Мария Календерка: Най-тъжната страна, най - обезсърчаващото място - Хаити
Бедността в никакъв случай не може да те остави безучастен. Има я в България, има я на доста места по света. Винаги е тъжна и те кара да се бунтуваш и да искаш от живота да се поправи, само че в Хаити... В Хаити има толкоз доста за коригиране. Когато бедността е смесена с равнодушие, нечистотия и примирие просто е смазваща. Била съм в доста страни, само че тази ме извади от черупката ми. Може би тъй като този народ е унищожил природата си. Изсякъл е дърветата си, а без тях и водата и почвата са изгубени. Изсекли и изконсумирали всичко и са се зарили в личната си мърсотия. Даже бяха извадили няколко еднометрови костенурки от черупките им и в този момент те висеха на една ограда, чакайки някой да ги купи. Кой ли ще ги купи? Туристи няма. Свободните разходки не са разрешени. И си мисля какво ли се е случило с тези костенурки - предпазен тип. 100 % са били изядени. Ужас. Но кой ли се вълнува. До преди 60 години в тази страна хора ядат хора. Буквално. Сега диктаторите Папа Дог и Бейби Дог към този момент са единствено ужасяваща история. Обаче на мен ми мирише на тях. Ух, отново земетресение. Леле, какво върша аз тук? А, да. Николай има работа тук. Спомням си като в дрямка /ама от кошмар/ че тук сме единствено за няколко дни.
Заедно с още много хора.
Аз фотографирам и ченето ми е увиснало до гърдите. И съм в шок по какъв начин хора могат да живеят по сходен метод и да раждат деца. А мъжът ми ме успокоява, че е бил на задачи в още 2-3 по-бедни и извънредно места. Как е допустимо? По-безнадеждно от тук. Решавам в никакъв случай повече да не му изпитвам завист на работата. Не е за мен. Тази беднотия и нелепост мен ме раздрусват. С дни не мога да дремя, а по този начин ми се желае да затворя очи и като се събудя да е друго.
Стискам зъби. Ще ги преживея.
Но по какъв начин живеят тези хора тук?!
По улицата локалните газят тонове пластмасови боклуци и това им беше най-естествено. Отпадъци и пластмаса на всички места. Толкова доста хора са настъпили боклуците, че те са изгубили цветовете си и в този момент са безформени отблъскващи купчини на всички места по улиците на Порто Пренс. Може би, в случай че не бяха изсекли горите си, нямаше да е толкоз задушно, прашно и безжизнено.
Стари обувки на всички места по пазарите. И пазарите са на всички места. Сякаш всеки търси нещо, което може да продаде. Хората са по този начин красиви по своему и по този начин небогати. Пиколото в другояче неестествено модерния хотел беше с обувки няколко номера по-големи и имах възприятието, че всеки миг ще изпаднат от кокалестите му слаби крачета. Мил юноша. Не мога да преценява на какъв брой години е, само че съвсем дете. Гледах го по какъв начин товари куфарите на една група и не можех да допускам от кое място в това момче имаше толкоз мощ. Толкова е кокалест. Цяла камара куфари, само че по лицето му нито диря от скука, неодобрение или престорената вежливост, която е нормална за пиколата в Европа. Само издръжливост, централизация и даже вяра. Изпитвах облекчение, че Николай не си и намерения да му даде нашите куфари. В съпоставяне с това момче, той е исполин.
Полицаите обаче са подбрани мощни и огромни. Като в екшъните - добре облечени и въоръжени. Карат пистови мотори. Явно единственото транспортно средство, което може да се движи гладко по това, което съставляват улиците на Порто Пренс. Плюс обстоятелството, че самите служители на реда провокираха у мен откровено удивление, тъй като караха с по една ръка - и спираха хаоса по улиците / или пък го създаваха, не съм сигурна/. С една вдигната ръка или крайник те спираха колите или ги отбиваха към канавката. И без никакво терзание вкарваха кортежа в насрещното придвижване. Обичайна процедура. Само си показах по какъв начин би се изкефил Бойко Борисов, в случай че НСО можеха да вършат същото. Отдъхнах си, че не е посещавал Хаити, да не вземе да му хареса.
