Безапелационно най-голямата и обичана българска актриса е Стоянка Мутафова. Истинското

...
Безапелационно най-голямата и обичана българска актриса е Стоянка Мутафова. Истинското
Коментари Харесай

Стоянка Мутафова драматично пред в. "ШОУ": Съжалявам, че се върнах в България!

Безапелационно най-голямата и обичана българска актриса е Стоянка Мутафова. Истинското й име е Стояна-Мария, само че е комплицирано в един плакат и в този момент е позната на всички като Стоянка. Родена е на 2 февруари 1922 година в София. Завършва класическа лингвистика в Софийския университет „ Климент Охридски “ и Държавна театрална школа в София. От 1946 година до 1949 година работи в спектакъл в Прага, а от 1949 до 1956 година в Народния спектакъл “Иван Вазов ”. Тя е един от създателите на Държавния язвителен спектакъл “Алеко Константинов ”, където работи от 1956 година до 1991 година През 2001 година получава премията “Паисий Хилендарски ”, а през 2002 година медал “Стара планина ” I степен. Стоянка Мутафова е взела участие в доста български филми и постановки. Има 3 брака. През 1946 година се дами за първия си брачен партньор, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а след това поради неговата работа се преселват в Прага. Там огромната ни актриса приключва второ висше обучение към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият й брачен партньор е Леонид Грубешлиев, по специалност публицист и преводач. От него е единствената щерка на актрисата – чаровната Мария Грубешлиева. Третият брачен партньор на Стоянка е Нейчо Попов, артист. С него за първи път се вижда в Народния спектакъл, където тя стартира да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ. В началото на лятото най-голямата българска актриса показа най-любопитните и нови неща към нея особено за читателите на “ШОУ ”. - Г-жо Мутафова, по какъв начин се чувствате? Как сте със здравето – въпрос, който вълнува целия народ?
- Не знам какъв брой вълнува целия народ, само че вълнува мен, тъй като един ден се усещам добре, различен не доста добре. Абе остаряла съм към този момент, най-малките, дребни работи ми се отразяват. Лошото е, че не мога да излизам постоянно. Навремето правех доста стъпки у дома на килима. Взех да се усещам скучно – въртях се по тия килими, броях до 1000 стъпки и ги зарязах. (смее се) Като е хубаво времето, излизам. В квартала се разхождам в един парк. Там хората са си засадили доста хубави дървета – има цяла горичка борове. Сядаме с Муки на една скамейка, само че тя дълго не се задържа и потегля. Оставам сама, след това идва да ме вземе. Това ми е излизането.

- За какво си мислите, когато останете сама на въпросните разходки?
- Просто си почивам и се веселя на чистия въздух. Аз обичам природата. Когато виждам дърветата, те ме успокояват. Дойдох да пребивавам тук единствено поради гората до нас, другояче е доста надалеч. Макар, че тогава имахме кола и за нас не беше проблем. Мъжът ми беше жив и на уличката пред нас имаше единствено две коли – нашата и на Калоянчеви. Когато Нейчо пристигна пръв да види къщата, ми сподели: „ Далече е доста, Стояно “, само че пък щом разбрахме, че има гора – там сме. Аз мога да пребивавам в гора. Една къщичка, не огромна... и гора. Въобще обичам малко по-дивата природа. Подредени дворове – не! Като почнат – тука това, там това. Не! Например моят двор в Драгалевци постоянно е бил по-див. Където каквото сваря – бодна нещо и по този начин е по-интересно. Отколкото тая леха по този начин, тая другояче... не ми подхожда. Предпочитам да е по-хаотично. Много одобрявам да заставам сама измежду природата. Това ме зарежда. Мисля си и за работата, и за живота, за детето. Там се усещам най-добре. Сама измежду природата. Някой близки ми викат: „ Ама за какво не вземеш някоя другарка? “ Не, благодаря!

- Преуморена ли сте от хорското внимание?
- Прекалено доста съм преуморена! Гледам да се усамотя. От дребна съм такава. Много обичах всички да излязат от къщата и тогава споделях и на домашната помощница: „ Айде бе, излизай и ти “. Тя ми споделяше: „ Ама къде ще вървя? “. Айде, крещя, желая да остана сама. Вкъщи да няма никого. Тогава се усещам добре. Почвам да си бленувам, да мисля. Понякога и не мисля, просто седнал съм и си почивам, и се зареждам.

