Боян Биолчев на 80:Какво значи да обичаш, когато има хора, за които земята се върти в обратна посока
Боян Биолчев през днешния ден навършва 80 години.
Роден е в 1942 година в София. Произхожда от огромния прилепски жанр Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деятел на ВМОРО и македоно-одрински опълченец.
Завършва гимназия в София. Следва полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962 – 1968), където получава магистърска степен след отбрана на дипломна работа през юни 1968 година Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969).
През 1972 година Боян Биолчев печели конкурс за помощник по полска литература в Катедрата по славянски литератури на Факултета по славянски филологии. През 1977 година пази докторска дисертация на тематика „ Драматургията на Станислав Виспянски “ под управлението на Куйо Куев, а в 1982 година се хабилитира с книгата „ Пътят на едно възобновление. Самобитност и европейски обичаи в поезията на полския Ренесанс “. От 1982 до 1996 година е доцент, през 1996 година става лекар на филологическите науки с труда „ Адам Мицкевич – сред осанката на националния оракул и homo ludens “. От 1996 година е професор.
През 1992 година Боян Биолчев става началник на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 година е заместник-ректор на Софийския университет, а от 1995 година е декан на Факултета по славянски филологии. През октомври 1999 година е избран отново на същия пост. От ноември 1999 година до 14 ноември 2007 година е ректор на Софийския университет.
Извън рамките на университета Биолчев е ръководител на секция „ Сравнително литературознание “ на Световния съвет на славистите. През 2002 година е определен за учен на Световната академия „ Платон “ със седалище в гр. Патра, Гърция. Бил е основен редактор на вестник „ Софийски университет “ (1980 – 1991), член на редколегията на списание „ Летописи “ (1991 – 1997), а от 1996 година е член на публицистичния съвет на „ Литературен вестник “.
От 1965 година Боян Биолчев е създател на над 200 научни изявления: монографии, студии, публикации, предговори, научни известия. В периодическия щемпел разгласява публикации и изявления с общокултурна и публицистична устременост. Автор е на 20-ина белетристични книги. Негови романи и разкази са преведени на няколко европейски езика. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални кино лентата. Сред най-известните му книги са сборникът „ Сатурнов кръг “ и романът „ Амазонката на Варое “.
Предлагаме ви два описа на Боян Биолчев
ОСТА НА ЖИВОТА
Боян Биолчев
Пунта Аренас е най- южният град на Чили, страната, която на картата наподобява като географска смешка – по-тясна от България, а дълга повече от Европа.
В очакване на кораба, с който щяхме да прекосим пролива Дрейк до базата ни на остров Ливингстън, антарктическата ни експедиция седеше всяка вечер на една и съща маса в ресторанта на хотелчето. Дните бяха влажни и хладни, градчето – с ниски къщички, пръснати по брега на Магелановия пролив като от ръка на гигански сеяч. Скуката на изчакването, незабележима за ветераните в групата, за мен бе тягосна като милиардите микроскопични капки във въздуха, които не можеха да се нарекат дъжд, а мокреха облеклата.
Чилийското вино в този случай в действителност е избавление.
Една вечер в ресторанта забелязах, че от прилежаща маса, където безшумно вечеряха локални хорица, ме следи втренчено ниска жена на междинна възраст. Беше цялостна, отпусната, само че очите й издаваха някаква привлекателност, като че ли бяхме близки и се радваше, че ме вижда още веднъж след дълго време.
Помислих, че може би е късогледа, или замислена за нещо свое, се взира, без в действителност да вижда. Но не се оказа по този начин.
Жената стана и се приближи до мене.
- Извинете, чух като си говорите...И ви загледах... Вие не сте ли.... – тя произнесе името ми с акцент на човек, който не е приказвал десетилетия майчиния си език. Тази неподправена отпадналост, подбудена от ежедневния диалект в различен живот, от който родният ти език е към този момент глухо надалеч.
- Да, аз съм – отговорих стреснато - Познаваме ли се?
- Вие едва ли се сещате, само че аз съм ви доста признателна – отвърна тя - Вие единствен ме защитихте.
Видя изненадата на лицето ми, сигурен белег, че не помня нищо, само че продължи:
- На първия етаж в ректората... Баща ми и майка ми бяха пристигнали, причакали са ме след лекции и се пробваха да ме разделят от Хорхе. Стана скандал. И вие тогава извикахте на татко ми: “Какво желаете от тях! Защо дърпате това момче! ” А момчето беше Хорхе... Мама приплакваше: “Ела майче, върни се при нас! ” Баща ми крещеше: “Махни го тоя, какъв е тоя. Идвай си незабавно в къщи! ” А вие застанахте сред нас и му казахте: “Това е университет. Тук няма да се разправяте. Оставете ги. Те са пълнолетни... ” Но нищо чудно да сте го не запомнили. Беше преди двайсет и пет години...
Спомних си доста добре. Само по никакъв начин не можех да свържа слабичката студентка, конвулсивно стиснала ръката на чернокосото момче от Чили, с цялостната жена, която бе приседнала край мене и ме гледаше натъжено като човек, разграничен с непрогледна мъгла от личното минало.
- Помня тая история, помня и момчето... - споделих аз, само че тя бе уловила изненадата в погледа ми.
- Много съм се трансформирала... – промълви сепнато тя – Зная го...
