Ели Юрукова: Американската „Свободна Европа“ се връща на европейските Балкани
Битката за медийната истина или продължава, или стартира още веднъж.
Истината е, че „ Радио Свободна Европа “ не трябваше да напуща България в далечната 2004 година. Демокрацията, българските институции и медии не бяха узрели, тъй като живеехме /процес, който продължава и досега/ в една лъжлива еуфория на имагинерна медийна независимост. В българското медийно пространство се води и до момента една безкрайна игра на полуистини с усета на партийни пристрастия, в която се знае кой зад кои медии стои, кой заплаща баницата, кой печели от медийните имитации и каква е цената на лъжата, тъй като истината няма цена.
Много постоянно съм си поставяла и въпроса – какво значи журналистически шанс? И отговорът за мен е бил постоянно един – да работиш в медия като „ Свободна Европа “. Като сътрудник близо 15 години от някогашна Югославия, до затварянето на българската секция, нито един път не ми се е случило да бъда цензурирана, да бъде изхвърлена някоя „ неуместна “ част от записа, да ми бъде поръчан материал по някаква тематика, някой от редакторите или шефът да ми каже какво да пиша или разясня, някой даже да ми „ намекне “, че би било по-добре да пиша по този начин, а не другояче, или да ми изясни, че това не е в естетика с политиката на радиото.
Защото политиката на „ Свободна Европа “ постоянно е била точната и вярна информация, и в случай че имаш няколко източници, които я удостоверяват, няма друга истина.
Без никакви проблеми съм цитирала Милошевич, Шешел или ген. Младич, само че и Вук Драшкович и Зоран Джинджич, тъй като постоянно най-важното е било да се чуят и гласовете от двете страни на барикадата. Спомням си, че един сръбски военачалник, с който бях направила изявление ми сподели, че в никакъв случай RFE няма да пусне в ефира неговото виждане за ролята на югоармията. Ако това стане, сподели той, „ когато освободим Вуковар, ще те пусна да видиш какво сме създали “. Една вечер ми звъни телефона и ме канят с група определени публицисти да вляза в опустошения от армията град-призрак Вуковар. Тогава написах най-трагичния репортаж в моя живот. От танка гледах по какъв начин от двете страни на единствената размининирана улица бяха разхвърляни трупове на убити хора, къщите бяха разрушени до основи и внезапно видях в цялата тази невероятна драма и едни почерняли детски пелени на простора, които бяха надупчени от патрони...
В тези размирни трагични години несъмнено беше доста значимо в България да се знае истината за събитията в нейната западна съседка и да се изясни за какво патологичният и неконтролируем шовинизъм докара до клане и раздробяване на изкуствено основаната югофедерация. Защото и в България имаше политици, партии и хора, които се възхищаваха и оправдаха политическото късогледство и предразсъдък на Сърбия, която имаше илюзии, че може да води война с целия свят и да завоюва борбата с цената на хиляди убити и ранени.
Да не приказваме и за обстоятелството, че военният спор беше доста “удобен ” за сръбските политици да не помнят за правата на българското малцинство в Сърбия, да се опитат да основат шопски език или да трансфорат нашите сънародници в жертва на сръбската националистическа нервност. А и в България имаше псевдолидери и късогледи политици, които мислеха, че, в случай че играят на сръбската карта и ръкопляскат на Милошевич, ще завоюват.
Не желая да се връщам към тези времена, желая да не помни невероятния напън против свободата на словото, отнетата журналистическа акредитация, заканите, преследването, непозволените опити за психически и физически напън, обиските в къщи, информативните " другарски " диалози в полицията, обвиняванията, че работиш за американците, които желаят да унищожат Сърбия. Не желая да си припомням за това. Защото знаех, че истината боли доста, че обстоятелствата и репортажите от мястото на събитието са мощен мотив и могат да убият дезинформациите... И тъй като българинът, а и честните и същински български политици имаха вяра на " Свободна Европа ", която не създаваше подправени вести, събития и мнения, а просто показваше света, какъвто е, без червени илюзии, политически спекулации или угодничество.
На Балканите, даже и да ги назоваваме Западни Балкани, или в случай че желаете даже Европейски Балкани, нещата мъчно се трансформират. Тук всичко е пребогато – и политически пристрастености и страсти, и обич, и ненавист, и истина, и неистина.
Фактът, че Свободна Европа се връща в България в това новото време на безконечен информативен поток от вести, събития и източници демонстрира, че нещо куца и нещо липсва в българското медийно пространство и дребното самостоятелни медии не са задоволителна гаранция, че истината може да откри огромния път и да доближи до всички. Защото и премълчаването и скриването на обстоятелствата също е неистина.
Сигурно сензациите и медийните операции несъмнено в днешно време се продават добре, само че това докара до там, че да чуеш същинските вести и точните мнения, е най-голямата сензация. /БГНЕС
--------------
Ели Юрукова, сътрудник на БГНЕС в Белград.
