Руски емигрант от Харманли стига до Левски и националния...
Бившият сътрудник от вестниците " Хасковска Марица " и " Новинар юг " се изяви като преподавател на интернационалната научна конференция в Харманли. Събитието бе във връзка 50-ет годишния празник на локалния Музей. Това бе дебют на Вълчев, като докладчик. Естествено работилият дълги години като състезателен публицист сътрудник не пропусна и спортната тема в лекцията си на тематика " Ролята и мястото на съветските бежанци в живота на Харманлийска околия сред двете международни войни ". От близо две години историкът работи като екскурзовод в РИМ Хасково, а неотдавна се занимава и с научна активност. Ето и част т създаването му.
Ролята и мястото на съветските бежанци в живота на Харманлийска околия сред двете международни войни са едва проучени. На пръсти се броят научните изявления по тематиката.
Първите съветски бежанци идват в района при започване на 20-те години на предишния век. Стотици хиляди напущат Русия, недоволни от настъпилите обществено-политически промени след болшевишкия прелом през 1917 година и последвалите гонения. Нова огромна съветска бежанска вълна залива Стария континент след края на Гражданската война в европейската част на Русия през 1920 година, в която връх вземат болшевиките. Армията, командвана от ген. Пьотр Врангел, е принудена да напусне Крим – последният антиболшевишки бастион, и да се изтегля на кораби в региона на Константинопол. След престоя си в Турция в края на 1921-ва Врангеловата войска стартира своето пренасяне в Югославия и България.
Със единодушието на държавното управление на Ал. Стамболийски у нас се настаняват над 30 000 бежанци – офицери, бойци, казаци и техните фамилии, както и военни учебни заведения. Руските военни формирования, ситуирани в страната ни, са разграничени в два корпуса. Донският корпус на ген. Фьодор Абрамов е ситуиран в Южна България. Тези войскови формирования са превърнати в трудови артели и по-голяма част от персоналния състав работи в селското стопанство, строителството, мините и други
Според секретно квартирно разписание на частите на съветската войска февруари 1922 година в 18 селища на юг от Стара планина са настанени общо 4334 военни и техните фамилии. Над ¼ от тях са ситуирани в Хасковско. Най-голямото дислоциране на руснаци е точно в Харманлийска околия – в Търново-Сеймен. Там е настанено Кубанско-Алексеевското военно учебно заведение - 761 военни, юнкери, дами и деца. Те са разквартирувани в опразнените казарми на 30-ти шейновски полк, разформирован според Ньойския кротичък контракт. В Харманли, Любимец и Свиленград също има съветски бежанци. През 1923-та учебното заведение е преименувано на Кубанско-Сергиевско. Причината е, че в казармите е настанено още едно съветско военно образователно заведение – Сергиевското артилерийско учебно заведение, намирало се преди този момент във Велико Търново. В годината на преименуването приключва последният випуск юнкери. Много от тях остават още няколко години да живеят в казармите и да работят в близките селища.
Руските емигранти са признати задушевно от жителите на Търново-Сеймен. Скоро българи и руси участват дружно на литургии в локалната черква. В съветската войска православието е мощно застъпено. Затова още с идването си в селището свещеникът на учебното заведение протойерей Дмитрий Трухманов води литургиите дружно с български духовник. Училищният хор от юнкери и офицери, дирижиран от надарения полк. Андрей Артемиев с песнопенията си притегля освен руснаци, само че и българи, които по-рано рядко влизали в черквата.
Българи и руси си организирали и спортни празници. На 20 май 1922 година в Търново-Сеймен се организира футболен мач сред „ Сокол “ (Харманли) и втория тим на Кубанското военно учебно заведение. Гостите печелят с 3:2, само че харманлийци отказали да играят с първия отбор на русите, „ помнейки, че са паднали с 4:0 “. Кубанци основават един от най-силните тимове в България и оказват помощ на харманлийци също да изградят добър отбор. Често с екипа на „ Сокол “ играят и белогвардейци. В края на май 1922 година в Пловдив събирателен тим на Кубанското учебно заведение и Харманли се изправя против локалния „ Левски “. Гостите първи откриват резултата, само че домакините съумяват да се окопитят и да стигнат до победното 3:1. В. „ Борба “ отбелязва, че в състава на гостите играят руснаци, които едвам за повторно губят от български футболисти. Една от най-големите победи на руско-харманлийския отбор е против тим от Хасково, победен с 8:2. За „ Сокол “ 5 гола вкарва Фридрих Клюд, съветски бежанец от немско родословие. От Харманли емигрантът стига до „ Левски “ (София), а оттова - до националния тим. Той е първият чужденец, играл за представителния ни отбор. През 1927 година дебютира с екипа на България в мач против Турция, приключил 3:3. Клюд стартира като титуляр, само че в 25-ата минута е заменен поради травма. Това се оказва и последното му присъединяване в националния тим. След края на Втората международна война Клюд още веднъж е заставен да бяга, с цел да се избави от руските емисари. Заминава за Германия, открива се в Хановер, където живее до гибелта си.