Самите коли доста наподобяват на земята в тази страна - оглозгани са. Карат ги до момента в който останат “по капли” - голи железни скелети, бръмчащи и ревящи като за последно под накачурените хора.
Това е една от най-бедните страни. Знаех го и като тръгвах натам, само че тази страна е освен бедна. Тя е в злополучие. Природен дизастър. Пущинак, окъпан в прахуляк. Редките палми и дървета се подават от дворовете на някои хасиенди, а голямо количество къщи са направени като че ли от пръст една върху друга. Тук-там за многообразие някои са като бидони - от пластмаса. Може би в миналото са били и дървени, само че към този момент дърво няма, а единствено ламарина. Сега си дадох сметка по какъв начин земетресенето през 2010 в действителност е умъртвило 170 000 индивида. И от самото начало поглеждах приложението earthquake на телефона си, което имаше земетресение 3-4та степен единствено преди 2 часа, а то беше едвам петнайстото за последните 2 дни в района. Иначе бях постоянно ъпдейтната, тъй като в Хаити може и да няма доста за ястие, само че интернет се намира.
За 2 дни аз никак и не огладнях. Как да ядеш в тази бедност. Тя е просмукана на всички места и в това време добре скрита зад стените на хотела. Напомни ми за нашите коледни базари и невидимите стени, които има сред тях и поколението на нашите баби и дядовци. Не ми се ядеше. И дори не ми се пиеше. Не знаех, че и водата може да има противен усет даже бутилирана. Колко ли бактерии текат от чешмата не желаех да знам. Желанието да се изкъпя беше съвсем еднообразно огромно преди и откакто го направих. Но пък в хотела имаше баня за разлика от масата къщи, които се кипреха тъмни по ската. Не помня тъкмо статистиката какво казваше- какъв брой индивида са починали от холера. Но помня, че е била по-скоро, в сравнение с ми се желае. С буболечките проблем нямах. Нямах никакво желание да си оставя куфара или чантата отворени за повече от 30 секунди. А хотелът беше хипер съвременен за това място,изоставено от Бога на популацията му. А може би Господ не ги е не запомнил, съдейки по това какъв брой постоянно раздрусва това парче земя. Даже правеше нещата още по-драстични, тъй като виждаш по какъв начин цивилизацията в действителност има богатства и движимости, които са донесени тук. А тези хора и техните политици са трансформирали родината си в агонизираща пустота.
Бяхме на огромен международен конгрес с голямо значение за района и за огромна част от света - Атлантик-Кариби-Пасифик. Домакините се бяха постарали в организацията. Бяха се изсипали дипломати от под дърво и камък. Сигурно бяха решили да се съберат в Хаити, с цел да покажат съпричастност. Напомни ми за председателството на България.
Явно разпореждат огромни очаквания на новия президент, който ориентирал напъните си към земеделието за справяне с екологичните проблеми и глада. Протоколът е на всички места. Има проведена публична вечеря. И избягахме от нея не с писъци, а безшумно и възпитано, само че в тежък шок. Ресторант - като в Дубай на Нова година. Или още по-кичозен. Коледни украси - до ушите. Хостеси на токчета по-високи от всички, които в миналото съм имала. Нагласени като колежки на Наоми Кембъл. А и приличаха на нея, в случай че не бяха и по-красиви дори. А аз още изживяваща шока на карибската Коледа единствено си мисля къде ли ще се прибере този личен състав, когато тази вечеря свърши. Ще има ли електричество и течаща вода. За менюто не мога да опиша, тъй като го пропуснах, само че вероятно е било подбрано. Старание, почтено за ранга на присъстващите дипломати от целия свят въпреки всичко. Помислих си, че може би има за цел да не помнят мизерията и мръсотията в близост за няколко часа. Пак се сетих за българското председателство и злощастното НДК.
