Ей, събуди се! Този живот ти е единствен. Друг няма да има.
Безумно. Сиво. Град. И хората едни такива, като ходещи мъртъвци. Скитат нанякъде. А на лицето – нито една концепция по какъв начин може да се излезе от рутината. Особено остро това се вижда есента, когато целият град е потънал в прозрачен мрак и единственият късмет да се спасиш е да издържиш до пролетта.
Но до нея към момента има доста време, а желанието да се очистиш нараства с всяка нова серия.
Излизаш на улицата, отиваш до спирката и чакаш рейса. Както постоянно. И внезапно осъзнаваш, че усмивката тук не е на място. Но ти рискуваш. Усмихваш се. И ето дамата до теб стартира да се коси и да те подозира в умствена назадничавост.
В слушалките ти звучи някаква депресарщина – сива опция. Глупавият рейс както в никакъв случай идва по-рано от нормално. Сякаш желае по-бързо да те остави на работата, която не можеш да понасяш. Как да кажа, рейсовете също имат положително възприятие за комизъм.
Налага ти се да отидеш по-рано на работа, а лелката на входа подмята нелепото: „ Казах, че все в миналото ще дойдеш в точния момент. Днес е тъкмо този ден “. За момент се отделя от миналогодишната кръстословица със закодирана основна дума „ благополучие “ и изпуска няколко реплики с чеснов отенък. Нещо изсъхнало от рода на „ Добро утро. Хубав ден “.
Ами в случай че отида до нея и мощно я разтърся за раменете. И й кажа: „ Ей, разсъни се към този момент. Този прогнил живот е единственото, което имаш. Друг няма да има “.
А и да има, то отново няма да си спомняме това и ще пазим място за нашите персонални нелепости, с цел да може по-късно в кръг от родственици при всеки комфортен случай да се самосъжаляваме. Един тип акт на самобичуване.
Не, по този начин не желая. Днес няма да отида на работа.
<звън на будилник>
Мамка му. Добре. Вече ставам. И на вас положително утро. И сполучливо добутване до пролетта.
