Венко Марковски е македонскиот Кирил и Методий
Без него още щяха да сричат с „ черти и внезапни “ като античните българи
Лъжовна легенда е, че братята Кирил и Методий са създатели на македонската писменост. Истината е в нашия граматик Венко Марковски. Той реформира делото на първоучителите и даде на комшиите четмо и писмо.
Без него още щяха да сричат с „черти и резки“ като античните българи. Без Венко новооглашената Република Северна Македония нямаше да я има. Само с писменост може да се напише исторически документ!
Венко Марковски е псевдоним на Вениамин Миланов Тошев (1915-1988). Роден в Скопие, той израства под сръбски терор. През 1937 година минава границата и идва в София. Единородците го посрещнат както брат среща брата. Дават му самун, заслон и вяра.
Венко записва славянска лингвистика и издава първите си книги. „ Народни бигори “ (1938) и „ Огинот… “ (1938) са на скопско-велешки акцент, част от югозападните български приказва. В предговора към „бигорите“ проф. Стефан Младенов изяснява: „В това, че година Марковски, който е роден в Македония под сръбска власт и се е учил в сръбско учебно заведение, написа по този начин хубаво български, няма в действителност нищо чудно, тъй като народът в Македония си приказва български и пее своите български песни.“
Ценителите на мерената тирада посрещат ласкаво Венковите изяви. Теодор Траянов го назовава „млад и надарен поет“. Николай Лилиев има вяра в „сигурността на едно дарование, което занапред ще се развива и крепне“.
Вместо да изпишат вежди, доброжелателните мнения вадят очите на младия гений. Заслепен, Венко Марковски стартира да гледа на себе си друго. Всяка заран се взира в огледалото и открива, че пораства. Скоро вижда снагата си най-малко с две глави по-висока от събратята по перо. Отражението не е на нормално дарование, преценя той.
Хитреците от ляво това чакат. През 1934 година Балканският секретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал вкарва понятието „македонска нация“. Тя би трябвало да се включи в Световната гражданска война, от чийто пламъци ще се роди Съветска Македония.
Във връзка с директивата на комунистите им би трябвало човек като Венко. Тодор Павлов събира хвалебствията в сборника „Поезията на Венко Марковски“ (1939). Вътре прибавя собствен панегирик за начеващия стихотворец.
„Всяка негова ария – възторгва се философът – е като че ли запълнен с електричество кондензатор, който, допрян, незабавно те залива с потоци непосредствени, цялостни, първоначални, национални усеща. Това точно свойство е типично за огромните лирици, които не разсъждават, не описват и не рисуват единствено, а кипят, горят, бушуват и карат своите читатели да кипят, да горят, да бушуват.“
Тези дънери в кладата на величието дефинитивно убеждават създателя, че е талант!
Марксистите внушават на Венко, че нему е отредена историческа задача. Той – Венко Марковски – е определен да сътвори нов език, нова писменост и нова литература за новата македонска нация. Само екстраординарен гений като него е кадърен да го стори.
„Дойдох в България, с цел да оказа помощ да се наложи македонският език като национален и книжовен език на свободна Македония“, стартира да си има вяра свръхдарованието. Венко се труди по въпроса както самостоятелно, по този начин и групово в Македонския книжовен кръжок. Там вземат участие още десетина деятели.
До Девети септември 1944 година работата е свършена. През октомври с голям пищов на кръста Марковски отива в редакцията на в. „Литературен фронт“. Влиза и рапортува:
„Македония през днешния ден има собствен книжовен език. Предвижданията на мнозина български критици, изключително на Тодор Павлов, Г. Бакалов и други, направени в печата още преди войната, се оказаха напълно верни. Така постоянно е ставало в историята.“
През ноември от първа страница на същата естрада Венко Марковски илюстрира по какъв начин звучи новият език:
Веруеме твърдо в другаринот Сталин,
веруеме твърдо в партийната крепос,
веруеме твърдо в советскиот строй,
веруеме твърдо в армиата красна,
веруеме твърдо в бескрайните степи,
веруеме твърдо в последниот пердах!
Произведението обаче е написано с българската писменост, тъй като македонската още не е подготвена. „В тая тенденция настойчиво се работи – твърди Марковски. – Резултатът ще бъде кристализиран на един специфичен конгрес, на който ще вземат присъединяване всички експерти по тоя въпрос. Неговото решение ще посочи бъдещата писменост на македонския народ.“
Лингвистичният конгрес е призован от Антифашисткото заседание за национално избавление на Македония (АСНОМ). Член на президиума е Венко Марковски. Заедно с други видни граматици той изковава новите писмена. През май 1945 година писмеността е подготвена и филолозите се снимат за спомен пред нея.
С новичко букварче под мишница Венко Марковски се запретва да прави нова по своята същина литература. Най-важното е да се внушава, че популацията от югозападните лимити на отечеството не е българско.
Македонци секога сте били
не болгарска кърф ви тече в жили.
Славяни сте со славянски език,
со адети свято що се пазят,
декламира македонскиот Кирил и Методий.
До средата на 80-те години Венко Марковски обира всички вероятни награди, звания и оценки. Той е учен, лауреат на Димитровска премия, притежател на медал „Георги Димитров“. Венко Марковски е национален активист на културата, воин на социалистическия труд, воин на Народна република България.
Лъжовна легенда е, че братята Кирил и Методий са създатели на македонската писменост. Истината е в нашия граматик Венко Марковски. Той реформира делото на първоучителите и даде на комшиите четмо и писмо.
Без него още щяха да сричат с „черти и резки“ като античните българи. Без Венко новооглашената Република Северна Македония нямаше да я има. Само с писменост може да се напише исторически документ!
Венко Марковски е псевдоним на Вениамин Миланов Тошев (1915-1988). Роден в Скопие, той израства под сръбски терор. През 1937 година минава границата и идва в София. Единородците го посрещнат както брат среща брата. Дават му самун, заслон и вяра.
Венко записва славянска лингвистика и издава първите си книги. „ Народни бигори “ (1938) и „ Огинот… “ (1938) са на скопско-велешки акцент, част от югозападните български приказва. В предговора към „бигорите“ проф. Стефан Младенов изяснява: „В това, че година Марковски, който е роден в Македония под сръбска власт и се е учил в сръбско учебно заведение, написа по този начин хубаво български, няма в действителност нищо чудно, тъй като народът в Македония си приказва български и пее своите български песни.“
Ценителите на мерената тирада посрещат ласкаво Венковите изяви. Теодор Траянов го назовава „млад и надарен поет“. Николай Лилиев има вяра в „сигурността на едно дарование, което занапред ще се развива и крепне“.
Вместо да изпишат вежди, доброжелателните мнения вадят очите на младия гений. Заслепен, Венко Марковски стартира да гледа на себе си друго. Всяка заран се взира в огледалото и открива, че пораства. Скоро вижда снагата си най-малко с две глави по-висока от събратята по перо. Отражението не е на нормално дарование, преценя той.
Хитреците от ляво това чакат. През 1934 година Балканският секретариат на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал вкарва понятието „македонска нация“. Тя би трябвало да се включи в Световната гражданска война, от чийто пламъци ще се роди Съветска Македония.
Във връзка с директивата на комунистите им би трябвало човек като Венко. Тодор Павлов събира хвалебствията в сборника „Поезията на Венко Марковски“ (1939). Вътре прибавя собствен панегирик за начеващия стихотворец.
„Всяка негова ария – възторгва се философът – е като че ли запълнен с електричество кондензатор, който, допрян, незабавно те залива с потоци непосредствени, цялостни, първоначални, национални усеща. Това точно свойство е типично за огромните лирици, които не разсъждават, не описват и не рисуват единствено, а кипят, горят, бушуват и карат своите читатели да кипят, да горят, да бушуват.“
Тези дънери в кладата на величието дефинитивно убеждават създателя, че е талант!
Марксистите внушават на Венко, че нему е отредена историческа задача. Той – Венко Марковски – е определен да сътвори нов език, нова писменост и нова литература за новата македонска нация. Само екстраординарен гений като него е кадърен да го стори.
„Дойдох в България, с цел да оказа помощ да се наложи македонският език като национален и книжовен език на свободна Македония“, стартира да си има вяра свръхдарованието. Венко се труди по въпроса както самостоятелно, по този начин и групово в Македонския книжовен кръжок. Там вземат участие още десетина деятели.
До Девети септември 1944 година работата е свършена. През октомври с голям пищов на кръста Марковски отива в редакцията на в. „Литературен фронт“. Влиза и рапортува:
„Македония през днешния ден има собствен книжовен език. Предвижданията на мнозина български критици, изключително на Тодор Павлов, Г. Бакалов и други, направени в печата още преди войната, се оказаха напълно верни. Така постоянно е ставало в историята.“
През ноември от първа страница на същата естрада Венко Марковски илюстрира по какъв начин звучи новият език:
Веруеме твърдо в другаринот Сталин,
веруеме твърдо в партийната крепос,
веруеме твърдо в советскиот строй,
веруеме твърдо в армиата красна,
веруеме твърдо в бескрайните степи,
веруеме твърдо в последниот пердах!
Произведението обаче е написано с българската писменост, тъй като македонската още не е подготвена. „В тая тенденция настойчиво се работи – твърди Марковски. – Резултатът ще бъде кристализиран на един специфичен конгрес, на който ще вземат присъединяване всички експерти по тоя въпрос. Неговото решение ще посочи бъдещата писменост на македонския народ.“
Лингвистичният конгрес е призован от Антифашисткото заседание за национално избавление на Македония (АСНОМ). Член на президиума е Венко Марковски. Заедно с други видни граматици той изковава новите писмена. През май 1945 година писмеността е подготвена и филолозите се снимат за спомен пред нея.
С новичко букварче под мишница Венко Марковски се запретва да прави нова по своята същина литература. Най-важното е да се внушава, че популацията от югозападните лимити на отечеството не е българско.
Македонци секога сте били
не болгарска кърф ви тече в жили.
Славяни сте со славянски език,
со адети свято що се пазят,
декламира македонскиот Кирил и Методий.
До средата на 80-те години Венко Марковски обира всички вероятни награди, звания и оценки. Той е учен, лауреат на Димитровска премия, притежател на медал „Георги Димитров“. Венко Марковски е национален активист на културата, воин на социалистическия труд, воин на Народна република България.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