- Човек не се трансформира – прекъснах я аз – просто хората се разминаваме. Понякога задълго.
И тъй като тя замълча, прибавих:
- Както виждам, щом сте тук, значи вашите въпреки всичко са се примирили.
Тя сведе очи и въздъхна.
- Не се помириха. Не можеха да схванат, че ние с Хорхе се обичаме. Истински! Баща ми единствено повтаряше: “Като отидете в Чили, твоят Хорхе ще го гръмнат. Ако заминеш, не ми се връщай. ” Той е недопечен човек и каквото каже, го прави.
- А майка ви?
- Тя в никакъв случай не му е противоречала. Дори и след това да се крие, с цел да плаче.
- Не му ли писахте, че сте добре?
- Писала съм хиляди писма през тия години. И не съм получила нито едно.
- И от майка ви?
- И от нея. Сигурно не е посмяла. Не ми отговори, даже когато изпратих писмо със известието че... че Хорхе умря. Преди петнайсет години. Сигурно е плакала в някой ъгъл, само че не ми отговори... – тя безшумно изхлипа и продължи задавено – Поне един ред да беше написала, да ми каже да се върна...Не е посмяла...
Това бе като че ли допълнително за нея. Тая накъсана изповед наподоби роман за сънуван призрачен сън.
- Мъжът ви...наистина ли го убиха – попитах аз. - Не. Най-нормално си живяхме, тук времената се трансформираха, никой не го преследваше. Почина ненадейно...от инфаркт! На трийсет и четири години. Така както си спеше. Просто не се разсъни. Просто орис. Просто съм родена под някаква злобна звезда. Тя още веднъж замълча. Оболяла и претръпнала по едно и също време.
Една пресечена женска орис или едно отказано право на детство. И двете – нелепи и тъжни.
- Значи вие живеете петнайсет години тук сама? – попитах аз.
- Да. Какво можех да направя. Работя в магазин. Хората тук са кротки...Първите години, откакто Хорхе си отиде, доста желаех да се върна в България...но не получавах никакъв отговор. Не се взех решение. И съм тука...впрочем...само ви заемам времето с моите неща, откъснах ви от сътрудниците...
- Няма проблем – усмихнах се аз – Мога ли да ви оказа помощ в нещо?
Тя ме погледна както първоначално. С невиждащ взор, който като че ли се задържаше в очите й.
-Бих ви помолила единствено за едно. Те са живи. Въртя им понякога телефона и мълча... Вдига баща, доста рядко майка. Ще ви помоля да отидете у дома. В София. Ще ви дам адреса. Да им кажете, че сте ме видели и че съм добре...- тя преглътна и след това малко несигурно добави – и че ги обичам! На Вас няма по какъв начин да откажат тия думи!
Колкото си по-близо до полюса, толкоз по-бавно се върти земята. На самия полюс ти към този момент се въртиш към себе си, тъй като си едно продължение със личния растеж на земната ос. Но човек не усеща това - нито на Полюса, нито на Екватора, където кълбото се върти по този начин шеметно, че водата в средата на огромните реки се издува и е по-висока, в сравнение с при двата бряга.
Жената пред мен щеше да си остане в най-южната част на южноамериканския континент, където постепенно се превъртат дните й към земната ос. Аз щях да се върна след време в Бъргария, където скоростта на въртене е доста по огромна, само че и аз, и родителителите й нямаше да я усещаме. Човекът няма сетива за това. И в дълбокия юг, и в умерения север животът се отронва в нас с идентична скорост.
Изминаха месеци.
Аз най-сетне позвъних на вратата на ниската софийска къщурка, на която самотната българка от Пунта Аренас доста би желала сама да почука.
Нямах никаква памет за дребната, побеляла стара жена, която отвори внимателно, без да маха веригата.
- Кого търсите?
- Вас – отвърнах аз, подбирайки думи, които ще я разколебаят да ми затвори незабавно – би трябвало да ви предам нещо значимо.
- Ние няма от кого нещо да получаваме. Сбъркали сте...
Говореше високо. Сякаш не на мен, а към сивия кулоар на къщата.
- А щерка ви! – също високо я прекъснах аз.
Лицето й се вкамени. Тя впи взор в мене и леко отвори уста, без да промълви нищо.
- Видях се с щерка ви. В Чили. Помоли да ви
предам нещо.
Тя очевидно не се решаваше да ме пусне в къщата. В този момент от вътрешната страна се чу безсилен глас.
- Таня! Какво се бавиш там. Кой е!
Тя не отговори. Лицето й ненадейно се опъна в някаква мъчителна увереност. Махна веригата и ми отвори вратата.
- Заповядайте!
Мирис на прахуляк. Посивели от времето плюшени мебели. Маса с навълнена от къщната влага политура. До прозореца – необятен плот, на който беше телефонът. Старецът седеше до него в инвалидна количка.
- Кой е този? А! Таня!
- Идва от Чили. Иска да ни съобщи поздрави от Еленка.
- Коя Еленка? – остро сподели той и ме погледна погрешно.
- Дъщеря ви!! – натъртих аз.
- Аз нямам щерка! – той отмести постепенно взор от мене към жена си. – Закарай ме в спалнята. Веднага!
Тя незабавно се подчини. Количката припискваше, като че ли се извиняваше за грубия звук на пасажера си.