Сред юнкерите от Сергиевското учебно заведение пък е бъдещият създател на исторически романи Михаил Каратеев. Той написа и записки за пребиваването си в България и най-много в Търново-Сеймен. Юнкерът споделя в детайли за топлите връзки сред съветските и българските военни, открити още с идването на кубанци. Цялата власт в околията била в ръцете на полк. Пенчо Златев – пълководец на 6-ти конен полк в Харманли. Той приключва военното си обучение в Русия и „ бе изцяло наш човек, обичаше руснаците, и в никаква степен не съчувстваше на държавното управление на Стамболийски “, написа Каратеев.
Затова, когато от София пристигнала заповед за разоръжаване на кубанци, Златев я извършва официално. Събраното оръжие той наредил да бъде заключено с катанец в постройка в двора на казармата. Единият ключ полковникът връчил на началника на учебното заведение ген. Лебедев. Когато сергиевци приключват образованието си и потеглят да си търсят работа, с помощта на полк. Златев „ няколко от нашите музиканти бяха назначени в духовия оркестър на харманлийския полк, получавайки незабавно чин вахмистър, обичайно заплащане и жилище “.
Не всички били споходени от подобен шанс. Повечето от приключилите учебното заведение офицери трябвало да си търсят работа по селата, на градежите и в тухларните. „ За тях оставаше да си намерят черна работа, само че тя е по-добре платена, в сравнение с в Югославия “, написа Каратеев. Дневната отплата най-често се движела сред 70 и 90 лв., което устройвало множеството съветски емигранти.
Съдбата на някои съветски служащи била трагична. Такъв е казусът при градежа на моста на р. Марица край Любимец в прилежащата Свиленградска околия през 1924 година Около 15 ученици на военното учебно заведение в Търново-Сеймен са наети за строителството му като дърводелци и ковачи. Двама от тях – Павел Захаров и Петър Митрофанов починали по време на разразила се гръмотевична стихия.
Нелепата кончина на казаците раздрусва освен съветската общественост, само че и българите. Опелото на прибързано отишлите си сотник Захаров и хорунжий Митрофанов се прави в претъпканата с народ черква в Любимец. „ Най-уважаваният човек в Любимец – господин Коларов произнася надълбоко затрогваща тирада, отдадена на паметта на починалите като потомци на славните освободители. Руско благодаря за сърдечното внимание и откровено състрадание на жителите на Любимец “, приключва репортажа си учебният вестник „ Кубанец-Алексеевец “.
Година по-късно съветската общественост е потресена от нова покруса – самоубийството на ген. Леонид Болховитинов (1871-1925). Ерудиран академик и боен експерт, той стига до чин ген.-лейтенант през Първата международна война. В Руската войска на ген. Врангел е назначен за контрольор на класовете в Кубанското учебно заведение и заема същата служба до 1924 година След закриването му се мести в Харманли. Съвсем ненадейно Болховитинов поставя завършек на живота си на 8 юни 1925 година Мнозина свързват това гръмко самоубийство с обява в краснодарското списание „ Путь комунизма “ от 1922 година
Авторът Владимир Чьорни твърди, че Болховитинов бил негов сътрудник и даже по негова рекомендация станал министър в Кубанското държавно управление. Генералът отхвърля сходно съдействие, само че в емигрантската преса версията е много публикувана. Вероятно, с цел да постави завършек на интригите и да резервира достойнството си, Болховитинов поставя завършек на живота си. Според съветския историк Лучински, въпреки че е самоубиец, той бил заровен в харманлийските гробища след застъпничеството на полк. Златев. Самият Чьорни пък е разстрелян като „ зложелател на народа “ през 1936 година
След края на Първата международна война страната ни е залята от доста по-голяма бежанска вълна – от българи, бягащи от безчинствата на гръцките и турските управляващи. Русите оферират помощта си, макар оскъдните си средства. „ Кубанец-Алексеевец “ приканва в края на 1924 година белоемигрантите да съберат средства за българските бежанци: „ В днешно време няколко хиляди български бежанци от Гърция и Турция обитават в изключително тежко положение… Наш дълг, в символ на признателност към приютилия ни приятелски народ, е да помогнем съгласно опциите си “. В идващия брой се оповестява, че продължава „ набирането на пожертвования в интерес на българските бежанци “. За месец са събрани 265 лв., от тях 240 лева са от съветската общественост в Харманли.
