиция ” - бъди спокоен, тя те пази, а единственото, което се изисква от теб, е да подариш цвете на властта.
Всичко това, като се изключи че самó по себе си беше мъчно търпимо за хора с самостоятелна позиция и сериозно мислене, неизбежно отвеждаше към чалгата. Не толкоз в мелодиката си, колкото в скъсяването на човешкия небосвод до моментната приятност и утехите на анонимността. А чалгата, каквато и известност да трупаше измежду масите, си оставаше със знак „ влизането неразрешено ” за културния хайлайф. Камо ли пък когато политиката желае да влезе в сговор с нея. Затова първата опозиция, която ГЕРБ провокира, беше естетическа. А отстраняването освен на Цветанов, а на тандема Цветанов-Маринов наподобява на закъсняла глоба от страна на Борисов. Санкция за наложената партийна хармония, която отблъсна част от гласоподавателите му още през 2010 година. Да, Борисов продължава да активизира другата част, само че не може да се помири, че към този момент не се харесва на всички. Иначе нямаше да си спомня с носталгия, че „ когато първоначално върших избори с 90% рейтинг, магаре да бях вързал за народен представител, щяха да го изберат ”.
Коментар от Георги Лозанов:
„ Не ми се искаше повече Веско Маринов да ми пее ” - това самопризнание на Борисов подвигна вълна от реакции в обществените мрежи, някои от които бяха на облекчение: „ Бойко изрази на глас това, което стотици хиляди българи си мислеха от много време насам ”. Други обаче, без значение дали харесват или не харесват артиста, се настроиха обвинително към премиера - от кое място накъде ще протяга ръка на индивида? Кога и в какво е показал по-висок усет от музиката на Маринов, че към този момент не желае да я слуша?
Тандемът Цветанов-Маринов
Борисов остави усещането, че използва артиста в наказателната си акция против Цветанов. А това стартира да генерира състрадание към двамата другари, макар че до неотдавна бяха обект на жлъч във Фейсбук-фолклора - артистът поради склонността му щедро да се поти на сцената и да „ се поставя " на Цветанов, а самият Цветанов поради неподражаемия му синтаксис и пристрастеността към жилищата.
Сега обаче „ ранимата душа ” на Маринов (по думите на Цветанов) можеше да бъде забелязана като почтена жертва на политиката - „ най-мръсното нещо на света ” (по думите на Маринов). Заедно с освобождението му от всички постове, Цветанов бе уязвен и в частен порядък - посредством близкия му другар, което наподобява като удар под кръста във вътрешнопартийните разпри. Така наказването му стартира да стои непропорционално тежко, изключително на фона на други фактори в страната със сходни провинения, на които не им се случва нищо.
Репликата на Борисов за Маринов обаче имаше продължение: „ Ясно бях споделил по какъв начин би трябвало да се организира акцията. Не се съобразиха на моменти с мен ”. Което демонстрира, че изнервеността му към артиста не идва единствено от промененото отношение към Цветанов.
Вината на Веселин Маринов
За музикалните желания на Борисов може единствено да се гадае. Но е несъмнено, че той има изострена и добре тренирана вътрешен глас за електоралните настройки. И няма по какъв начин в политическото му подсъзнание да не е заседнало чувството, че Маринов носи виновност за една невъзвратима за ГЕРБ загуба - загубата на градския културен хайлайф. Тя може да има разнообразни комплицирани пояснения, само че най-простото се крие в песента „ Нашата полиция ”, появила се през 2010 година. След нея за хората с интелектуално самочувствие беше някак неловко да признаят, че са последователи на тази партия.
Проблемът не беше в това, че песента и съпътстващият я „ балет на служителите на реда ” беше кич от времето на художествената самоинициатива, подобаващ за перото на Илф и Петров. Далеч по-лошо беше, че тя играеше ролята на химн на Министерство на вътрешните работи, заради което се снабди с институционална легитимност и се трансформира в проява на усета на страната. Тоест, казусът идваше от сглобката сред артиста Маринов и партиеца Цветанов. Затова в действителност не е учудващо, че когато единият си отива от партията, би трябвало да вземе със себе си и другия.
Тази сглобка направи от музиката на Веселин Маринов политически феномен, в който се четеше идеологията на ГЕРБ, изразена с „ художествени средства ”. В началото на прехода сходна функционалност за Съюз на демократичните сили имаха блусовете на Васко Кръпката и песните по текстове на Александър Петров „ Последен валс ”, „ Развод ми дай ” и „ Времето е наше ”. Те от една страна посочваха генеалогичната връзка на новопоявилата се съпротива с ъндърграунда от годините на соца, с новобранците и маргиналите с бира в ръка, непожелали да се подчинят на формалната обстановка. А от друга посочваха недоверието, че Българска комунистическа партия, прекръстила се на Българска социалистическа партия, може да се промени. Стиховете на Петров упорстваха, че „ животът в неистина ” продължава и след 10 ноември. И търсеха гражданска поддръжка, която да му се опълчи.
Нещо като Сънчо за възрастни
А какво внушават песните на Веселин Маринов? Лишени от каквито и да било цивилен адреси и прекарвания, те те потапят в сантиментално-битова мъгла, изпълнена с музикални клишета и словесни глупости от вида „ за сладко вино няма да те дам ”. Това е музика, която с нищо не те предизвика и нищо не изисква от теб, прочувственият ѝ указател не надраства опциите на малко дете. Веско Маринов е нещо като Сънчо за възрастни. Обрича те на културна инфантилност и те кара да се оставиш в ръцете на по-големите и по-силните. Но когато песните му звучат по партийните манифестации, а не до момента в който си пиеш ракията у дома, това се трансформира в политическо обръщение, което може да бъде обобщено по този начин: гледай си дребните човешки наслади и тъги, другото не е твоя работа. Това откри естествената си кулминационна точка в „ Нашата полиция ” - бъди спокоен, тя те пази, а единственото, което се изисква от теб, е да подариш цвете на властта.
Всичко това, като се изключи че самó по себе си беше мъчно търпимо за хора с самостоятелна позиция и сериозно мислене, неизбежно отвеждаше към чалгата. Не толкоз в мелодиката си, колкото в скъсяването на човешкия небосвод до моментната приятност и утехите на анонимността. А чалгата, каквато и известност да трупаше измежду масите, си оставаше със знак „ влизането неразрешено ” за културния хайлайф. Камо ли пък когато политиката желае да влезе в сговор с нея. Затова първата опозиция, която ГЕРБ провокира, беше естетическа. А отстраняването освен на Цветанов, а на тандема Цветанов-Маринов наподобява на закъсняла глоба от страна на Борисов. Санкция за наложената партийна хармония, която отблъсна част от гласоподавателите му още през 2010 година. Да, Борисов продължава да активизира другата част, само че не може да се помири, че към този момент не се харесва на всички. Иначе нямаше да си спомня с носталгия, че „ когато първоначално върших избори с 90% рейтинг, магаре да бях вързал за народен представител, щяха да го изберат ”.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