Когато остарялата жена се върна назад, по лицето й се стичаха сълзи.
От спалнята се чу:
- Звънне ли телефонът, няма да вдигаш!
Тя кимна, като че ли той я гледаше през към този момент затворената врата. И безшумно сподели:
- Как е тя?
- Добре е. Живее в Пунта Аренас.
- Това къде е?
- На Магелановия пролив.
Това явно не значеше нищо за нея. Тя изтри сълзите си и мълча дълго, след това постепенно и разчленено сподели:
- Щастлива ли е?
В мен пробудената тръпка на състрадание ненадейно се изпари.
- Да! – отсякох аз – Щастлива е. Много е щастлива.
- Как наподобява? Слабичка ли е още?
- Великолепно наподобява. Аз потеглям. Всичко хубаво.
Тя запристъпва трескаво след мене.
При вратата аз се обърнах и споделих:
- А, да. Щях да не помни. Тя помоли да ви предам, че ви обича.
Навън бе сивкав раннопролетен следобяд. Облаците криеха слънцето и това бе единственото, което можеха да създадат, тъй като нямаха събрана мощ за дъжд
А каква бе оная мощ, която изпепелява душата на индивида даже досега, когато той престава да бъде човек, а се трансформира в личната си сянка. Каква е тази необуздана злоба към свободата на другия, даже в случай че е личното ти дете, която се трансформира в инвалидна количка на душата ти. И какво значи да обичаш, когато има хора, за които земята просто се върти в противоположна посока.
И въпреки всичко, в каквато и посока да ни носи, това е толкоз за малко, по този начин мимолетно, като слънчево зайче. И какво значи да прекараш този момент, живота си, сходно на облак, който единствено замрежва слънцето, а не носи в себе си даже капки опреснителен дъжд.
СЛАВЯНСКА РИКША
Човек и добре да живее, няма време да търси смисъл в живота. Като живее неприятно, пък не е уверен, че в това има някакъв смисъл. В общи линии, в случай че сме живи, си живеем ей по този начин.
Тази нескопосана философия се въртеше в мозъка ми, до момента в който гледах Мариацката катедрала в Краков. Гледах я от позицията на човек, който от дълго време е престанал да търси смисъл в каквото и да било. Собственият ми живот е кълбо от мемоари без всякаква връзка, купчина упоритости, лишени от обикновен порядък и системност, навалица мислени любови, в която същинските си вършат място с лакти, проливен дъжд от непотребни думи, небрежна глухота и безпочвено ококорен взор. И най-после постоянно една дребна гроздова.
Така или другояче, Мариацката катедрала стърчеше пред към този момент присвитите ми очи – доста по-нова, в сравнение с я бях видял за първи път преди трийсет години, тъй като в това време я бяха реставрирали най-малко два пъти. Светът се е дал прошка с романтизма и ужасно обича освежени старини. Просто е обидно да имаш палат от тринайсти век и той да не наподобява издигнат в края на двайстия. Това говореше неприятно за стопанската система на страната.
А за какво се намирах в края на двайсти век навръх плрощада в град Краков, ще се разбере от това, което ми се случи нататък. Върху рамото ми се стовари ръка дружно с безапелационния глас на човек, убеден в думите си, без значение от това дали животът имa смисъл или, вероятно, не.
- Ти ли си!
Зная прелестно, че съм аз, само че от кое място да зная кого имаше поради възплешивият, възхитен жител, облечен скъпо и безвкусно, който явно се готвеше да стовари повторно ръка върху рамото ми. Което се оказа решаващо – тъй като сходно осъществяване на този жест може да направи единствено Хенрик, даже и по този начин, както е – безметежно старомоден.
Прегръдката на мъже, които не са се виждали двайсет и пет години, е като начало на стълкновение.
- Дошъл си по-рано! Защо не се обади! – сподели той.
-Не ти знам телефона. Не сме се виждали, откак завършихме, в случай че нямаш нищо срещу.
Много неща нямаше тогава Хенрик. Но имаше коса, беше любвеобилен преди и след пиянство. И по време. При непрекъснат недостиг на средства за водка.
- Провървя ми – добави той, тъй като видя, че се заглеждам в обувките му, а, както е известно, обувките демонстрират финансовото състояние на мъжа по-сигурнно от връзката и часовника. – Това няма никакво значение. Такъв съм, какъвто ме помниш. Ако помниш. Нищо не се е трансформирало от този момент. Освен, че в този момент аз черпя.
Още едно нещо не се бе трансформирало – местоположението на ресторант „ Вежинек “ на същия централен площад, който обгръща като хиподрум средновековния затрупан пазар. Вежинек е името на кралски кръчмар от преди шест века. Обикновено историята е обитаема с имена на пълководци. Харесвам народ, който е намерил измежду тях и място за кръчмар.
Облети от посттоталитарно келнерско внимание, ние към този момент седяхме с Хенрик на масата и се гледахме – в този момент с по-кротко любознание в очите. Златистобялата завивка одобри двете чаши като пришелци от механа с по-ниска категория. Хенрик изля незабавно половината от своята чаша върху пода. За умрелите. Останалото обаче не изпи, а лисна върхе покривката.
- За живите, които нямат пари - сподели той и след това гръмко извика на келнера, застанал почтително наведен до него, да повтори поръчката.