- Самотата ви зарежда?
- Тя ме зарежда най-много. Многото хора не. Не претърпявам доста хора. Компании, събирания – дума да не става. Бамбашка от света съм си, от дете още.

- В последно време имате доста задължения както в Сатиричния спектакъл, по този начин и в „ Сълза и смях “, а те са свързани с доста хора и срещи...
- Това не ми тежи. Например в гримьорната с екипа се усещам добре. Но виждам колкото се може по-малко да ме занимават.

- Как се чувствате преди излизане на сцената след толкоз години опит?
- Винаги малко се тормозя. Гледам в никакъв случай да не е еднообразно с предходния път. Нямам закотвен модел на представлението и държание, тъй като считам, че това е едно заледяване и не ти работи фантазията. А в едно зрелище не ти ли работи фантазията, не става ли нещо по-друго, ще ми омръзне.



- Импровизирате ли от време на време на сцената?
- Обичам да скалъпвам, само че виждам да е свястно, а не неуместно. Защото импровизацията е хубаво нещо, когато е мъдро. Винаги давам за образец по какъв начин Кръстьо Сарафов през 1927 година, когато бях още малко дете, по какъв начин е импровизирал една имитация, която остана вечно в „ Големанов “, макар че не беше от пиесата. В царската ложа беше цар Борис Трети и там има един монолог, много дълъг - “Какво мисли тоя, оня...” и внезапно той вижда царя и вика: “Какво мисли короната?”. И в този миг Борис Трети става, стартира да ръкопляска и цялата аудитория става на крайници. Царят незабавно е пратил ордените и почестите си. И тази имитация остана. И моите реплики на баба Гицка останаха. Стеле Костов (Ст. Л. Костов е създател на „ Големанов “ - бел. ред.) не беше жив, само че жена му беше. Попитах я дали мога да прибавя мои импровизации и тя позволи. Те си останаха, само че когато единствено аз играя. На други не разрешиха.

- Коя е вашата обичана роля?
- Тази на Анна Андреевна. Първо, тъй като тя не стана в България, нямаше триумф. На Методи Андонов жена му беше мераклия да ме дублира, а тя не ставаше за тази работа и Методи никога не искаше да й даде ролята. Тя взе един бележник, молив, налапа една дъвка, стартира да дъвче, гледа и написа. При мен когато по този начин някой стои отсреща ми... Методи го знаеше това. Аз съм играла във всички негови пиеси. Той без мен не правеше пиеси. С него даже сме се млатили. Хем се обичахме, хем се млатехме – несъмнено, на смешка, в креативния развой. Даже ми споделяше: „ Ма, муцо, ний не сме се били още, бе! Нищо няма да излезе от тази пиеса “ (смее се). Та да се върна на жена му – стои и джвака. Аз не съм от тези, които могат да се абстрахират от това. Тръгваме за Съветския съюз. Така се уплаших! Викам си „ Боже, какво да върша в този момент, какво?
Крак ли да троша, какво да върша?”
Не желаех да играя тази роля. Стигнахме в Съюза, само че аз през нощта премислих. Знаех си грешките, само че нямах сили някак си да обърна ролята. Накрая го взех решение и трансформирах всичко. На другия ден, когато се подвига завесата, първо излизаме аз и Невена Коканова –тя играеше щерка ми. Продължих ролята по моя си метод и разбрах, че съм улучила. Салонът гръмна от смях, всичко мина чудесно. В гримьорната си прибирам нещата и извън стои един човек, не го познавам кой е. Хубав, строен, само че чужд. „ Добрий ден “ - споделя. Като ми хвана ръката и взе да я целува и да се кланя до земята. Викам: „ Кой сте вие? “. Отговори ми, че е Марк Захаров. Не можах да допускам! Аз му описах всичко, което ми се беше случило в главата във връзка пиесата. Той сподели, че е същият. Имало ли някой, който го смущава – не може. Има ли дразнител не става. Артистът желае условия, атмосфера. Не някой да му стърчи над главата. С Цветана (жената на Методи Андонов - бел. ред) и до момента сме приятелки. Наскоро й бях на посетители и ми сподели: „ Стояно, Стояно, в този момент разбирам, че аз не съм родена за артистка. Трябваше да стана режисьор “. Тогава й споделих, че съм претърпяла тежко тази пиеса и все пак съм я направила поради нея, с цел да й потвърдя, че мога да се оправя. Тя няма възприятие за присъщи функции. Стои си у дома, на никое място не върви. От време на време вървя да я виждам. Тя е доста образована жена и доста хубава. Антична глава има, на богиня.