Заговарям се с една сервитьорка. Явно ме усети мекушава, тъй като заставам 40 минути до мен единствено и единствено да не се откажа да напиша ревю в уеб страницата. И непрестанно ми повтаряше: продължавай, значимо е, не се отхвърляй. Сакаш има олимпийски игри по писане на ревю с трудности във връзката. Всеки път щом интернетът прекъснеше, всичко трябваше да стартира изначало, само че тя държеше на това, като че ли животът й зависи от моят коментар. Обикновено бих се подразнила на сходно отнемане, само че си мислех за тази жена: какъв брой ли й е коствало да научи британски, което тук е същинска необичайност? Колко ли й коства да идва до работа от у дома и да наподобява чиста и спретната? Има ли деца? Има ли право да се откаже? Май не. И аз няма да се откажа. След 2 часа страдания й пущам най-хубавото ревю, което можах да измисля.
Още по-мрачно ми беше в това Хаити, тъй като в действителност е на един остров с Доменикана. Да, Хаити и Доменикана разделят 1 остров. Същата Доменикана, в която Колумб е дебаркирал, когато е разкрил Америка. В столицата й Санто Доминго са в действителност първият американски град, първата американска катедрала и първият амекикански университет и първата американска болница.
Тези две страни ги дели единствено една измислена граница, а това са два свята, които няма да се срещнат и след 100 години. Тук няма да ви описвам историята Трохильо на границата сред двете страни. Това е направено умопомрачително добре в “Празникът на козела” и то от притежател на Оскар. Разказвам тези си усещания, тъй като това са 2 страни, които по Брутният вътрешен продукт и по проблеми с природата са били на едно равнище до ‘60те години, а в този момент разликата сред тях е колосална. Всъщност смяната е направена посредством политика. Просто в Доменикана са спрели да секат дърветата и са почнали да залесяват, а в Хаити са траяли както досега. В Доменикана с дърветата са почнали да никнат курорти и небостъргачи, а в Хаити се е настанила пустощта и свлачищата. До времето на Наполеон Хаити е била най-богатата френска колония. Освен, че са изгубили и естествената бариера пред ураганните ветрове, които тук са нормални.
И крачех по тази страна, признателна, че пребивавам в България, само че си мислех за нашите изчезващи и боледуващи гори. Движение за права и свободи ли са, всички в комбина ли са, не знам, само че съм сигурна, че изсичането на гората в България би трябвало да спре и да се стартира усилена политика по възстановяване положението на горския ни фонд. Той не е на днешните ръководещи, нито на предходните. Той е наш и на децата ни. Трябва незабавно да изгоним безразличието и примирението си поради тях.
Впрочем и в Хаити има деца. Много се раждат и доста умират.
Всъщност най-хубавото нещо в Хаити беше и най-тъжното. Няколко дечица- толкоз сладки и почтени, с които се спогледахме в задръстването. Те боси на улицата - аз в учебния рейс, с който ни извозваха. Каква неправда! Стояха скупчени към една баба и ми пращаха целувки. Боже! Разтопиха ми сърцето. Не знам дали знаеха какъв брой са небогати или какъв естествен дизастър им завещава страната им? Дали знаеха каква орис ги чака? Дали ще могат да учат? Дали в миналото са пили глътка чиста планинска вода? Дали тук, където господства Вуду може да има Коледен дух?
Шофьорът ни очевидно малко се изнервяше от непрекъснатите фотоси, които правех, тъй като тежко се тормози, че някой от вътрешната страна може да си намерения да отвори прозореца. Гледах през стъклото и се чудех защо мечтаят тези дечица. Много ми се искаше да ги попитам. Но на какъв ли език щяхме да се разберем. В Хаити се приказва креолско-френски. А и кой ли ще ми разреши да сляза. А и да сляза с какво ли ще им оказа помощ? И какво ли мога да направя. Мога да напиша тези редове единствено.
Но съм уверена, че фантазиите на децата по света си наподобяват. Като децата - чисти и почтени. Различават се възрастните. И политиците. Аз имам очебийно неприятни усещания от това съсловие - на политиците, само че тук разликата сред тези две страни се дължи на рационална политика.