Сипах половината от моята в неговата чаша. Пихме незабавно на екс.
- Защо се реши да дойдеш? – попита той.
- Поканихте ме. Ти самият по документи си ръководител на организационния комитет.
- Естествено. Но забравяш, че сме филолози. Мога да ти напомня, че бяхме шест души мъже в курса. Нали знаеш какво ще бъде тая двайсет и пет годишнина на випуска – манифестация на баби!
- Не съм пристигнал на конкурс за мис.
- Прав си – засмя се той. – Впрочем ти използва по-свестните навреме, в тогавашния им тип.
- Не помня да съм се ограничавал единствено в границите на специалността.
Хенрик не отговори незабавно. Мъченически сбърчи чело, до момента в който в главата ме обло се търкаляше новата мисъл.
- Жената е тъжно нещо – сподели най-после той. – Някои мъже – още повече!
Келнерът донесе нови две водки. Изпихме ги на скорост и Хенрих му сподели “
– Още две. И можеш към този момент да донесеш херинга.
После ме загледа с воднистосин взор и процеди през предни зъби, които като студент не притежаваше:
– Последното, което можех да си помисля за тебе, е, че ще станеш публицист.
– Последното, което можех да си помисля за тебе, е, че ще станеш търговец.
– При това на алкохол...Да го продавам, вместо да го пия...
– И аз не си чета книгите!
– Господи! Изглежда човек става последното, което си мислят за него, до момента в който е млад.
Протяжният следобед гладко прерастна в разточена вечер. Келнерът, който се държеше като чиновник на Хенрик, знаеше примерното моню и реда на поднасянето наизуст. Движеше се като че ли във въздуха.
Във въздуха се разпрашаваха и миналите години, като сребристи сенки плаваха мемоари и лица, за които дори нямаше потребност от думи. Лица на хора, които на идващия ден щяхме да забележим изменени и съвсем непознати. Във въздуха тегнеше и оная тиха горест, с която ние, смъртните същества, се връщаме към далечното време, когато съвсем не сме знаели, че съществува гибел, че съществува разлъка, която също е гибел, и че усетът към живота залинява, което е по-лошо от гибел.
Ресторантът последователно се опразни. Келнерът обаче стоеше с непроменяемо изражение на благополучие, че ни обслужва. После залата опустя изцяло и гласовете ни получиха персонална неприкосновена звучност, налична може би още единствено за сянката на кръчмаря Вежинек.
– Часът е два – сподели внезапно Хенрик и се изправи. – Време е да посрещнем новия ден.
Почти бялата юнска краковска нощ бе приклекнала в нишите на покрития пазар и в изходите на дребните странични улички. На площада няколко файтона мързеливо чакаха ексцентрични клиенти или устремени идиоти с пари. Хенрик въобще не погледна към тях. Близко до бездарния монумент на Мицкевич имаше два странни велосипеда – с тръбни структури бяха прикрепени към кормилата остарели канапета с инсталирани от двете страни колела. Ефикасни славянски рикши, които позволяваха да наблюдаваш забележителностите на града в домакински уют като пред тв приемник. Хенрик махна с ръка и едната рикша незабавно потегли към нас. Очевидно и тук ставаше въпрос за остарял, неведнъж репетиран сюжет.
Момчето, което въртеше педалите, бе източено и едва в раменете. Криеше усилието, с което возеше двама зрели отпуснати мъже.
– ¬Следва право – сподели Хенрик – и се устоя с велосипеда. Харесва ми.
Момчето мълчеше
- Ето с този господин – продължи Хенрик и насочи пръст в слепоочието ми – сме живели в една стая. Аз незаконно. И тъй като нямах легло, спях на пода и употребих за възглавница чантата му. Той си слагаше вечер съответните книги и заран измъкваше чантата, пъхваше под главата ми своята възглавница и отлиташе на лекции. И живеехме с неговата стипендия, тъй като мене ме бяха скъсали и бяха спрели мойта... И тогава нямаше такива колела. Ходехме един път седмично да бъркаме бетон на някоя вила...
Момчето безмълвно въртеше педалите. Описа кръг към покрития пазар и отново се озовахме пред ресторанта. На тротоара чакаше келнерът. Държеше бляскав поднос с две водки. Момчето спря. Без да станем изпразнихме чашите и ги оставихме назад на подноса. Канапето потегли още веднъж. Наблюдавах студента. Без да знае какъв брой е благополучен, той потискаше в гърдите си лугавата злост към разхитителността на двама удовлетворени от овехтелия си комизъм мъже, чиито студентски мемоари не можеха да му послужат нито за поука, нито за развлечение.
- Харесваш ми – продължи Хенрих. – Ще успееш в живота. Трябва да се живее на инат на всичко. А парите не значат нищо. И като ги имаш, и като ги нямаш... Вярвай ми!
Студентът не отговори. А аз гледах по какъв начин се ражда от сумрака готическата катедрала, по какъв начин се обрисуват страните й и по какъв начин още веднъж приема дневния си тип такава, каквато я следих следобеда, умислен за смисъла на живота. И до момента в който момчето въртеше педалите и канапето постепенно и безшумно ни носеше към келнера пред ресторант Вежинек, аз си помислих, че смисълът на живота може би е едно непроменяемо придвижване в кръг. С малко спиране за глътка водка.
