Страх от Бога и срам от хората въздържали българина от “лошевия път”
Българската православна черква преди Освобождението заема централно място в живота на българина. Тя узаконява венчавки и разводи, раждане и гибел. Към нейното авторитетно мнение прибягват и по чисто битови проблеми - продажба на парцел, наследства, делби, разногласия за отнето девство или за съпруги, които са кривнали “в блудния път ”... В църковните кондики, както и в кореспонденции могат да се намерят съответно разказани стотици случаи, когато
Църквата отстоявала груповата добродетелност на паството,
като в това време е оказвала възпитателно въздействие, привиквала миряните към богопочитание, правилни връзки и гражданско доверие. Критериите, по които се разрешавали тези локални спорове, били ясни и предписанието, т.е. осъществяването му - строго следено от публичното мнение. Църковните общини раздавали правораздаване по бързата процедура, освен това в множеството случаи - абсолютно заслужено.
Авторитетът на църквата е толкоз огромен, че издадените от нея наставления, актове и писма, съпроводени с църковен щемпел, били считани за по-сериозен документ от каквито и да е други, минали през правосъдните инстанции.
Ето един подобен забавен документ от 1862 година, наименуван “Примирително”, открит в кондиките на катедралния храм “Св. Димитър” в Сливен. При омъжването на щерка си Геника татко й, поп Тодор,
обещал да даде като притурка към зестрата й и своя бакалски дюкян “по причина че беше щерка му развалена в очите”. Но на поп Тодор след това обаче му се досвидило да даде дюкяна и решил, че може и да се направи на заплеснат. Нямало очевидци на устната спогодба и фамилията на зетя, както се подразбира, влиза в безкрайни пререкания с “негово свещенство бабалъка си”, които изострят техните връзки.
Накрая поп Тодор “самоволно подканен от бащинска обич и благосклонност към щерка си, хариза й в брой 4500 (четри хиляди и петстотян) грошя, с които може да се препитава в живота си, без да ги смята за наследство”.
Дали е било в действителност “самоволно”, или от позор пред църковната община и боязън от Бога, не можем да знаем, само че така или другояче “поменатата щерка Геника” и брачният партньор й се подписват под “помирителното”, потвърждавайки, че “останахме съгласни и се помирихме”, както и че повече няма да желаят нищо от поп Тодор. Следват имената на осем “честни граждани”, които би трябвало да свидетелстват, че новобрачната двойка е взела парите в брой и с “благодарение”.
А ето и едно забавно наследство, което стартира безусловно от Адам и Ева:
“Завещание на Мария Мъндюва Караабаджийката от Ковтанджи махале.
Първозданний человек Адам заради злоба от Дявола пристъпи животворния Божи закон, и ние също, тъй като сме от неговия жанр, уви!
Станахме от безсмертни - подчинени на гибелта, която ни граби в ден, който не знаем...
Затова и Господ Бог посредством оракул Исая заръча на царя Езекия да подреди къщата си, тъй като ще почине и няма да живее. Затова и аз, Мария Мъндюва, тъй като се опасявам да не би да остане ненаредено моето имане, смислих, догде още имам здрави силите си и цялостен мозъкът, да явя конечно какъв брой имам и да го нареда по моето последно предпочитание -
да не би моите наследници наследник ми Иванчу и щерка Ратка след гибелта ми да имат прения между тях,
да бъдат завсегда с обич посред си”.
Завещанието по-нататък включва даже заръката кое от децата да се погрижи за гроба и за паметника на майка си до трите години след гибелта й, за което му се прибавя повече парцел. Мария Мъндюва, очевидно познавайки добре нехайните си деца, прозорливо заплашва, при положение на несъблюдение, виновният правоприемник “да даде отговор в деня на страшния съд и да навлече отгоря си сичките обети на светите 318 богоносни отци Синодски...”