- След като й ходите на посетители – вършиме ли го постоянно и при кои други другари отивате?
- Не, с изключение на на Цеца не вървя другаде съвсем. Да я виждам по какъв начин е, тъй като с нея постоянно сме се разбирали. Хем я беше гняв на мен, че все аз получавам функции, а тя някъде по-накрая нещичко, тъй като другояче Методи би трябвало да бъде погубен, в случай че тя не получи роля. Тя си остана незадоволена до дъно, тъй като си мислеше, че индивидът, който й пречи, съм аз, само че най-после разбра, че и да ме има, и да ме няма, все същото е.

- В частни диалози сте ми споделяли, че обичате да гледате сериали?
- По принцип не обичам, само че в този момент в действителност виждам турски сериали, тъй като там откривам огромни актьори. Смятам, че ние си приличаме с турците. Комшии сме, само че те с доста пари направиха цяла школа, която се обучаваше в Америка. Всичките им актьори в киното са минали през тази школа и това се усеща. Този, който неотдавна игра Сюлейман – превъзходен! Той играеше с очите си! Сега ми харесва Еркан Петеккая – той е актуален, само че доста прекрасен. Това обаче не го интересува. Той го е хвърлил това и пет пари не дава. Важното е, че играе същински, с дълбочина – по тази причина обичам да го виждам. Обикновено играе татко. Драматични функции. Въобще в случай че не са тези пусти патаклъми, които стават в Турция... Иначе като кино отидоха доста нагоре! Аз на това им се веселя.

- Да се върнем още веднъж на вашите представления. Къде играете сега?
- В момента играя в „ Госпожа Стихийно злополучие “ в Откритата сцена на „ Сълза и смях “. Това е пиеса, която е хем по създател, хем не е по създател. Малко Димитър Шарков я преиначи. Тя е по Алдо Николай, само че я изменихме. Играе се доста години и постоянно е цялостен салонът. Другите са „ Столетие мое “ по Мишел Лоранс, с която ми честваха 90- годишнината в Сатирата и още се играе. Авторката беше пристигнала особено за премиерата. Помня, че мина доста бурно. Играя и в „ Скакалци “ с Любо Нейков, ролята на баба Йовка. Не бива да се омаломощавам. Пътувам и из страната, само че малко по-рядко отпреди.



- В „ Столетие мое “ лирическата ви героиня Малу празнува своя стотен рожден ден. Намирате ли аналог в нейния облик с вас самата?
- Да, безусловно. Все едно, че авторката ме е познавала, като я е писала. Абсолютно по темперамент Малу е като мен.

- Трябваше да се включите и в концерта на Кичка Бодурова в Мадрид, като неин специфичен посетител?
- Да, трябваше, само че лекарите ми не разрешиха изрично. Аз не съм още добре, по тази причина играя по-леки пиеси. Не натискам доста и не играя чак толкоз постоянно. Преди всяка вечер бях на сцената. Стендът ми е малък, само че си е инфаркт. В началото не знаех, че не би трябвало да върша внезапни придвижвания, не се пазих. Лекарят ми сподели да се вардя и никакъв аероплан. Затова отхвърлих на Кичка. Съжалявам доста. С нея сме огромни приятелки, познаваме се от доста време. Помня я от Челашкановия оркестър. От другите певици спомен не остана, само че тя се наложи.
Аз й дължа доста, ние доста се обичаме с Кичка. Още когато тя започваше, се запознахме и я усетих. Тя се различаваше от другите, които просто подпяваха. Тя ме научи да играя табла (смее се). Въобще Кичка е доста интелигентна жена, доста забавна, хубава, добра певица. Интелигентно пее. Не вряка единствено, както някои. При нея всичко е дозирано, както би трябвало. Една построена певица и артистка. Тя носи просвета, отстранявам я от другите певици. Без да оскърбя другите, само че тя няма този щемпел, който нормално естрадата го носи. Много скърбя за Мадрид, само че в турнето й в България, единствено да съм здрава, ще се включа на драго сърце.
Като се утежних тези дни, се уплаших доста. Детето ми няма никого с изключение на мен и ми се желае по-дълго да съм до него.