Роден е в 1942 година в София. Произхожда от огромния прилепски жанр Биолчеви. Дядо му Боян Биолчев е деятел на ВМОРО и македоно-одрински опълченец.
Завършва гимназия в София. Следва полска лингвистика в Ягелонския университет в Краков, Полша (1962 – 1968), където получава магистърска степен след отбрана на дипломна работа през юни 1968 година Постъпва като аспирант в Софийския университет (1969).
През 1972 година Боян Биолчев печели конкурс за помощник по полска литература в Катедрата по славянски литератури на Факултета по славянски филологии. През 1977 година пази докторска дисертация на тематика „ Драматургията на Станислав Виспянски “ под управлението на Куйо Куев, а в 1982 година се хабилитира с книгата „ Пътят на едно възобновление. Самобитност и европейски обичаи в поезията на полския Ренесанс “. От 1982 до 1996 година е доцент, през 1996 година става лекар на филологическите науки с труда „ Адам Мицкевич – сред осанката на националния оракул и homo ludens “. От 1996 година е професор.
През 1992 година Боян Биолчев става началник на Катедрата по славянски литератури. От 1991 до 1993 година е заместник-ректор на Софийския университет, а от 1995 година е декан на Факултета по славянски филологии. През октомври 1999 година е избран отново на същия пост. От ноември 1999 година до 14 ноември 2007 година е ректор на Софийския университет.
Извън рамките на университета Биолчев е ръководител на секция „ Сравнително литературознание “ на Световния съвет на славистите. През 2002 година е определен за учен на Световната академия „ Платон “ със седалище в гр. Патра, Гърция. Бил е основен редактор на вестник „ Софийски университет “ (1980 – 1991), член на редколегията на списание „ Летописи “ (1991 – 1997), а от 1996 година е член на публицистичния съвет на „ Литературен вестник “.
От 1965 година Боян Биолчев е създател на над 200 научни изявления: монографии, студии, публикации, предговори, научни известия. В периодическия щемпел разгласява публикации и изявления с общокултурна и публицистична устременост. Автор е на 20-ина белетристични книги. Негови романи и разкази са преведени на няколко европейски езика. Сценарист е на 6 игрални и 2 документални кино лентата. Сред най-известните му книги са сборникът „ Сатурнов кръг “ и романът „ Амазонката на Варое “.
Предлагаме ви два описа на Боян Биолчев
ОСТА НА ЖИВОТА
Боян Биолчев
Пунта Аренас е най- южният град на Чили, страната, която на картата наподобява като географска смешка – по-тясна от България, а дълга повече от Европа.
В очакване на кораба, с който щяхме да прекосим пролива Дрейк до базата ни на остров Ливингстън, антарктическата ни експедиция седеше всяка вечер на една и съща маса в ресторанта на хотелчето. Дните бяха влажни и хладни, градчето – с ниски къщички, пръснати по брега на Магелановия пролив като от ръка на гигански сеяч. Скуката на изчакването, незабележима за ветераните в групата, за мен бе тягосна като милиардите микроскопични капки във въздуха, които не можеха да се нарекат дъжд, а мокреха облеклата.
Чилийското вино в този случай в действителност е избавление.
Една вечер в ресторанта забелязах, че от прилежаща маса, където безшумно вечеряха локални хорица, ме следи втренчено ниска жена на междинна възраст. Беше цялостна, отпусната, само че очите й издаваха някаква привлекателност, като че ли бяхме близки и се радваше, че ме вижда още веднъж след дълго време.
Помислих, че може би е късогледа, или замислена за нещо свое, се взира, без в действителност да вижда. Но не се оказа по този начин.
Жената стана и се приближи до мене.
- Извинете, чух като си говорите...И ви загледах... Вие не сте ли.... – тя произнесе името ми с акцент на човек, който не е приказвал десетилетия майчиния си език. Тази неподправена отпадналост, подбудена от ежедневния диалект в различен живот, от който родният ти език е към този момент глухо надалеч.
- Да, аз съм – отговорих стреснато - Познаваме ли се?
- Вие едва ли се сещате, само че аз съм ви доста признателна – отвърна тя - Вие единствен ме защитихте.
Видя изненадата на лицето ми, сигурен белег, че не помня нищо, само че продължи:
- На първия етаж в ректората... Баща ми и майка ми бяха пристигнали, причакали са ме след лекции и се пробваха да ме разделят от Хорхе. Стана скандал. И вие тогава извикахте на татко ми: “Какво желаете от тях! Защо дърпате това момче! ” А момчето беше Хорхе... Мама приплакваше: “Ела майче, върни се при нас! ” Баща ми крещеше: “Махни го тоя, какъв е тоя. Идвай си незабавно в къщи! ” А вие застанахте сред нас и му казахте: “Това е университет. Тук няма да се разправяте. Оставете ги. Те са пълнолетни... ” Но нищо чудно да сте го не запомнили. Беше преди двайсет и пет години...
Спомних си доста добре. Само по никакъв начин не можех да свържа слабичката студентка, конвулсивно стиснала ръката на чернокосото момче от Чили, с цялостната жена, която бе приседнала край мене и ме гледаше натъжено като човек, разграничен с непрогледна мъгла от личното минало.
- Помня тая история, помня и момчето... - споделих аз, само че тя бе уловила изненадата в погледа ми.