Интересно е по какъв начин наподобява Харманли през очите на Каратеев: „ Невзрачната харманлийска гаричка се намираше на съвсем 3 км. от града, което прекалено много учудваше пътешествениците, тъй като мястото бе идеално равно и нищо не е пречело да бъде построена в покрайнините... Не беше огромен, само че в съпоставяне със Сеймен, изглеждаше като столица – павирани улици, електрическо осветяване, няколко изцяло прилични магазина и заведения за хранене. В неделя в градската градина свиреше оркестър, а на огромните празници даже функционираше кинематограф “.
Емигрантите постоянно пътуват из околията, с цел да си търсят работа. Някои от тях се сблъскват с бандата на Митьо Ганев, на който Каратеев отделя цяла глава в записките си. Мемоаристът написа, че бандитът не закачал руснаците – „ и ние по отношение на него държахме непоколебим неутралитет “. Тези безоблачни връзки траяли повече от две години, само че след един случай чужденците станали кръвен зложелател на разбойника, твърди Каратеев.
„ От държавната банка в Хасково, намиращ се на 30 км от нас, трябвало да пренесат с автомобил 5 млн. лв. в институция в Харманли. Операцията се подготвяла в строга загадка, само че Ганев имал на всички места свои хора и устроил засада отвън града. Щом се задал автомобилът с 2-мата банкови служители, шестима бандити с револвери изскочили от храстите, заградили пътя и им наредили колата да спре. Шофьорът, съветски капитан, вместо да се подчини, дал цялостна газ и под дъжд от патрони пробил засадата. Единият от служителите бил тежко ранен, само че парите били избавени. Митьо Ганев буен. Цяла България повтаряла неговата закана: " Руснак изтръгна от ръцете ми 5 млн., за което ще си заплати с главата, а и съотечествениците му да не чакат нищо положително от мен! " [1]. Според Каратеев на водача дали огромна премия и го посъветвали незабавно да напусне страната, което той и сторил. Дали тази гръмка история е вярна или е просто една легенда? Въпросът остава открит, до момента в който не се откри най-малко още едно удостоверение за обира. Засега обаче такова не е намерено нито в локалните вестници, нито в полицейските отчети. Няма го и в спомените на сподвижници на Ганев, които се пазят в хасковския музей.
Руски емигранти има освен в двете най-големи селища на Харманлийска околия. Такъв е казусът с доктор Алексей Успенски, назначен за общински доктор в с. Елена през 1927 година Преди да дойде в България той е част от Врангеловата войска. Съпругата на доктор Успенски обаче е убита в разразилата се Гражданска война. Бременна в 9 месец, тя е грубо пребита от червеноармейци. Ражда прибързано момченце, което след кончината й е взето от 80-годишната вуйна на брачна половинка й, след това заточена в Сибир. Тази персонална драма дефинитивно го изпълва с злоба към болшевиките, само че лекарят остава правилен на своята татковина – Русия и в никакъв случай не приема Съюз на съветските социалистически републики. Като български гражданин той предстои на готовност, излиза наяве от информация за запасните офицери в Елена, направена от кмета до началника на 30-о Военно окръжие.
През есента на 1941 година доктор Успенски е изпратен в Беломорието като доктор в 6-ти харманлийски полк. В късната есен на с. година в един от заведенията за хранене на Кавала докторът става очевидец по какъв начин пируващи немски офицери подвигат тостове за идното завземане на Съветския съюз. Д-р Успенски става и изрича високо: „ Матушку Русь никто не победит! “[2] Веднага е задържан и предаден на Военния съд в Стара Загора. Щом в Елена научили, че Доктора може да бъде наказан на гибел, пратили делегация в негова отбрана отпред с бирника Железан Митев. По време на делото обвинителят подканил доктор Успенски да се отхвърли от думите си. „ Я сказал “[3] – дал отговор подсъдимият и повторил думите си, че Русия е непобедима. Изпратен е в концлагер край с. Динево дружно със своите врагове – комунистите[4]. Еленчани още веднъж се застъпват за него и докторът е освободен в тежко здравословно положение. Когато съселяните му научили, че Доктора се връща, изоставили работата си и празнично пременени се събрали да го посрещнат. Мъже го пренесли на ръце до местността „ Илескър “, където бил подготвен курбан от два овена - за здравето на доктора. След гощавката още веднъж на ръце той бил пренесен до дома си. Д-р Успенски се заклева, че с. Елена е неговият кей и ще лекува всички гратис до края на живота си. Той извършва обета си, а на погребението му на 26 октомври 1966 година се стичат освен жителите на Елена, само че и на прилежащите села.
В казармите на Търново-Сеймен е настанена и най-голямата съветска гимназия у нас. Училището е учредено в края на 1920 година в Галиполи, където в лагера за съветски бежанци се озовават хиляди деца, гладни и необразовани. Година след основаването си тя е трансферирана в Пловдив, а през есента на 1923 година е преместена в Търново-Сеймен.
През 1924 година в гимназията учат 305 възпитаници. Там се образоват най-много деца на военни, а в горните класове преобладавали юноши, надхвърлили ученическата възраст, само че минали през пъкъла на Гражданската война. Според Каратеев гимназистките в горните класове били към двадесет.
За локалното население галиполийската гимназия е прозорец към един чужд за него свят. Чрез своята просветителна активност образователното заведение дава опция на тукашните поданици да се допрян, множеството от тях за първи път, до малко познатата съветска просвета. Търново-сейменци имат опция да гледат, въпреки и поставяни от ученическия спектакъл, известни драми на Чехов и Островски, да участват на симфонични концерти, в чиито стратегии звучат творби на Чайковски, Глинка, Шопен… Тази дейна активност, наситена с доста културни начинания, е причина съветските емигрантски и локални вестници да не пестят възторга си, когато пишат за учебното заведение. Те го дефинират, и то напълно основателно, като „ културна институция, която може да служи за образец на българските просветни сдружения в окръга ”. Училищният оркестър, дирижиран от Борис Колчановски, получава национална популярност. В началото на 1926 година учениците-оркестранти са ангажирани за два концерта – на 12 януари в София и на 14-и в Перник. Вместо обаче да се върнат вкъщи след втората демонстрация, на 16 януари струнният оркестър още веднъж се изявява на столична сцена – „ по избор на публиката ”. Общонационалното самопризнание за Колчановски и неговите ученици идва единствено месец откакто в декемврийския си брой за 1925 година излизащият в Търново-Сеймен в. „ Подем ” разгласява възторжена публикация за диригента и младите музиканти.
Българското държавно управление отпуска обилни средства за издръжката на галиполийската гимназия в Търново-Сеймен, както и за останалите съветски образователни заведения у нас. През 1924-та учебното заведение е субсидирано с 936 000 лева Въпреки това две години по-късно гимназията е закрита. Общото въодушевление измежду локалните поданици по този мотив най-добре показва в. „ Подем ”, който благодари на галиполийци „ за положителното тяхно другарство и любезност.
До края на 20-те години множеството съветски емигранти напущат околията и страната в търсене на по-добър живот. За част от съветските емигранти обаче България вечно се трансформира във втора татковина. Някои от тях остават в Харманли. Към 1934 година съветската колония в града наброява 60 души. Почти всички имат работа – 4-ма служат в харманлийския конен полк, един търгува с платове, различен управлява строителни обекти в частна компания, а трима събират яйца и кожи. Сергей Александров отваря ателие за шапки, а Владимир Биковски служи през 40-те години в локалната пожарна.
Подалият ръка на съветските емигранти Пенчо Златев прави бърза политическа и военна кариера. Стига до чин ген.-лейтенант. Той е измежду уредниците на преврата от 19 май 1934 година, след който става боен министър в кабинета на Кимон Георгиев, а при започване на 1935-та - министър председател на България. С дейностите си ген. Златев обръща тил на своите съветски другари от Харманли. Той е измежду радетелите за определяне на връзки със Съюз на съветските социалистически републики през лятото на 1934 година Двадесет години по-късно по искане на Съветския съюз в страната ни е заличена бялата емиграция. Нейните представители са принудени да одобряват българско или руско поданство. Въпреки това остават спомените за доста съветски емигранти у нас, оставили диря в публичния и културния живот на България.