Хаити е била перлата на Карибите, когато испанците и французите са се биели за нея, а в този момент е най-съхнещото и самоизяждащо се място, което мога да си показва.
Не знам какви грехове изкупува този народ - дали отпреди епохи, дали техният Вуду господ им оказва помощ, само че като че ли някой е направил Вуду магия на всичко там и то върви обратно, надолу и към края. А довечера ще се помоля на моя Бог и на всички положителни сили във вселената за тези деца и за всички като тях и ще благодаря за всяка капка вода и дърво, което имаме в България, където съм имала шанса да се родя. Вие също.
Мария Календерска, Facebook
Заедно с още много хора.
Аз фотографирам и ченето ми е увиснало до гърдите. И съм в шок по какъв начин хора могат да живеят по сходен метод и да раждат деца. А мъжът ми ме успокоява, че е бил на задачи в още 2-3 по-бедни и извънредно места. Как е допустимо? По-безнадеждно от тук. Решавам в никакъв случай повече да не му изпитвам завист на работата. Не е за мен. Тази беднотия и нелепост мен ме раздрусват. С дни не мога да дремя, а по този начин ми се желае да затворя очи и като се събудя да е друго.
Стискам зъби. Ще ги преживея.
Но по какъв начин живеят тези хора тук?!
По улицата локалните газят тонове пластмасови боклуци и това им беше най-естествено. Отпадъци и пластмаса на всички места. Толкова доста хора са настъпили боклуците, че те са изгубили цветовете си и в този момент са безформени отблъскващи купчини на всички места по улиците на Порто Пренс. Може би, в случай че не бяха изсекли горите си, нямаше да е толкоз задушно, прашно и безжизнено.
Стари обувки на всички места по пазарите. И пазарите са на всички места. Сякаш всеки търси нещо, което може да продаде. Хората са по този начин красиви по своему и по този начин небогати. Пиколото в другояче неестествено модерния хотел беше с обувки няколко номера по-големи и имах възприятието, че всеки миг ще изпаднат от кокалестите му слаби крачета. Мил юноша. Не мога да преценява на какъв брой години е, само че съвсем дете. Гледах го по какъв начин товари куфарите на една група и не можех да допускам от кое място в това момче имаше толкоз мощ. Толкова е кокалест. Цяла камара куфари, само че по лицето му нито диря от скука, неодобрение или престорената вежливост, която е нормална за пиколата в Европа. Само издръжливост, централизация и даже вяра. Изпитвах облекчение, че Николай не си и намерения да му даде нашите куфари. В съпоставяне с това момче, той е исполин.
Полицаите обаче са подбрани мощни и огромни. Като в екшъните - добре облечени и въоръжени. Карат пистови мотори. Явно единственото транспортно средство, което може да се движи гладко по това, което съставляват улиците на Порто Пренс. Плюс обстоятелството, че самите служители на реда провокираха у мен откровено удивление, тъй като караха с по една ръка - и спираха хаоса по улиците / или пък го създаваха, не съм сигурна/. С една вдигната ръка или крайник те спираха колите или ги отбиваха към канавката. И без никакво терзание вкарваха кортежа в насрещното придвижване. Обичайна процедура. Само си показах по какъв начин би се изкефил Бойко Борисов, в случай че НСО можеха да вършат същото. Отдъхнах си, че не е посещавал Хаити, да не вземе да му хареса.
Самите коли доста наподобяват на земята в тази страна - оглозгани са. Карат ги до момента в който останат “по капли” - голи железни скелети, бръмчащи и ревящи като за последно под накачурените хора.