- Много съм се трансформирала... – промълви сепнато тя – Зная го...
- Човек не се трансформира – прекъснах я аз – просто хората се разминаваме. Понякога задълго.
И тъй като тя замълча, прибавих:
- Както виждам, щом сте тук, значи вашите въпреки всичко са се примирили.
Тя сведе очи и въздъхна.
- Не се помириха. Не можеха да схванат, че ние с Хорхе се обичаме. Истински! Баща ми единствено повтаряше: “Като отидете в Чили, твоят Хорхе ще го гръмнат. Ако заминеш, не ми се връщай. ” Той е недопечен човек и каквото каже, го прави.
- А майка ви?
- Тя в никакъв случай не му е противоречала. Дори и след това да се крие, с цел да плаче.
- Не му ли писахте, че сте добре?
- Писала съм хиляди писма през тия години. И не съм получила нито едно.
- И от майка ви?
- И от нея. Сигурно не е посмяла. Не ми отговори, даже когато изпратих писмо със известието че... че Хорхе умря. Преди петнайсет години. Сигурно е плакала в някой ъгъл, само че не ми отговори... – тя безшумно изхлипа и продължи задавено – Поне един ред да беше написала, да ми каже да се върна...Не е посмяла...
Това бе като че ли допълнително за нея. Тая накъсана изповед наподоби роман за сънуван призрачен сън.
- Мъжът ви...наистина ли го убиха – попитах аз. - Не. Най-нормално си живяхме, тук времената се трансформираха, никой не го преследваше. Почина ненадейно...от инфаркт! На трийсет и четири години. Така както си спеше. Просто не се разсъни. Просто орис. Просто съм родена под някаква злобна звезда. Тя още веднъж замълча. Оболяла и претръпнала по едно и също време.
Една пресечена женска орис или едно отказано право на детство. И двете – нелепи и тъжни.
- Значи вие живеете петнайсет години тук сама? – попитах аз.
- Да. Какво можех да направя. Работя в магазин. Хората тук са кротки...Първите години, откакто Хорхе си отиде, доста желаех да се върна в България...но не получавах никакъв отговор. Не се взех решение. И съм тука...впрочем...само ви заемам времето с моите неща, откъснах ви от сътрудниците...
- Няма проблем – усмихнах се аз – Мога ли да ви оказа помощ в нещо?
Тя ме погледна както първоначално. С невиждащ взор, който като че ли се задържаше в очите й.
-Бих ви помолила единствено за едно. Те са живи. Въртя им понякога телефона и мълча... Вдига баща, доста рядко майка. Ще ви помоля да отидете у дома. В София. Ще ви дам адреса. Да им кажете, че сте ме видели и че съм добре...- тя преглътна и след това малко несигурно добави – и че ги обичам! На Вас няма по какъв начин да откажат тия думи!
Колкото си по-близо до полюса, толкоз по-бавно се върти земята. На самия полюс ти към този момент се въртиш към себе си, тъй като си едно продължение със личния растеж на земната ос. Но човек не усеща това - нито на Полюса, нито на Екватора, където кълбото се върти по този начин шеметно, че водата в средата на огромните реки се издува и е по-висока, в сравнение с при двата бряга.
Жената пред мен щеше да си остане в най-южната част на южноамериканския континент, където постепенно се превъртат дните й към земната ос. Аз щях да се върна след време в Бъргария, където скоростта на въртене е доста по огромна, само че и аз, и родителителите й нямаше да я усещаме. Човекът няма сетива за това. И в дълбокия юг, и в умерения север животът се отронва в нас с идентична скорост.
Изминаха месеци.
Аз най-сетне позвъних на вратата на ниската софийска къщурка, на която самотната българка от Пунта Аренас доста би желала сама да почука.
Нямах никаква памет за дребната, побеляла стара жена, която отвори внимателно, без да маха веригата.
- Кого търсите?
- Вас – отвърнах аз, подбирайки думи, които ще я разколебаят да ми затвори незабавно – би трябвало да ви предам нещо значимо.
- Ние няма от кого нещо да получаваме. Сбъркали сте...
Говореше високо. Сякаш не на мен, а към сивия кулоар на къщата.
- А щерка ви! – също високо я прекъснах аз.
Лицето й се вкамени. Тя впи взор в мене и леко отвори уста, без да промълви нищо.
- Видях се с щерка ви. В Чили. Помоли да ви
предам нещо.
Тя очевидно не се решаваше да ме пусне в къщата. В този момент от вътрешната страна се чу безсилен глас.
- Таня! Какво се бавиш там. Кой е!
Тя не отговори. Лицето й ненадейно се опъна в някаква мъчителна увереност. Махна веригата и ми отвори вратата.
- Заповядайте!
Мирис на прахуляк. Посивели от времето плюшени мебели. Маса с навълнена от къщната влага политура. До прозореца – необятен плот, на който беше телефонът. Старецът седеше до него в инвалидна количка.
- Кой е този? А! Таня!
- Идва от Чили. Иска да ни съобщи поздрави от Еленка.
- Коя Еленка? – остро сподели той и ме погледна погрешно.
- Дъщеря ви!! – натъртих аз.
- Аз нямам щерка! – той отмести постепенно взор от мене към жена си. – Закарай ме в спалнята. Веднага!
Тя незабавно се подчини. Количката припискваше, като че ли се извиняваше за грубия звук на пасажера си.
Когато остарялата жена се върна назад, по лицето й се стичаха сълзи.
От спалнята се чу:
- Звънне ли телефонът, няма да вдигаш!
Тя кимна, като че ли той я гледаше през към този момент затворената врата. И безшумно сподели:
- Как е тя?
- Добре е. Живее в Пунта Аренас.
- Това къде е?
- На Магелановия пролив.
Това явно не значеше нищо за нея. Тя изтри сълзите си и мълча дълго, след това постепенно и разчленено сподели:
- Щастлива ли е?
В мен пробудената тръпка на състрадание ненадейно се изпари.
- Да! – отсякох аз – Щастлива е. Много е щастлива.
- Как наподобява? Слабичка ли е още?
- Великолепно наподобява. Аз потеглям. Всичко хубаво.
Тя запристъпва трескаво след мене.
При вратата аз се обърнах и споделих:
- А, да. Щях да не помни. Тя помоли да ви предам, че ви обича.
Навън бе сивкав раннопролетен следобяд. Облаците криеха слънцето и това бе единственото, което можеха да създадат, тъй като нямаха събрана мощ за дъжд
А каква бе оная мощ, която изпепелява душата на индивида даже досега, когато той престава да бъде човек, а се трансформира в личната си сянка. Каква е тази необуздана злоба към свободата на другия, даже в случай че е личното ти дете, която се трансформира в инвалидна количка на душата ти. И какво значи да обичаш, когато има хора, за които земята просто се върти в противоположна посока.
И въпреки всичко, в каквато и посока да ни носи, това е толкоз за малко, по този начин мимолетно, като слънчево зайче. И какво значи да прекараш този момент, живота си, сходно на облак, който единствено замрежва слънцето, а не носи в себе си даже капки опреснителен дъжд.
СЛАВЯНСКА РИКША
Човек и добре да живее, няма време да търси смисъл в живота. Като живее неприятно, пък не е уверен, че в това има някакъв смисъл. В общи линии, в случай че сме живи, си живеем ей по този начин.
Тази нескопосана философия се въртеше в мозъка ми, до момента в който гледах Мариацката катедрала в Краков. Гледах я от позицията на човек, който от дълго време е престанал да търси смисъл в каквото и да било. Собственият ми живот е кълбо от мемоари без всякаква връзка, купчина упоритости, лишени от обикновен порядък и системност, навалица мислени любови, в която същинските си вършат място с лакти, проливен дъжд от непотребни думи, небрежна глухота и безпочвено ококорен взор. И най-после постоянно една дребна гроздова.
Така или другояче, Мариацката катедрала стърчеше пред към този момент присвитите ми очи – доста по-нова, в сравнение с я бях видял за първи път преди трийсет години, тъй като в това време я бяха реставрирали най-малко два пъти. Светът се е дал прошка с романтизма и ужасно обича освежени старини. Просто е обидно да имаш палат от тринайсти век и той да не наподобява издигнат в края на двайстия. Това говореше неприятно за стопанската система на страната.
А за какво се намирах в края на двайсти век навръх плрощада в град Краков, ще се разбере от това, което ми се случи нататък. Върху рамото ми се стовари ръка дружно с безапелационния глас на човек, убеден в думите си, без значение от това дали животът имa смисъл или, вероятно, не.
- Ти ли си!
Зная прелестно, че съм аз, само че от кое място да зная кого имаше поради възплешивият, възхитен жител, облечен скъпо и безвкусно, който явно се готвеше да стовари повторно ръка върху рамото ми. Което се оказа решаващо – тъй като сходно осъществяване на този жест може да направи единствено Хенрик, даже и по този начин, както е – безметежно старомоден.
Прегръдката на мъже, които не са се виждали двайсет и пет години, е като начало на стълкновение.
- Дошъл си по-рано! Защо не се обади! – сподели той.
-Не ти знам телефона. Не сме се виждали, откак завършихме, в случай че нямаш нищо срещу.
Много неща нямаше тогава Хенрик. Но имаше коса, беше любвеобилен преди и след пиянство. И по време. При непрекъснат недостиг на средства за водка.
- Провървя ми – добави той, тъй като видя, че се заглеждам в обувките му, а, както е известно, обувките демонстрират финансовото състояние на мъжа по-сигурнно от връзката и часовника. – Това няма никакво значение. Такъв съм, какъвто ме помниш. Ако помниш. Нищо не се е трансформирало от този момент. Освен, че в този момент аз черпя.
Още едно нещо не се бе трансформирало – местоположението на ресторант „ Вежинек “ на същия централен площад, който обгръща като хиподрум средновековния затрупан пазар. Вежинек е името на кралски кръчмар от преди шест века. Обикновено историята е обитаема с имена на пълководци. Харесвам народ, който е намерил измежду тях и място за кръчмар.
Облети от посттоталитарно келнерско внимание, ние към този момент седяхме с Хенрик на масата и се гледахме – в този момент с по-кротко любознание в очите. Златистобялата завивка одобри двете чаши като пришелци от механа с по-ниска категория. Хенрик изля незабавно половината от своята чаша върху пода. За умрелите. Останалото обаче не изпи, а лисна върхе покривката.
- За живите, които нямат пари - сподели той и след това гръмко извика на келнера, застанал почтително наведен до него, да повтори поръчката.
Сипах половината от моята в неговата чаша. Пихме незабавно на екс.
- Защо се реши да дойдеш? – попита той.
- Поканихте ме. Ти самият по документи си ръководител на организационния комитет.
- Естествено. Но забравяш, че сме филолози. Мога да ти напомня, че бяхме шест души мъже в курса. Нали знаеш какво ще бъде тая двайсет и пет годишнина на випуска – манифестация на баби!
- Не съм пристигнал на конкурс за мис.
- Прав си – засмя се той. – Впрочем ти използва по-свестните навреме, в тогавашния им тип.
- Не помня да съм се ограничавал единствено в границите на специалността.
Хенрик не отговори незабавно. Мъченически сбърчи чело, до момента в който в главата ме обло се търкаляше новата мисъл.
- Жената е тъжно нещо – сподели най-после той. – Някои мъже – още повече!
Келнерът донесе нови две водки. Изпихме ги на скорост и Хенрих му сподели “
– Още две. И можеш към този момент да донесеш херинга.
После ме загледа с воднистосин взор и процеди през предни зъби, които като студент не притежаваше:
– Последното, което можех да си помисля за тебе, е, че ще станеш публицист.
– Последното, което можех да си помисля за тебе, е, че ще станеш търговец.
– При това на алкохол...Да го продавам, вместо да го пия...
– И аз не си чета книгите!
– Господи! Изглежда човек става последното, което си мислят за него, до момента в който е млад.
Протяжният следобед гладко прерастна в разточена вечер. Келнерът, който се държеше като чиновник на Хенрик, знаеше примерното моню и реда на поднасянето наизуст. Движеше се като че ли във въздуха.
Във въздуха се разпрашаваха и миналите години, като сребристи сенки плаваха мемоари и лица, за които дори нямаше потребност от думи. Лица на хора, които на идващия ден щяхме да забележим изменени и съвсем непознати. Във въздуха тегнеше и оная тиха горест, с която ние, смъртните същества, се връщаме към далечното време, когато съвсем не сме знаели, че съществува гибел, че съществува разлъка, която също е гибел, и че усетът към живота залинява, което е по-лошо от гибел.
Ресторантът последователно се опразни. Келнерът обаче стоеше с непроменяемо изражение на благополучие, че ни обслужва. После залата опустя изцяло и гласовете ни получиха персонална неприкосновена звучност, налична може би още единствено за сянката на кръчмаря Вежинек.
– Часът е два – сподели внезапно Хенрик и се изправи. – Време е да посрещнем новия ден.
Почти бялата юнска краковска нощ бе приклекнала в нишите на покрития пазар и в изходите на дребните странични улички. На площада няколко файтона мързеливо чакаха ексцентрични клиенти или устремени идиоти с пари. Хенрик въобще не погледна към тях. Близко до бездарния монумент на Мицкевич имаше два странни велосипеда – с тръбни структури бяха прикрепени към кормилата остарели канапета с инсталирани от двете страни колела. Ефикасни славянски рикши, които позволяваха да наблюдаваш забележителностите на града в домакински уют като пред тв приемник. Хенрик махна с ръка и едната рикша незабавно потегли към нас. Очевидно и тук ставаше въпрос за остарял, неведнъж репетиран сюжет.
Момчето, което въртеше педалите, бе източено и едва в раменете. Криеше усилието, с което возеше двама зрели отпуснати мъже.
– ¬Следва право – сподели Хенрик – и се устоя с велосипеда. Харесва ми.
Момчето мълчеше
- Ето с този господин – продължи Хенрик и насочи пръст в слепоочието ми – сме живели в една стая. Аз незаконно. И тъй като нямах легло, спях на пода и употребих за възглавница чантата му. Той си слагаше вечер съответните книги и заран измъкваше чантата, пъхваше под главата ми своята възглавница и отлиташе на лекции. И живеехме с неговата стипендия, тъй като мене ме бяха скъсали и бяха спрели мойта... И тогава нямаше такива колела. Ходехме един път седмично да бъркаме бетон на някоя вила...
Момчето безмълвно въртеше педалите. Описа кръг към покрития пазар и отново се озовахме пред ресторанта. На тротоара чакаше келнерът. Държеше бляскав поднос с две водки. Момчето спря. Без да станем изпразнихме чашите и ги оставихме назад на подноса. Канапето потегли още веднъж. Наблюдавах студента. Без да знае какъв брой е благополучен, той потискаше в гърдите си лугавата злост към разхитителността на двама удовлетворени от овехтелия си комизъм мъже, чиито студентски мемоари не можеха да му послужат нито за поука, нито за развлечение.
- Харесваш ми – продължи Хенрих. – Ще успееш в живота. Трябва да се живее на инат на всичко. А парите не значат нищо. И като ги имаш, и като ги нямаш... Вярвай ми!
Студентът не отговори. А аз гледах по какъв начин се ражда от сумрака готическата катедрала, по какъв начин се обрисуват страните й и по какъв начин още веднъж приема дневния си тип такава, каквато я следих следобеда, умислен за смисъла на живота. И до момента в който момчето въртеше педалите и канапето постепенно и безшумно ни носеше към келнера пред ресторант Вежинек, аз си помислих, че смисълът на живота може би е едно непроменяемо придвижване в кръг. С малко спиране за глътка водка.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