Босна и Херцеговина отбелязва 25-та годишнина от клането в Сребреница,

Босна и Херцеговина отбелязва 25-та годишнина от клането в Сребреница, осъществено от сръбските сили. В резултат на геноцида починаха над 8000 босненски мюсюлмани.

Най-жестокото кръвопролитие в Европа след Втората международна война

беше класифицирано като геноцид от Международния углавен арбитражен съд за някогашна Югославия (МНТБЮ). От 1996 година босненските и интернационалните учени разкриват и разпознават жертвите на клането, разпръснати в голям брой всеобщи гробове в региона.

Фатима Муич се моли по няколко пъти дневно за синовете и брачна половинка си, убити в геноцида в Сребреница, в Източна Босна. Но тя се запъва всякога, когато мисли за най-големия си наследник Рефик, който още не е открит, 25 години след клането. „ Все си мисля, че може да е жив. За другите знам, само че когато се апелирам за него, ръцете ми се разтреперват, не знам какво върша ", споделя пред Агенция Франс Прес тази вдовица от Сребреница.

Двама от тримата ѝ синове и брачният партньор ѝ, чиито остатъци бяха открити в всеобщи гробове след войната, бяха заровени през 2010 година в Мемориалния център покрай Сребреница, където до през днешния ден са положени останките на 6643 жертви на клането от юли 1995 година

Босненските сръбски сили на военачалник Ратко Младич, наказан на пожизнен затвор от интернационалното правораздаване, убиха над 8 хиляди босненски мюсюлмански мъже и момчета. Клането, осъществено няколко месеца преди края на спора, в който в интервала от 1992 до 1995 година починаха общо 100 хиляди души, бе квалифицирано като геноцид от интернационалното правораздаване.

Фатима Муич, на 75 години, живее през днешния ден в Лешево, село покрай Сараево. Тя споделя, че „ живее за позвъняването ", с което ще ѝ кажат, че останките на Рефик са открити. Той бил на 25 години, имал е момиче на 18 месеца и момче на 40 дни.

Мамо, не ме оставяй

От юли 2019 година са открити останките единствено на 13 души, прецизира Емза Фазлич, говорителка на Института за изчезналите лица. Тя съжалява за неналичието на информации, които да разрешат да се намерят изчезналите остатъци.

С наближаването на 25-ата годишнина от клането в събота, Фатима си спомня за „ борбата " си пред базата на силите на Организация на обединените нации в Поточари, покрай Сребреница, където през днешния ден се намира мемориалът, с цел да избави най-малкия си наследник, 16-годишния Нуфик. Хиляди

дами, деца и възрастни хора се струпаха на 11 юли 1995 година пред базата на Организация на обединените нации с вярата, че ще бъдат предпазени от нидерландските бойци.

Сръбските бойци отделиха мъжете и момчетата и ги водиха, с цел да ги екзекутират. „ Нуфик се приближи до мене и ми сподели: „ Мамо, не ме оставяй ". Погалих къдравите му коси. „ Няма да те оставя. Те го хванаха, аз ги последвах. Не помня удариха ли ме, нищо повече не помня ", споделя Фатима.

Другите ѝ двама синове и брачният партньор ѝ, които избягали в гористите хълмове, били хванати.
„ Нито ненавист, нито помиряване "

Друга вдовица, 71-годишната Мейра Джогаз, е решила да прекара остатъка от живота си на мястото, където животът ѝ спрял преди четвърт век. Тя живее в къща на две крачки от мемориала. Всяка заран, когато полива цветята в двора си, вижда хилядите бели камъни. Там почиват Омер и Муниб, двамата ѝ синове, убити в клането. Те са били на 19 и на 21 години.

„ Вече нямам аргументи да пребивавам. Занимавам се с цветята, с цел да не полудея, само че моите цветя лежат в черната земяѝ, споделя тя. Третият ѝ наследник, 20-годишният Зухдия и брачният партньор ѝ Мустафа били убити три години по-рано, през 1992 година, по време на обсадата на Сребреница.

„ Синовете ми не са правили нищо неприятно на никого, правеха път на мравката. Само се запитвам за какво убиха децата ми? Те бяха наши съседи ", споделя през сълзи дамата, говорейки за сръбските военни, които са живели в нейното село.

Рамиза Гурдич, на 67 години, също се пита кои са тези хора, които умъртвили двамата ѝ синове и брачна половинка ѝ: „ Имат ли деца, каква душа имат? ". Мехрудин бил на 17 години, а Мустафа на 20. Те избягали с татко си към гората. Мустафа се страхувал от най-лошото. „ Раздялата беше тежка. По-големият държеше цигара в устата си и към този момент свиваше друга. Той сподели:

„ Майко, няма да те видя повече ".

Малкият не сподели нищо ", споделя Рамиза.

Останките им бяха открити, само че „ единствено половината от Мехрудин ". Рамиза не губи вяра, че и другата му половина ще бъде открита. „ Майка му не го е родила без глава и крайник. Той беше хубаво дете ", споделя тя. Но не желае злото на неговите палачи. „ Бог да им даде каквото заслужават (...) Няма ненавист, няма злост, само че към този момент не може да има помиряване ".