Ролята и мястото на съветските бежанци в живота на Харманлийска околия сред двете международни войни са едва проучени. На пръсти се броят научните изявления по тематиката.
Първите съветски бежанци идват в района при започване на 20-те години на предишния век. Стотици хиляди напущат Русия, недоволни от настъпилите обществено-политически промени след болшевишкия прелом през 1917 година и последвалите гонения. Нова огромна съветска бежанска вълна залива Стария континент след края на Гражданската война в европейската част на Русия през 1920 година, в която връх вземат болшевиките. Армията, командвана от ген. Пьотр Врангел, е принудена да напусне Крим – последният антиболшевишки бастион, и да се изтегля на кораби в региона на Константинопол. След престоя си в Турция в края на 1921-ва Врангеловата войска стартира своето пренасяне в Югославия и България.
Със единодушието на държавното управление на Ал. Стамболийски у нас се настаняват над 30 000 бежанци – офицери, бойци, казаци и техните фамилии, както и военни учебни заведения. Руските военни формирования, ситуирани в страната ни, са разграничени в два корпуса. Донският корпус на ген. Фьодор Абрамов е ситуиран в Южна България. Тези войскови формирования са превърнати в трудови артели и по-голяма част от персоналния състав работи в селското стопанство, строителството, мините и други
Според секретно квартирно разписание на частите на съветската войска февруари 1922 година в 18 селища на юг от Стара планина са настанени общо 4334 военни и техните фамилии. Над ¼ от тях са ситуирани в Хасковско. Най-голямото дислоциране на руснаци е точно в Харманлийска околия – в Търново-Сеймен. Там е настанено Кубанско-Алексеевското военно учебно заведение - 761 военни, юнкери, дами и деца. Те са разквартирувани в опразнените казарми на 30-ти шейновски полк, разформирован според Ньойския кротичък контракт. В Харманли, Любимец и Свиленград също има съветски бежанци. През 1923-та учебното заведение е преименувано на Кубанско-Сергиевско. Причината е, че в казармите е настанено още едно съветско военно образователно заведение – Сергиевското артилерийско учебно заведение, намирало се преди този момент във Велико Търново. В годината на преименуването приключва последният випуск юнкери. Много от тях остават още няколко години да живеят в казармите и да работят в близките селища.
Руските емигранти са признати задушевно от жителите на Търново-Сеймен. Скоро българи и руси участват дружно на литургии в локалната черква. В съветската войска православието е мощно застъпено. Затова още с идването си в селището свещеникът на учебното заведение протойерей Дмитрий Трухманов води литургиите дружно с български духовник. Училищният хор от юнкери и офицери, дирижиран от надарения полк. Андрей Артемиев с песнопенията си притегля освен руснаци, само че и българи, които по-рано рядко влизали в черквата.
Българи и руси си организирали и спортни празници. На 20 май 1922 година в Търново-Сеймен се организира футболен мач сред „ Сокол “ (Харманли) и втория тим на Кубанското военно учебно заведение. Гостите печелят с 3:2, само че харманлийци отказали да играят с първия отбор на русите, „ помнейки, че са паднали с 4:0 “. Кубанци основават един от най-силните тимове в България и оказват помощ на харманлийци също да изградят добър отбор. Често с екипа на „ Сокол “ играят и белогвардейци. В края на май 1922 година в Пловдив събирателен тим на Кубанското учебно заведение и Харманли се изправя против локалния „ Левски “. Гостите първи откриват резултата, само че домакините съумяват да се окопитят и да стигнат до победното 3:1. В. „ Борба “ отбелязва, че в състава на гостите играят руснаци, които едвам за повторно губят от български футболисти. Една от най-големите победи на руско-харманлийския отбор е против тим от Хасково, победен с 8:2. За „ Сокол “ 5 гола вкарва Фридрих Клюд, съветски бежанец от немско родословие. От Харманли емигрантът стига до „ Левски “ (София), а оттова - до националния тим. Той е първият чужденец, играл за представителния ни отбор. През 1927 година дебютира с екипа на България в мач против Турция, приключил 3:3. Клюд стартира като титуляр, само че в 25-ата минута е заменен поради травма. Това се оказва и последното му присъединяване в националния тим. След края на Втората международна война Клюд още веднъж е заставен да бяга, с цел да се избави от руските емисари. Заминава за Германия, открива се в Хановер, където живее до гибелта си.
Сред юнкерите от Сергиевското учебно заведение пък е бъдещият създател на исторически романи Михаил Каратеев. Той написа и записки за пребиваването си в България и най-много в Търново-Сеймен. Юнкерът споделя в детайли за топлите връзки сред съветските и българските военни, открити още с идването на кубанци. Цялата власт в околията била в ръцете на полк. Пенчо Златев – пълководец на 6-ти конен полк в Харманли. Той приключва военното си обучение в Русия и „ бе изцяло наш човек, обичаше руснаците, и в никаква степен не съчувстваше на държавното управление на Стамболийски “, написа Каратеев.
Затова, когато от София пристигнала заповед за разоръжаване на кубанци, Златев я извършва официално. Събраното оръжие той наредил да бъде заключено с катанец в постройка в двора на казармата. Единият ключ полковникът връчил на началника на учебното заведение ген. Лебедев. Когато сергиевци приключват образованието си и потеглят да си търсят работа, с помощта на полк. Златев „ няколко от нашите музиканти бяха назначени в духовия оркестър на харманлийския полк, получавайки незабавно чин вахмистър, обичайно заплащане и жилище “.
Не всички били споходени от подобен шанс. Повечето от приключилите учебното заведение офицери трябвало да си търсят работа по селата, на градежите и в тухларните. „ За тях оставаше да си намерят черна работа, само че тя е по-добре платена, в сравнение с в Югославия “, написа Каратеев. Дневната отплата най-често се движела сред 70 и 90 лв., което устройвало множеството съветски емигранти.
Съдбата на някои съветски служащи била трагична. Такъв е казусът при градежа на моста на р. Марица край Любимец в прилежащата Свиленградска околия през 1924 година Около 15 ученици на военното учебно заведение в Търново-Сеймен са наети за строителството му като дърводелци и ковачи. Двама от тях – Павел Захаров и Петър Митрофанов починали по време на разразила се гръмотевична стихия.
Нелепата кончина на казаците раздрусва освен съветската общественост, само че и българите. Опелото на прибързано отишлите си сотник Захаров и хорунжий Митрофанов се прави в претъпканата с народ черква в Любимец. „ Най-уважаваният човек в Любимец – господин Коларов произнася надълбоко затрогваща тирада, отдадена на паметта на починалите като потомци на славните освободители. Руско благодаря за сърдечното внимание и откровено състрадание на жителите на Любимец “, приключва репортажа си учебният вестник „ Кубанец-Алексеевец “.
Година по-късно съветската общественост е потресена от нова покруса – самоубийството на ген. Леонид Болховитинов (1871-1925). Ерудиран академик и боен експерт, той стига до чин ген.-лейтенант през Първата международна война. В Руската войска на ген. Врангел е назначен за контрольор на класовете в Кубанското учебно заведение и заема същата служба до 1924 година След закриването му се мести в Харманли. Съвсем ненадейно Болховитинов поставя завършек на живота си на 8 юни 1925 година Мнозина свързват това гръмко самоубийство с обява в краснодарското списание „ Путь комунизма “ от 1922 година
Авторът Владимир Чьорни твърди, че Болховитинов бил негов сътрудник и даже по негова рекомендация станал министър в Кубанското държавно управление. Генералът отхвърля сходно съдействие, само че в емигрантската преса версията е много публикувана. Вероятно, с цел да постави завършек на интригите и да резервира достойнството си, Болховитинов поставя завършек на живота си. Според съветския историк Лучински, въпреки че е самоубиец, той бил заровен в харманлийските гробища след застъпничеството на полк. Златев. Самият Чьорни пък е разстрелян като „ зложелател на народа “ през 1936 година
След края на Първата международна война страната ни е залята от доста по-голяма бежанска вълна – от българи, бягащи от безчинствата на гръцките и турските управляващи. Русите оферират помощта си, макар оскъдните си средства. „ Кубанец-Алексеевец “ приканва в края на 1924 година белоемигрантите да съберат средства за българските бежанци: „ В днешно време няколко хиляди български бежанци от Гърция и Турция обитават в изключително тежко положение… Наш дълг, в символ на признателност към приютилия ни приятелски народ, е да помогнем съгласно опциите си “. В идващия брой се оповестява, че продължава „ набирането на пожертвования в интерес на българските бежанци “. За месец са събрани 265 лв., от тях 240 лева са от съветската общественост в Харманли.
Интересно е по какъв начин наподобява Харманли през очите на Каратеев: „ Невзрачната харманлийска гаричка се намираше на съвсем 3 км. от града, което прекалено много учудваше пътешествениците, тъй като мястото бе идеално равно и нищо не е пречело да бъде построена в покрайнините... Не беше огромен, само че в съпоставяне със Сеймен, изглеждаше като столица – павирани улици, електрическо осветяване, няколко изцяло прилични магазина и заведения за хранене. В неделя в градската градина свиреше оркестър, а на огромните празници даже функционираше кинематограф “.
Емигрантите постоянно пътуват из околията, с цел да си търсят работа. Някои от тях се сблъскват с бандата на Митьо Ганев, на който Каратеев отделя цяла глава в записките си. Мемоаристът написа, че бандитът не закачал руснаците – „ и ние по отношение на него държахме непоколебим неутралитет “. Тези безоблачни връзки траяли повече от две години, само че след един случай чужденците станали кръвен зложелател на разбойника, твърди Каратеев.
„ От държавната банка в Хасково, намиращ се на 30 км от нас, трябвало да пренесат с автомобил 5 млн. лв. в институция в Харманли. Операцията се подготвяла в строга загадка, само че Ганев имал на всички места свои хора и устроил засада отвън града. Щом се задал автомобилът с 2-мата банкови служители, шестима бандити с револвери изскочили от храстите, заградили пътя и им наредили колата да спре. Шофьорът, съветски капитан, вместо да се подчини, дал цялостна газ и под дъжд от патрони пробил засадата. Единият от служителите бил тежко ранен, само че парите били избавени. Митьо Ганев буен. Цяла България повтаряла неговата закана: " Руснак изтръгна от ръцете ми 5 млн., за което ще си заплати с главата, а и съотечествениците му да не чакат нищо положително от мен! " [1]. Според Каратеев на водача дали огромна премия и го посъветвали незабавно да напусне страната, което той и сторил. Дали тази гръмка история е вярна или е просто една легенда? Въпросът остава открит, до момента в който не се откри най-малко още едно удостоверение за обира. Засега обаче такова не е намерено нито в локалните вестници, нито в полицейските отчети. Няма го и в спомените на сподвижници на Ганев, които се пазят в хасковския музей.
Руски емигранти има освен в двете най-големи селища на Харманлийска околия. Такъв е казусът с доктор Алексей Успенски, назначен за общински доктор в с. Елена през 1927 година Преди да дойде в България той е част от Врангеловата войска. Съпругата на доктор Успенски обаче е убита в разразилата се Гражданска война. Бременна в 9 месец, тя е грубо пребита от червеноармейци. Ражда прибързано момченце, което след кончината й е взето от 80-годишната вуйна на брачна половинка й, след това заточена в Сибир. Тази персонална драма дефинитивно го изпълва с злоба към болшевиките, само че лекарят остава правилен на своята татковина – Русия и в никакъв случай не приема Съюз на съветските социалистически републики. Като български гражданин той предстои на готовност, излиза наяве от информация за запасните офицери в Елена, направена от кмета до началника на 30-о Военно окръжие.
През есента на 1941 година доктор Успенски е изпратен в Беломорието като доктор в 6-ти харманлийски полк. В късната есен на с. година в един от заведенията за хранене на Кавала докторът става очевидец по какъв начин пируващи немски офицери подвигат тостове за идното завземане на Съветския съюз. Д-р Успенски става и изрича високо: „ Матушку Русь никто не победит! “[2] Веднага е задържан и предаден на Военния съд в Стара Загора. Щом в Елена научили, че Доктора може да бъде наказан на гибел, пратили делегация в негова отбрана отпред с бирника Железан Митев. По време на делото обвинителят подканил доктор Успенски да се отхвърли от думите си. „ Я сказал “[3] – дал отговор подсъдимият и повторил думите си, че Русия е непобедима. Изпратен е в концлагер край с. Динево дружно със своите врагове – комунистите[4]. Еленчани още веднъж се застъпват за него и докторът е освободен в тежко здравословно положение. Когато съселяните му научили, че Доктора се връща, изоставили работата си и празнично пременени се събрали да го посрещнат. Мъже го пренесли на ръце до местността „ Илескър “, където бил подготвен курбан от два овена - за здравето на доктора. След гощавката още веднъж на ръце той бил пренесен до дома си. Д-р Успенски се заклева, че с. Елена е неговият кей и ще лекува всички гратис до края на живота си. Той извършва обета си, а на погребението му на 26 октомври 1966 година се стичат освен жителите на Елена, само че и на прилежащите села.
В казармите на Търново-Сеймен е настанена и най-голямата съветска гимназия у нас. Училището е учредено в края на 1920 година в Галиполи, където в лагера за съветски бежанци се озовават хиляди деца, гладни и необразовани. Година след основаването си тя е трансферирана в Пловдив, а през есента на 1923 година е преместена в Търново-Сеймен.
През 1924 година в гимназията учат 305 възпитаници. Там се образоват най-много деца на военни, а в горните класове преобладавали юноши, надхвърлили ученическата възраст, само че минали през пъкъла на Гражданската война. Според Каратеев гимназистките в горните класове били към двадесет.
За локалното население галиполийската гимназия е прозорец към един чужд за него свят. Чрез своята просветителна активност образователното заведение дава опция на тукашните поданици да се допрян, множеството от тях за първи път, до малко познатата съветска просвета. Търново-сейменци имат опция да гледат, въпреки и поставяни от ученическия спектакъл, известни драми на Чехов и Островски, да участват на симфонични концерти, в чиито стратегии звучат творби на Чайковски, Глинка, Шопен… Тази дейна активност, наситена с доста културни начинания, е причина съветските емигрантски и локални вестници да не пестят възторга си, когато пишат за учебното заведение. Те го дефинират, и то напълно основателно, като „ културна институция, която може да служи за образец на българските просветни сдружения в окръга ”. Училищният оркестър, дирижиран от Борис Колчановски, получава национална популярност. В началото на 1926 година учениците-оркестранти са ангажирани за два концерта – на 12 януари в София и на 14-и в Перник. Вместо обаче да се върнат вкъщи след втората демонстрация, на 16 януари струнният оркестър още веднъж се изявява на столична сцена – „ по избор на публиката ”. Общонационалното самопризнание за Колчановски и неговите ученици идва единствено месец откакто в декемврийския си брой за 1925 година излизащият в Търново-Сеймен в. „ Подем ” разгласява възторжена публикация за диригента и младите музиканти.
Българското държавно управление отпуска обилни средства за издръжката на галиполийската гимназия в Търново-Сеймен, както и за останалите съветски образователни заведения у нас. През 1924-та учебното заведение е субсидирано с 936 000 лева Въпреки това две години по-късно гимназията е закрита. Общото въодушевление измежду локалните поданици по този мотив най-добре показва в. „ Подем ”, който благодари на галиполийци „ за положителното тяхно другарство и любезност.
До края на 20-те години множеството съветски емигранти напущат околията и страната в търсене на по-добър живот. За част от съветските емигранти обаче България вечно се трансформира във втора татковина. Някои от тях остават в Харманли. Към 1934 година съветската колония в града наброява 60 души. Почти всички имат работа – 4-ма служат в харманлийския конен полк, един търгува с платове, различен управлява строителни обекти в частна компания, а трима събират яйца и кожи. Сергей Александров отваря ателие за шапки, а Владимир Биковски служи през 40-те години в локалната пожарна.
Подалият ръка на съветските емигранти Пенчо Златев прави бърза политическа и военна кариера. Стига до чин ген.-лейтенант. Той е измежду уредниците на преврата от 19 май 1934 година, след който става боен министър в кабинета на Кимон Георгиев, а при започване на 1935-та - министър председател на България. С дейностите си ген. Златев обръща тил на своите съветски другари от Харманли. Той е измежду радетелите за определяне на връзки със Съюз на съветските социалистически републики през лятото на 1934 година Двадесет години по-късно по искане на Съветския съюз в страната ни е заличена бялата емиграция. Нейните представители са принудени да одобряват българско или руско поданство. Въпреки това остават спомените за доста съветски емигранти у нас, оставили диря в публичния и културния живот на България.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