Истината е, че „ Радио Свободна Европа “ не трябваше да напуща България в далечната 2004 година. Демокрацията, българските институции и медии не бяха узрели, тъй като живеехме /процес, който продължава и досега/ в една лъжлива еуфория на имагинерна медийна независимост. В българското медийно пространство се води и до момента една безкрайна игра на полуистини с усета на партийни пристрастия, в която се знае кой зад кои медии стои, кой заплаща баницата, кой печели от медийните имитации и каква е цената на лъжата, тъй като истината няма цена.
Много постоянно съм си поставяла и въпроса – какво значи журналистически шанс? И отговорът за мен е бил постоянно един – да работиш в медия като „ Свободна Европа “. Като сътрудник близо 15 години от някогашна Югославия, до затварянето на българската секция, нито един път не ми се е случило да бъда цензурирана, да бъде изхвърлена някоя „ неуместна “ част от записа, да ми бъде поръчан материал по някаква тематика, някой от редакторите или шефът да ми каже какво да пиша или разясня, някой даже да ми „ намекне “, че би било по-добре да пиша по този начин, а не другояче, или да ми изясни, че това не е в естетика с политиката на радиото.
Защото политиката на „ Свободна Европа “ постоянно е била точната и вярна информация, и в случай че имаш няколко източници, които я удостоверяват, няма друга истина.
Без никакви проблеми съм цитирала Милошевич, Шешел или ген. Младич, само че и Вук Драшкович и Зоран Джинджич, тъй като постоянно най-важното е било да се чуят и гласовете от двете страни на барикадата. Спомням си, че един сръбски военачалник, с който бях направила изявление ми сподели, че в никакъв случай RFE няма да пусне в ефира неговото виждане за ролята на югоармията. Ако това стане, сподели той, „ когато освободим Вуковар, ще те пусна да видиш какво сме създали “. Една вечер ми звъни телефона и ме канят с група определени публицисти да вляза в опустошения от армията град-призрак Вуковар. Тогава написах най-трагичния репортаж в моя живот. От танка гледах по какъв начин от двете страни на единствената размининирана улица бяха разхвърляни трупове на убити хора, къщите бяха разрушени до основи и внезапно видях в цялата тази невероятна драма и едни почерняли детски пелени на простора, които бяха надупчени от патрони...
В тези размирни трагични години несъмнено беше доста значимо в България да се знае истината за събитията в нейната западна съседка и да се изясни за какво патологичният и неконтролируем шовинизъм докара до клане и раздробяване на изкуствено основаната югофедерация. Защото и в България имаше политици, партии и хора, които се възхищаваха и оправдаха политическото късогледство и предразсъдък на Сърбия, която имаше илюзии, че може да води война с целия свят и да завоюва борбата с цената на хиляди убити и ранени.
Да не приказваме и за обстоятелството, че военният спор беше доста “удобен ” за сръбските политици да не помнят за правата на българското малцинство в Сърбия, да се опитат да основат шопски език или да трансфорат нашите сънародници в жертва на сръбската националистическа нервност. А и в България имаше псевдолидери и късогледи политици, които мислеха, че, в случай че играят на сръбската карта и ръкопляскат на Милошевич, ще завоюват.
Не желая да се връщам към тези времена, желая да не помни невероятния напън против свободата на словото, отнетата журналистическа акредитация, заканите, преследването, непозволените опити за психически и физически напън, обиските в къщи, информативните " другарски " диалози в полицията, обвиняванията, че работиш за американците, които желаят да унищожат Сърбия. Не желая да си припомням за това. Защото знаех, че истината боли доста, че обстоятелствата и репортажите от мястото на събитието са мощен мотив и могат да убият дезинформациите... И тъй като българинът, а и честните и същински български политици имаха вяра на " Свободна Европа ", която не създаваше подправени вести, събития и мнения, а просто показваше света, какъвто е, без червени илюзии, политически спекулации или угодничество.
На Балканите, даже и да ги назоваваме Западни Балкани, или в случай че желаете даже Европейски Балкани, нещата мъчно се трансформират. Тук всичко е пребогато – и политически пристрастености и страсти, и обич, и ненавист, и истина, и неистина.
Фактът, че Свободна Европа се връща в България в това новото време на безконечен информативен поток от вести, събития и източници демонстрира, че нещо куца и нещо липсва в българското медийно пространство и дребното самостоятелни медии не са задоволителна гаранция, че истината може да откри огромния път и да доближи до всички. Защото и премълчаването и скриването на обстоятелствата също е неистина.
Сигурно сензациите и медийните операции несъмнено в днешно време се продават добре, само че това докара до там, че да чуеш същинските вести и точните мнения, е най-голямата сензация. /БГНЕС
--------------
Ели Юрукова, сътрудник на БГНЕС в Белград.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