Политиката не пречи на изкуството
Берлинале 2018 стартира без непредвидени открития и неприятни изненади. Филмът на откриването – анимационната полит-екологична антиутопия „ Островът на кучетата “ – отбрани високото добро име на Уес Андерсън („ Гранд хотел „ Будапеща “) като един от най-изобретателните във образно отношение модерни кинотворци. Той не употребява анимацията, с цел да елементаризира посланията си, а с цел да ги направи универсално въздействащи и кинематографично още по-впечатляващи. „ Островът на кучетата “ споделя автентичен сюжет, който съчетава поредност от типичен и съвременни анимационните техники, с цел да се опълчи допустимо най-убедително на непреставащата вълна от популизъм, измама и ксенофобия. Завладяващата политическа линия на този филм беше подкрепена с наличието му на премиерата и от самия немски президент Франк-Валтер Щайнмайер.
Политическият подтекст напълно предстоящо беше издирван и в съветския участник от състезанието „ Довлатов “. Той споделя за седемте дни от месец ноември 1971 –а на един действителен млад руски публицист, който не желае да се подчини на директивите на социалистическия натурализъм. Това е повода нито едно произведение на Сергей Довлатов да не бъде отпечатано в Съюз на съветските социалистически републики. Литературната и идеологическа система прелестно разпознава големия му гений, само че се пробва по всевъзможен начин да го корумпира, опитоми и употребява. пред фена се разкрива необятна гледка на тогавашната ленинградска креативна интелигенция отпред с Йосиф Бродски, която отхвърля да одобри лицемерието на социалистическото художествено произвеждане. Нейните представители се препитават с всевъзможни законни и противозаконни действия, единствено и единствено да не създадат компромис и да не предадат идеалите на своето изкуство. Съвсем естествено Довлатов, също като Бродски, е заставен да емигрира и творбите му за първи път са оповестени в чужбина. Те го създадат при започване на 90-те след преиздаването им в Русия един от най-обичаните и известни през днешния ден съветски писатели от втората половина на ХХ век.
Съвсем естествено режисьорът на кино лентата – Алексей Герман–младши, наследник на, може би, най-почитания след Тарковски кинематографист от края на руската ера, – бе запитан по какъв начин се отнася неговият „ Довлатов “ към настоящата културна и политическа обстановка в Русия. Герман, чийто план е бил подкрепят, въпреки и минимално, от всички съществени съветски кино институции и е копродукция със Сърбия и Полша, беше заставен да лавира. Той призна, че не утвърждава отношението на управляващите към своя сътрудник – сценичен и кино режисьор Кирил Серебринников, задържан август предходната година и упрекнат в измислена корист на държавни средства. В същото време Герман-син укори Запада, че не схваща Русия и се пробва да я разгласи за втора Северна Корея. Всъщност самият филм най-добре пази позицията на неговия създател – той мъчително разкрива извечната вътрешна противоречивост на съветския създател и интелектуалец –изнудван и потискан от властта в своята татковина, само че некадърен на същинско творчество отвън нея.
Прекрасно в този подтекст на искрено политизирани и надълбоко художествени творби се вписа и документалният филм „ Червено, прекомерно алено “ на родената в България френска режисьорка Божина Панайотова. Нейният филм беше показан в влиятелната секция „ Панорама “, платформата на Берлинале за най-актуалното международно без значение кино. Божина стартира своя роман от софийските митинги през лятото на 2014 година, които я карат да се зарови в предишното на своите родители, напуснали България още през 1990-а дружно с нея, до момента в който е на осем години. Това са мъчителни опити да накара най-близките си хора да си спомнят и да приказват за едно време, което те по всякакъв начин се пробват да премълчават и не помнят. Познанието, до които доближават в най-голяма степен тя и нейната майка, е надълбоко изстрадано, белязано от остри спорове, стряскащи открития и непостижим с нищо катарзис. Това е филм, който българската аудитория занапред ще открие, с цел да разбере какъв брой незадълбочено, лицемерно и демагогски нашето общество се пробва да приказва и преодолява наследството на комунизма.
Политическият подтекст напълно предстоящо беше издирван и в съветския участник от състезанието „ Довлатов “. Той споделя за седемте дни от месец ноември 1971 –а на един действителен млад руски публицист, който не желае да се подчини на директивите на социалистическия натурализъм. Това е повода нито едно произведение на Сергей Довлатов да не бъде отпечатано в Съюз на съветските социалистически републики. Литературната и идеологическа система прелестно разпознава големия му гений, само че се пробва по всевъзможен начин да го корумпира, опитоми и употребява. пред фена се разкрива необятна гледка на тогавашната ленинградска креативна интелигенция отпред с Йосиф Бродски, която отхвърля да одобри лицемерието на социалистическото художествено произвеждане. Нейните представители се препитават с всевъзможни законни и противозаконни действия, единствено и единствено да не създадат компромис и да не предадат идеалите на своето изкуство. Съвсем естествено Довлатов, също като Бродски, е заставен да емигрира и творбите му за първи път са оповестени в чужбина. Те го създадат при започване на 90-те след преиздаването им в Русия един от най-обичаните и известни през днешния ден съветски писатели от втората половина на ХХ век.
Съвсем естествено режисьорът на кино лентата – Алексей Герман–младши, наследник на, може би, най-почитания след Тарковски кинематографист от края на руската ера, – бе запитан по какъв начин се отнася неговият „ Довлатов “ към настоящата културна и политическа обстановка в Русия. Герман, чийто план е бил подкрепят, въпреки и минимално, от всички съществени съветски кино институции и е копродукция със Сърбия и Полша, беше заставен да лавира. Той призна, че не утвърждава отношението на управляващите към своя сътрудник – сценичен и кино режисьор Кирил Серебринников, задържан август предходната година и упрекнат в измислена корист на държавни средства. В същото време Герман-син укори Запада, че не схваща Русия и се пробва да я разгласи за втора Северна Корея. Всъщност самият филм най-добре пази позицията на неговия създател – той мъчително разкрива извечната вътрешна противоречивост на съветския създател и интелектуалец –изнудван и потискан от властта в своята татковина, само че некадърен на същинско творчество отвън нея.
Прекрасно в този подтекст на искрено политизирани и надълбоко художествени творби се вписа и документалният филм „ Червено, прекомерно алено “ на родената в България френска режисьорка Божина Панайотова. Нейният филм беше показан в влиятелната секция „ Панорама “, платформата на Берлинале за най-актуалното международно без значение кино. Божина стартира своя роман от софийските митинги през лятото на 2014 година, които я карат да се зарови в предишното на своите родители, напуснали България още през 1990-а дружно с нея, до момента в който е на осем години. Това са мъчителни опити да накара най-близките си хора да си спомнят и да приказват за едно време, което те по всякакъв начин се пробват да премълчават и не помнят. Познанието, до които доближават в най-голяма степен тя и нейната майка, е надълбоко изстрадано, белязано от остри спорове, стряскащи открития и непостижим с нищо катарзис. Това е филм, който българската аудитория занапред ще открие, с цел да разбере какъв брой незадълбочено, лицемерно и демагогски нашето общество се пробва да приказва и преодолява наследството на комунизма.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