Това е една от най-бедните страни. Знаех го и като тръгвах натам, само че тази страна е освен бедна. Тя е в злополучие. Природен дизастър. Пущинак, окъпан в прахуляк. Редките палми и дървета се подават от дворовете на някои хасиенди, а голямо количество къщи са направени като че ли от пръст една върху друга. Тук-там за многообразие някои са като бидони - от пластмаса. Може би в миналото са били и дървени, само че към този момент дърво няма, а единствено ламарина. Сега си дадох сметка по какъв начин земетресенето през 2010 в действителност е умъртвило 170 000 индивида. И от самото начало поглеждах приложението earthquake на телефона си, което имаше земетресение 3-4та степен единствено преди 2 часа, а то беше едвам петнайстото за последните 2 дни в района. Иначе бях постоянно ъпдейтната, тъй като в Хаити може и да няма доста за ястие, само че интернет се намира.
За 2 дни аз никак и не огладнях. Как да ядеш в тази бедност. Тя е просмукана на всички места и в това време добре скрита зад стените на хотела. Напомни ми за нашите коледни базари и невидимите стени, които има сред тях и поколението на нашите баби и дядовци. Не ми се ядеше. И дори не ми се пиеше. Не знаех, че и водата може да има противен усет даже бутилирана. Колко ли бактерии текат от чешмата не желаех да знам. Желанието да се изкъпя беше съвсем еднообразно огромно преди и откакто го направих. Но пък в хотела имаше баня за разлика от масата къщи, които се кипреха тъмни по ската. Не помня тъкмо статистиката какво казваше- какъв брой индивида са починали от холера. Но помня, че е била по-скоро, в сравнение с ми се желае. С буболечките проблем нямах. Нямах никакво желание да си оставя куфара или чантата отворени за повече от 30 секунди. А хотелът беше хипер съвременен за това място,изоставено от Бога на популацията му. А може би Господ не ги е не запомнил, съдейки по това какъв брой постоянно раздрусва това парче земя. Даже правеше нещата още по-драстични, тъй като виждаш по какъв начин цивилизацията в действителност има богатства и движимости, които са донесени тук. А тези хора и техните политици са трансформирали родината си в агонизираща пустота.
Бяхме на огромен международен конгрес с голямо значение за района и за огромна част от света - Атлантик-Кариби-Пасифик. Домакините се бяха постарали в организацията. Бяха се изсипали дипломати от под дърво и камък. Сигурно бяха решили да се съберат в Хаити, с цел да покажат съпричастност. Напомни ми за председателството на България.
Явно разпореждат огромни очаквания на новия президент, който ориентирал напъните си към земеделието за справяне с екологичните проблеми и глада. Протоколът е на всички места. Има проведена публична вечеря. И избягахме от нея не с писъци, а безшумно и възпитано, само че в тежък шок. Ресторант - като в Дубай на Нова година. Или още по-кичозен. Коледни украси - до ушите. Хостеси на токчета по-високи от всички, които в миналото съм имала. Нагласени като колежки на Наоми Кембъл. А и приличаха на нея, в случай че не бяха и по-красиви дори. А аз още изживяваща шока на карибската Коледа единствено си мисля къде ли ще се прибере този личен състав, когато тази вечеря свърши. Ще има ли електричество и течаща вода. За менюто не мога да опиша, тъй като го пропуснах, само че вероятно е било подбрано. Старание, почтено за ранга на присъстващите дипломати от целия свят въпреки всичко. Помислих си, че може би има за цел да не помнят мизерията и мръсотията в близост за няколко часа. Пак се сетих за българското председателство и злощастното НДК.
Заговарям се с една сервитьорка. Явно ме усети мекушава, тъй като заставам 40 минути до мен единствено и единствено да не се откажа да напиша ревю в уеб страницата. И непрестанно ми повтаряше: продължавай, значимо е, не се отхвърляй. Сакаш има олимпийски игри по писане на ревю с трудности във връзката. Всеки път щом интернетът прекъснеше, всичко трябваше да стартира изначало, само че тя държеше на това, като че ли животът й зависи от моят коментар. Обикновено бих се подразнила на сходно отнемане, само че си мислех за тази жена: какъв брой ли й е коствало да научи британски, което тук е същинска необичайност? Колко ли й коства да идва до работа от у дома и да наподобява чиста и спретната? Има ли деца? Има ли право да се откаже? Май не. И аз няма да се откажа. След 2 часа страдания й пущам най-хубавото ревю, което можах да измисля.