Прелюбопитен е казусът от ноември 1872 година, в който околните на една слугиня подават тъжба против Тодор Р., “че я бил обезчестил и тя е тежка (бременна)”. Църковната община вика за диалог на няколко пъти и момичето, и нейния шеф, който, несъмнено, упорства: “аз от нищо хабер нямам и нищо не давам”. Той отхвърля да даде пари за омъжването на момичето, тъй като не желае
“да пада в съглашение с една развратна жена”
Момичето с детайлности споделя по какъв начин Тодор Р., с цел да я склони към скотски милувки, й казвал “че в случай че стане нещо да станиш тежка, да кажеш, че не съм аз... тогава аз ще му намеря кулая (изход)...”
Накрая двете страни, откакто няколко пъти се явяват и ги разпитват в църковната община, се съгласяват на помиряване, като Тодор Р. дава 25 турски лири, т.е. 2600 гроша на слугинята за обезщетение на отнетото девство, дружно с окончателната й сметка за слугуването и 5 лири в интерес на черквата (това ще да е била таксата, която била доброволна и съгласно щедростта и благодарността на тъжителя). Всичко това завършва за месец и половина - можем единствено да завиждаме на такова бързо съдопроизводство.
И още един случай от май 1873 година “Катерина Василева се оплаква пред общината, че преди 8 дни отишла на лозето си в местността “Малък Батмиш”. При нея пристигнал един въоръжен турчин. Когато го запитала що търси там, дал отговор, че бил пазач. Хвърля се върху й, поваля я на земята да я безчести. Тя завикала мощно. Притичва се на помощ Петър Шейреда. Грабва я от нападателя. Турчинът му насочва оръжие и Шейреда я оставя. Прииждат пъдарите и други хора и отърват дамата. Тя се моли да се осъди този турчин. Общината я послушва и замолва очевидците да приказват истината, с цел да се накаже лошавия звяр...”
Особено индикативен за властта на Църквата е въпросът с дюкяните и кръчмите. Преди Освобождението било като закон -
в празнични дни и най-много в неделя дюкяните и най-много кръчмите да са затворени!
Но и тогава имало хора, които нарушавали и писаните, и неписаните закони. По този мотив в общинската църковна комисия се получило недоволство, че християните, вместо да вървят в църквите в неделния ден, от ден на ден се застояват в кръчмите. Не ще и дума, че основатели на тази тъжба са дамите, защото в кръчмите дами не влизали, а вероятно им е пристигнало до гуша да изтърпяват мъжете си нетрезви във всеки неделен ден. Комисията по този мотив взема следното решение: “Негово Високопреосвещенство да кажи едно слово в църквата, с което да се запрети отварянето (на кръчмите в неделя)... И който дръзне да отвори - от един до два месеца не ще го освещава духовник...” Църковното запретение (забрана) е стояло нагоре от всеки закон и доста постоянно е влизало в деяние, освен това - с обезпечени резултати.
Църквата разрешавала брачните несгоди на българина, само че предвид на запазване фамилията, най-често отказвала бракоразвод и препоръчвала на двамата сътрудници да се смирят, да се откажат от неприятните си навици или да си простят стореното до тогава и да заживеят още веднъж в мир и обич. В “Кондика на Търновската митрополия” от ХIХ век се разказва един подобен случай: Роксандра и Димитър Георгу, и двамата от Свищов, са встъпили в брак през 1841 година, обаче
“първата била извънредно студена към мъжа си, който поради това напуснал къщата й”
Лично митрополит Неофит Византион доста пъти съветвал двойката “да се съберат” още веднъж, само че защото дамата “останала непреклонна”, най-после брачният партньор й “кандисал на развод”.
