Борба между плътта и духа, бунт и съпротива, помирение и

Борба сред плътта и духа, протест и опозиция, помиряване и послушание, и най-после, висшата цел на битката: сливането с Бога — ето нагорнището, по което пое Христос и ни кани да го поемем и ние, като следваме кървавите му дири...Как да тръгнем и ние за този най-голям връх, където, първороден наследник на спасението, стигна Христос — ето висшия Дълг на борещия се човек...Всеки човек е богочовек, плът и дух; ето за какво загадката на Христос не е мистерия единствено на една избрана религия; тя е общочовешка; във всеки човек пламва битката сред Бога и индивида, а в същото време — и копнежът за помиряване. Повечето пъти тази битка е неосъзната, трае малко, една слаба душа не може да издържи да противостои дълго време на плътта; натежава, става и тя плът и битката свършва. Но за хората с отговорност, които непрекъснато стоят с впити във висшия Дълг очи, битката сред плътта и духа пламва безмилостно и може да продължи чак до гибелта.
Това написа в предисловието на именитото си произведение " Последното прелъщение " (1951 г.) огромният гръцки публицист Никос Казандзакис. Нека си напомним няколко цитати от книгата, която " облече " Иисус в човешкото слово и го направи по-разбираем за невярващия XX век.
Големи неща стават, когато Бог и човек се свържат; Бог без индивида нямаше да има на тази земя един разум, който да отразява най-смислено създанията му и да изследва с смелост и боязън мъдрото му всемогъщество; нямаше да има на тази земя едно сърце, което да го боли за непознатите грижи и да се мъчи да сътвори добродетели и огорчения, които Бог не е поискал или е не запомнил, или се е страхувал да сътвори; духнал обаче връз индивида и му придал силата и дързостта да продължи сътворението.

А пък и индивидът, без Бога, индивидът, подобен, какъвто се ражда безсилен, без друго щяха да го съсипят гладът, страхът и студът; само че и да се бе избавил, щеше да пълзи като плужек измежду лъвовете и въшките; и даже в случай че успееше, посредством безспирна битка, да застане на задните си крайници, нямаше в никакъв случай да може да се измъкне от топлата, нежна и плътна прегръдка на майка си, маймуната… — разсъждаваше Исус и за първи път почувства през днешния ден, толкоз надълбоко, че Бог и човек могат да се слеят в едно.

...Вярно, всичко на този свят зависи от времето; то кара да съзрява всичко; в случай че имаш време, сварваш да обработиш вътре в себе си човешката тиня и да я превърнеш в дух; и тогава не се боиш от смъртта; в случай че нямаш време, погубваш се… „ Господи — замоли се въображаемо Исус, — Господи, дай ми време… Само за това към този момент те моля; дай ми време… “

— Няма ли царство небесно? — извика изплашено Петър.
— Има, Петре, има, само че вътре в нас; вътре в нас е царството небесно, а на открито — царството на Лукавия. Двамата царе се борят. Война! Война! Първият ни дълг: да повалим с тази брадва Сатаната.

Казвам ви това намерено довечера, да си го знаете, когато ни обзет черните дни, да не ми се вайкате; преди да тръгнем, ви споделям къде отиваме: на смърт; а след гибелта, към безсмъртието; това е пътят; подготвени ли сте?

Всички неща спят, отдъхват си и нарастват през нощта; и камъните, и водите, и душите. И когато на сутринта другарите се разсъниха, душата им се беше разгърнала и беше обхванала цялото им тяло; и го беше изпълнила с наслада и убеденост.

Двойната същина на Христос е била за мен постоянно дълбока, неразрешима загадка; копнежът, този толкоз човешки, толкоз гигантски блян, индивидът да стигне до Бога — или по-точно: индивидът да се възвърне при Бога и да се отъждестви с него; тази носталгия, толкоз загадъчна и в същото време толкоз действителна, отваряше в мен огромни рани и извори.