Още по-мрачно ми беше в това Хаити, тъй като в действителност е на един остров с Доменикана. Да, Хаити и Доменикана разделят 1 остров. Същата Доменикана, в която Колумб е дебаркирал, когато е разкрил Америка. В столицата й Санто Доминго са в действителност първият американски град, първата американска катедрала и първият амекикански университет и първата американска болница.
Тези две страни ги дели единствено една измислена граница, а това са два свята, които няма да се срещнат и след 100 години. Тук няма да ви описвам историята Трохильо на границата сред двете страни. Това е направено умопомрачително добре в “Празникът на козела” и то от притежател на Оскар. Разказвам тези си усещания, тъй като това са 2 страни, които по Брутният вътрешен продукт и по проблеми с природата са били на едно равнище до ‘60те години, а в този момент разликата сред тях е колосална. Всъщност смяната е направена посредством политика. Просто в Доменикана са спрели да секат дърветата и са почнали да залесяват, а в Хаити са траяли както досега. В Доменикана с дърветата са почнали да никнат курорти и небостъргачи, а в Хаити се е настанила пустощта и свлачищата. До времето на Наполеон Хаити е била най-богатата френска колония. Освен, че са изгубили и естествената бариера пред ураганните ветрове, които тук са нормални.
И крачех по тази страна, признателна, че пребивавам в България, само че си мислех за нашите изчезващи и боледуващи гори. Движение за права и свободи ли са, всички в комбина ли са, не знам, само че съм сигурна, че изсичането на гората в България би трябвало да спре и да се стартира усилена политика по възстановяване положението на горския ни фонд. Той не е на днешните ръководещи, нито на предходните. Той е наш и на децата ни. Трябва незабавно да изгоним безразличието и примирението си поради тях.
Впрочем и в Хаити има деца. Много се раждат и доста умират.
Всъщност най-хубавото нещо в Хаити беше и най-тъжното. Няколко дечица- толкоз сладки и почтени, с които се спогледахме в задръстването. Те боси на улицата - аз в учебния рейс, с който ни извозваха. Каква неправда! Стояха скупчени към една баба и ми пращаха целувки. Боже! Разтопиха ми сърцето. Не знам дали знаеха какъв брой са небогати или какъв естествен дизастър им завещава страната им? Дали знаеха каква орис ги чака? Дали ще могат да учат? Дали в миналото са пили глътка чиста планинска вода? Дали тук, където господства Вуду може да има Коледен дух?
Шофьорът ни очевидно малко се изнервяше от непрекъснатите фотоси, които правех, тъй като тежко се тормози, че някой от вътрешната страна може да си намерения да отвори прозореца. Гледах през стъклото и се чудех защо мечтаят тези дечица. Много ми се искаше да ги попитам. Но на какъв ли език щяхме да се разберем. В Хаити се приказва креолско-френски. А и кой ли ще ми разреши да сляза. А и да сляза с какво ли ще им оказа помощ? И какво ли мога да направя. Мога да напиша тези редове единствено.
Но съм уверена, че фантазиите на децата по света си наподобяват. Като децата - чисти и почтени. Различават се възрастните. И политиците. Аз имам очебийно неприятни усещания от това съсловие - на политиците, само че тук разликата сред тези две страни се дължи на рационална политика.
Хаити е била перлата на Карибите, когато испанците и французите са се биели за нея, а в този момент е най-съхнещото и самоизяждащо се място, което мога да си показва.
Не знам какви грехове изкупува този народ - дали отпреди епохи, дали техният Вуду господ им оказва помощ, само че като че ли някой е направил Вуду магия на всичко там и то върви обратно, надолу и към края. А довечера ще се помоля на моя Бог и на всички положителни сили във вселената за тези деца и за всички като тях и ще благодаря за всяка капка вода и дърво, което имаме в България, където съм имала шанса да се родя. Вие също.
Мария Календерска, Facebook
Източник: bnews.bg
КОМЕНТАРИ