Тайната библиотека на Иван Грозни
Библиотеката на Иван Грозни или, както още я наричали по негово време – „ Либерея “, вълнува историците към този момент над 400 години.
Легендата споделя, че първият цар на Московската страна – Иван IV Грозни (1530-1584) имал голяма библиотека старинни пергаментови книги и антични папирусови свитъци. Те съдържали духовна и църковна информация. Сред тях имало доста научни трактати и поеми на антични класици. Безценни фолианти разказвали историята на човешката цивилизация и за раждането на живота на земята.
По заповед на царя, тази книжна съкровищница била надеждно скрита в подземно вместилище. Само най-верните и предани хора имали достъп до нея. Понякога, скрито от всички, те слизали в мрачните подземия, вземали деликатно някой от ръкописите и го носели на царя.
Иван Грозни четял доста, съчинявал църковни тропари (които и до през днешния ден се четат в църквите), персонално водел своята и държавната преписка. След гибелта му всички следи от загадъчното вместилище били изгубени. Хората, които знаели за него – или умрели, или били екзекутирани.
Цар Иван Грозни, худ. Виктор Васнецов, 1897
Днес няма никакви сведения за библиотеката на Иван Грозни – само че диалозите и полемиките за нея измежду историците не престават.
През 395 година Римската империя престанала да съществува като единна страна. Тя се разделила на Западна и Източна. През 476 година Западната прекратила съществуването си под ударите на варварските племена. По-късно историците почнали да назовават Източната „ Византия “ – тя просъществувала още 977 години – до 1453 година
Именно в Константинопол, столицата на Византия, били приютени най-големите библиотеки на Древния свят. За съвсем 1000 години в хранилищата на византийските императори се натрупали доста ръкописи от всякакви столетия и нации.
През 1453 година турците обсаждат Константинопол и след 2-месечна блокада градът пада. Последният византийски император Константин ХІ Драгаш умира в борбата. Логично е да се допусне, че турците са унищожили библиотеката на Константинопол. Но мнозина историци считат, че тя е била изнесена от града. В защитата на византийската столица взели участие генуезки наемници. Именно 7 генуезки кораба, 5 венециански и 5 византийски пробили блокадата по море. Турците не ги преследвали, с цел да не си усложняват връзките със мощните тогава градове-държави Венеция и Генуа. Върху палубите на тези кораби се мяркали освен ранените християнски воини в пробити на доста места и очукани доспехи. Имало и монаси в черни раса, и знатни велможи и търговци в богати одежди. Всички те съумели да се спасят на безвредните италиански крайбрежия.
Някои откриватели считат, че по този начин античните свитъци и книги се оказали в Рим. По-нататък, тяхната орис е обвързвана с името на принцеса София Палеолог (1455-1503), племенница на Константин XI. След рухването на Византия, фамилията на София се реалокира в Италия. Когато тя е на 10 годишна възраст, родителите й умират. Папа Павел ІІ желал да трансформира в политически капитал благородния генезис на София Палеолог.
София Палеолог
В устрема си да разшири въздействието на Католическата черква на изток той предложил на московския Велик княз Иван ІІІ да се ожени за 14-годишната София. Важен фактор в тази връзка било събитието, че тя била от династията на Палеолозите, която управлявала Византия 200 години. Именно посредством този брак, в герба на Русия се появил двуглавият византийски орел, който и до през днешния ден е основен неин знак.
Сватбата се състояла през ноември 1472 г. Единствената зестра, която София Палеолог донесла в Москва, била… библиотека. Тя наредила книгите да бъдат подредени в подземията на църквата „ Рождество Богородично “.
Преданието твърди, че Великият княз Иван ІІІ заповядал всички ръкописи да бъдат преведени на съветски, което било сторено от Максим Грек (1470-1556) – прочут журналист и преводач от онази ера. За страдание, няма точни доказателства за това. Сигурно е единствено, че Максим Грек дълго живял в Москва и се занимавал с преводи под персоналния надзор на Великия княз. Справил се сполучливо с работата, за което бил награден персонално от владетеля.
Следващата информация за библиотеката е от края на ХVІ-ти век. Кметът на Рига Франц Ниенщед се базира на немския свещеник Йохан Веттерман, който твърдял, че е виждал библиотеката на цар Иван Грозни. Придружен от трима дякони, пасторът слязъл в подземието. Там му посочили голям брой антични книги на латински, гръцки и еврейски. Йохан Ветерман си спомнял имената на придружителите си: Андрей Шчелкалов, Иван Висковати и Никита Фундик. Първите двама били екзекутирани през 1571 година, а Никита Фундик – погубен няколко години по-късно.
Явно библиотеката на Иван Грозни била под наблюдението на тези хора. След гибелта им всевъзможни следи от скъпата сбирка били изгубени. Останали единствено мъгляви клюки, догатки и бележките на Франц Ниенщед. Именно тези мемоари са основното доказателство, че библиотеката на Иван Грозни не е фикция, а действителен исторически факт.
През 1724 година сензация провокирал разказът на московския звънар Конон Осипов. Той разказал по какъв начин негов прочут дякон му споделил преди гибелта си, че в подземията на Кремъл има подземие със сандъци, цялостни с книги и свитъци. Вратите били стоманени, с катинари и восъчни печати. Информацията заинтересувала Сената. Изпратили хора, разкопали – само че не намерили нищо.
И Наполеон Бонапарт вярвал в тайната библиотека. Неговите чиновници също търсили в подземията на Кремъл – само че по този начин си останали с празни ръце…
Библиотеката на Иван Грозни е несъмнено една от огромните секрети на историята. Никой не може да каже с безспорна сигурност дали е съществувала или е единствено красива легенда, измислена от хора с богато въображение. Несъмнено е единствено едно нещо – непрекъснатото търсене на този извор на мъдрост сочи, че актуалният човек не е апатичен към духовното благосъстояние на предците си.