- На концерта в Мадрид беше и Цар Симеон Втори. Той изпрати специфични поздрави за вас...
- Благодаря! Той има уязвимост към мен. Бяхме на едно награждаване. Той ме заприказва. Споделих му, че помня, когато се роди. „ Ама по какъв начин ще помните, не сте ли по-млада от мен? “, ми сподели той. „ Не, аз съм 15 години по-голяма от вас! “. Когато той се роди, бях в първи гимназиален клас. Помня топовете. Имахме математика, оставихме я и тръгнахме из София. Беше цялостна с хора, радващи се, че си имаме престолонаследник. Той е благородник.

- След няколко дни той ще празнува 80-годишнина. Какво ще му пожелаете?
- Ами на първо място все по този начин да не му личат годините. Никога няма да кажеш, че е на толкоз. Държи се доста. Не знам дали към момента си мечтае за короната, поисквам му да е жив и здрав и каквото желае да му се случи. Много прекрасен човек е – просветен, културен. С него е доста прелестно да се поддържа връзка. Религиозен е. По Великден се виждахме в „ Александър Невски “. Когато бях здрава, ходех всяка вечер. Имах близки, които боядисваха яйцата. Той си имаше място и ние покрай него, тъй като индивидът, който ни водеше, не беше инцидентен. Там се засичахме постоянно със Симеон. Баща му знае доста езици. Борис беше доста остроумен. Имаше огромни светли очи...



- Всеизвестно е, че с щерка ви Муки сте като два остри камъка. Как е тя?
- Благодаря, добре е. Помага ми за всичко. Измързеливих се. Викаме една жена да ни оказва помощ от време на време. Да ми е здрава! Макар и в действителност да сме два остри камъка, не можем една без друга. Тя ми е всичко!

- В аристократичния ви дом имате домашни любимци – два котарака – Чарли и Сара. Разкажете малко повече за тях?
- Да (смее се). Моят приятел е Чарли. Това котенце Муки го откри на улицата. То е тръгнало след нея. Тя се прибирала от Драгалевци, само че пешком. Без кола, макар че имахме водач тогава. Близо до гробищния парк се явило това коте и тръгнало след нея. Дошло е до къщата ни чак и тя е схванала, че би трябвало да го вземе. 10 дни единствено е яло, спало и пило мляко у дома. И бавно - лека това коте като стана един луксозен котарак. Той доста ме обикна мен. Когато съм ядосана и не му обърна внимание, доста страда. Много е сензитивен. Всичко минава през очите му. Той не е расов, а всеки вика: “Леле, какъв прекрасен котарак имате!”. Разбира български, в този момент би трябвало някакъв непознат език да учи. (смее се) Сара е персийка, колосален косъм. Голяма хубавица и мързеланка. Тя е като котенцата от телевизионните реклами. Обичам си ги доста и двамата!

- Много ли сте крадена през годините?
- Много, доста! Ето и последния грабеж, както знаете. Съжалявам най-много за това, че последният ми подарък от Нейчо беше там – един луксозен пръстен – платина с брилянти и с превъзходен изумруд. Вълшебен! Къде изчезна в тая цялата галимация... Абе, който го е взел – халал да му е!



- За какво мечтае Стоянка Мутафова?
- Е, занапред фантазии (подсмихва се). Забравих да бленувам. Започнах в противоположна посока, към предишното си. Мечтите ми отиват там, какво е било... От тук нататък защо мога да бленувам? Дано да не рухна на ръцете на Муки, в този момент към момента сама се оправям. Тя не ме пуска, само че мога и сама. Имам и един бастун, само че не го употребявам доста, единствено на открито – кривак пастирски (смее се). Вкъщи не го употребявам.

- А съжалявате ли за нещо?
- Че се върнах в България от Прага. Имах огромна обич с Роберт Роснер. Той беше знаменит, работил е с Райнхарт. Беше евреин и потегля да бяга към Палестина. Но тук засечка и не може да мръдне и тогава имаше две шоколадени заводи. Една от тях беше на Пеев, те правеха шоколад в България. Неговото дете е заеквало и Роберт се сдружава с някакъв човек, влиза в контакт. Води индивида у Пееви и оправят детето за няколко месеца – приказва равно и безпрепятствено. Пеев взима Роберт под крилото си и по този начин се избавя. Беше учител в театралната академия за малко и си потегли. После го виждах доста рядко.

Интервю на Евгени Боянов
Източник: blitz.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР