Боряна Грипова е от хората, с които не можеш да

Боряна Грипова е от хората, с които не можеш да се наситиш да приказваш. И постоянно има още какво да я питаш, и тя - какво да ти каже. Името й ми попадна инцидентно в групата на Момичетата от града -, в която нейната книга постоянно бива препоръчвана и обсъждана. Прочетох я съвсем на един мирис и открих извънредно потребна информация за психическото принуждение във връзките. Големият принос на Боряна е, че с помощта на нея, цялата тази необятна и до неотдавна непозната информация към този момент е налична на български език. Така книгата й се трансформира в скъп източник на информация и поддръжка за мнозина, а самата тя ползва откритията си под формата на терапия на хора, оживели от принуждение.

Какви са аргументите за все по-често срещаното проявяване на егоизъм във връзките и насилието, което произтича от него? Можем ли да кажем че актуалното общество ражда повече насилници или просто към този момент имаме знанието и сетивата да го разпознаем?
23 авг 2022 | Ден откакто служебният енергиен министър разгласи, че договарянията с „ Газпром “ са неизбежни, „ Демократична...
Често ми задават този въпрос и той е повече метафизичен, в сравнение с теоретичен. Нямам подготвен отговор, нямам стройна теза. Винаги споделям някакви моментни свои разсъждения. На равнище общество - в актуалното ни общество медиите са всемогъщи и всесилни, само че нямат никаква осведомителна хигиена - от тях научаваме какво ли не, постоянно изцяло непотребни, а даже душевен нездравословни информации. Те основават фетиш към показността, към парите, към могъществото, заради и посредством материална мощност. Те продават, те внушават, че най-важният детайл в живота, е материалният разцвет. И това става освен посредством директни внушения. Не споделям, че би трябвало да се цензурират тези информации, само че считам, че би трябвало доста зряло да се преценя върху какво да бъдат насочвани прожекторите и с каква мощ да го осветяват. Медиите са във постоянно съревнование за рейтинг, за по-голямата сензация, само че точно в това липсва всякакво схващане и грижа за психическото здраве на обществото.

На равнище семейство - в днешно време, в цивилизованата част на света, живеем стресово, нямаме време, нямаме сили, нямаме свободно мисловно, а от време на време и физическо пространство. Не можем да се грижим за децата си, тъй като би трябвало да работим, от ден на ден, с цел да гоним някакъв измерим с пари “стандарт ”. Напъждаме ги, тъй като сме прекомерно изморени, заети със себе си, тъй като сме неудовлетворени от живота си. Не се обичаме, тъй като и нашите родители не са се обичали. Какво вършим с децата си? Искаме да са машини, да слушат, да се държат по избран метод, да вършат това, да не вършат това. За да “успеят ” в живота (според някакви наши ограничения за успех). Изчезваме за няколко часа или няколко дни, без да им разбираем, че не, не ги изоставяме и че не са те повода за изгубването ни. Грижата ни за тях постоянно се свежда до това да желаеме да са сполучливи в учебно заведение, да вървят на инструмент, на език, на спорт, на изобразяване и да сме горди с достиженията им, да ги демонстрираме и да се хвалим... а когато не съумяват, да им се караме или просто да сме тъжни... това ги кара да се усещат виновни за нашето благополучие, което не трябва да е тяхна отговорност и е непостижима за носене. Така, от съвършените създания, които са ни поверени да отгледаме, в невротичното си предпочитание да ги създадем “успешни ” и щастливи, сътворяваме неудовлетворени хора, с подчинено, нападателно или манипулативно държание, с разбалансирана вътрешна везна, която другояче съвършено знае кое е положително и кое не е, хора, които надълбоко в себе си са натрупали убеждения, че “не могат да се оправят ”, “не са почтени ”, “не костват ”, “не стават за обичане ” и са развили съответните адаптивни механизми, с цел да могат да оцелеят с този си вътрешен товар.

На личностно равнище - доста самостоятелно, през едни и същи травматични прекарвания, всеки развива свое адаптивно държание, което да го държи в някакво релативно търпимо персонално психическо равновесие. Едно от тях са точно нарцистичните защитни механизми. Друго - подчиненото държание, със мощен самокритичен глас и “синдром на спасителя ”, с цел да бъдат “угодни ” и по този начин да не претърпяват още веднъж и още веднъж чувството за отменяне, което е било реактивирано в детска възраст от някаква обективно или неправилно, по детски интерпретирана обстановка. Тези двете са основани да се срещат и да задействат до безспир идентичната си контузия. Първите дефинираме като неприятни, вторите - като положителни. Нито едното, нито другото е правилно. Важно е да се осъзнае, че при “лошите ” става дума за изменена конструкция на личността, за разстройство на личността. Сякаш са се трансформирали в различен тип. Те в никакъв случай не търсят причина у себе си, по изискване тя е външна. И това не може да се промени. Добрата вест е, че вторите могат да излекуват себе си, в случай че си зададат въпроса " Защо попадам в токсични връзки? " и намерят отговора му. Личните ми усещания са, че светът към нас е по-пълен с евентуални жертви на психологични насилници, в сравнение с с насилници. И популярност Богу.

Каква е главната причина един човек да се развие като нарцисист? Къде би трябвало да търсим корените на това личностно разстройство? Какъв е механизмът на насилието, което нарцисистът упражнява върху своя сътрудник?

Нарцистичните защитни механизми се построяват, както можем да се досетим от самата дефиниция, като преграда против мощна и мъчителна нелюбов към себе си, с която човек не съумява да се оправи по съответен и здравословен метод. Те го държат на границата на шизофренията, в която личността би се разделила на две - “лошата ” и “добрата ”. При нарцистичното личностно разстройство, човек стига до външно такова делене, като намира външен обект, върху който да трансферира всичко, което не харесва у себе си и с което не може да живее (сянката си). А за себе си резервира това, което е харесал и на което се е възхитил у другия.

Тъкмо това е механизмът на нарцистичното принуждение: Избирам човек, който в моите очи е стойностен и на който се удивлявам. Правя всичко належащо, с цел да го печеля за идеята си. Отрупвам го с внимание, с грижа, с жестове и с всичко, което чувствам, че му е значимо и търси в общуването. Бързо, прескачайки стадии, сътворявам връзка, в която другият не може да повярва и е безпределно признателен и към момента замаян, че е срещал човек, у който намира всичко, което би желал да има с колегата си. С друга скорост, съгласно индивида, стартирам да планирам върху него всичко, което не одобрявам у себе си - страхове, неустановеност, неустойчивост и така нататък, в същото време стартирам да светя с отразената светлина на неговите качества. Онова, което не одобрявам у себе си и отхвърлям да го интегрирам, ми е толкоз отвратително... само че то към този момент не е у мен, а у него и аз ще го мачкам до несвяст. Когато видя, че се предава, че няма сили, че го изгубвам, ще спра, ще го виждам с любов, ще му превържа раните, тъй като ми е значимо да е витален. Когато се изправи на крайници, ще продължа да го санкционирам, тъй като у него съм поставил демоните си.

Има ли вяра за тези хора – да осъзнаят своето положение и да търсят лекуване? Или има смисъл да се работи само с хората, които в даден миг са били жертва на това принуждение?

В огромна степен отговорът на този въпрос се съдържа в предходните. Има смисъл да се работи с тях, в случай че самите те пожелаят да работят. Дано да съм пропуснала, само че до момента не съм срещала информация за сполучлива терапия на нарцистично личностно разстройство. С хората, които са или са били в токсични връзки, може да се работи доста сполучливо. Защото при тях личността не е структурирана друго и тези връзки са признак за нещо друго, което може да бъда открито и преизградено здравословно.

Защо човек попада по отношение на принудител и какво го притегля в нея? Задължително ли е един човек постоянно да притегля насилници в живота си – във връзките си, в фамилията, в службата?

Когато имаме нежна идея за себе си, страхове, нерешителност в личните си умения, добити “трябва ”, “не би трябвало ”, събудена контузия на отменяне, нездрава емпатия, боязън от спор, перфекционизъм, блян към надзор и безусловно притежаване на обстановката, един от най-леките признаци са токсичните връзки. И, да, в случай че имаме някои изброените фактори, за насилниците ще бъдем като лампата за нощните пеперуди.

Как бихте описали другите форми на принуждение и за какво има хора, които не биха търпели нито секунда физическо принуждение и са съгласни да живеят години с сътрудник, който ги смазва душевен?

Физическото принуждение за доста хора е последна, само че мощна граница, зад която няма да позволен никого да прекрачи, колкото и други граници преди него да са оставили да бъдат прегазени. То има действително измерение, вижда се в огледалото. Психическото

Продължава на другата страница...