Като знаем какъв брой тромава и неведнъж неефективна е през днешния ден работата на формалните институции на властта - полиция, съд, прокуратура, май ще съжаляваме за тези далечни идилични времена, когато без особени усложнения (и без високи такси) Църквата се справяла със разногласията сред миряните. Между прочее, в “История на Сливен” от С. Табаков, том II, стр. 508 се споделя, че до Освобождението се “считало позорно, в случай че българин би се отнесъл до турско съдилище по дело от този род”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Църквата отстоявала груповата добродетелност на паството,
като в това време е оказвала възпитателно въздействие, привиквала миряните към богопочитание, правилни връзки и гражданско доверие. Критериите, по които се разрешавали тези локални спорове, били ясни и предписанието, т.е. осъществяването му - строго следено от публичното мнение. Църковните общини раздавали правораздаване по бързата процедура, освен това в множеството случаи - абсолютно заслужено.
Авторитетът на църквата е толкоз огромен, че издадените от нея наставления, актове и писма, съпроводени с църковен щемпел, били считани за по-сериозен документ от каквито и да е други, минали през правосъдните инстанции.
Ето един подобен забавен документ от 1862 година, наименуван “Примирително”, открит в кондиките на катедралния храм “Св. Димитър” в Сливен. При омъжването на щерка си Геника татко й, поп Тодор,
обещал да даде като притурка към зестрата й и своя бакалски дюкян “по причина че беше щерка му развалена в очите”. Но на поп Тодор след това обаче му се досвидило да даде дюкяна и решил, че може и да се направи на заплеснат. Нямало очевидци на устната спогодба и фамилията на зетя, както се подразбира, влиза в безкрайни пререкания с “негово свещенство бабалъка си”, които изострят техните връзки.
Накрая поп Тодор “самоволно подканен от бащинска обич и благосклонност към щерка си, хариза й в брой 4500 (четри хиляди и петстотян) грошя, с които може да се препитава в живота си, без да ги смята за наследство”.
Дали е било в действителност “самоволно”, или от позор пред църковната община и боязън от Бога, не можем да знаем, само че така или другояче “поменатата щерка Геника” и брачният партньор й се подписват под “помирителното”, потвърждавайки, че “останахме съгласни и се помирихме”, както и че повече няма да желаят нищо от поп Тодор. Следват имената на осем “честни граждани”, които би трябвало да свидетелстват, че новобрачната двойка е взела парите в брой и с “благодарение”.
А ето и едно забавно наследство, което стартира безусловно от Адам и Ева:
“Завещание на Мария Мъндюва Караабаджийката от Ковтанджи махале.
Първозданний человек Адам заради злоба от Дявола пристъпи животворния Божи закон, и ние също, тъй като сме от неговия жанр, уви!
Станахме от безсмертни - подчинени на гибелта, която ни граби в ден, който не знаем...
Затова и Господ Бог посредством оракул Исая заръча на царя Езекия да подреди къщата си, тъй като ще почине и няма да живее. Затова и аз, Мария Мъндюва, тъй като се опасявам да не би да остане ненаредено моето имане, смислих, догде още имам здрави силите си и цялостен мозъкът, да явя конечно какъв брой имам и да го нареда по моето последно предпочитание -
да не би моите наследници наследник ми Иванчу и щерка Ратка след гибелта ми да имат прения между тях,
да бъдат завсегда с обич посред си”.
Завещанието по-нататък включва даже заръката кое от децата да се погрижи за гроба и за паметника на майка си до трите години след гибелта й, за което му се прибавя повече парцел. Мария Мъндюва, очевидно познавайки добре нехайните си деца, прозорливо заплашва, при положение на несъблюдение, виновният правоприемник “да даде отговор в деня на страшния съд и да навлече отгоря си сичките обети на светите 318 богоносни отци Синодски...”
Прелюбопитен е казусът от ноември 1872 година, в който околните на една слугиня подават тъжба против Тодор Р., “че я бил обезчестил и тя е тежка (бременна)”. Църковната община вика за диалог на няколко пъти и момичето, и нейния шеф, който, несъмнено, упорства: “аз от нищо хабер нямам и нищо не давам”. Той отхвърля да даде пари за омъжването на момичето, тъй като не желае
“да пада в съглашение с една развратна жена”
Момичето с детайлности споделя по какъв начин Тодор Р., с цел да я склони към скотски милувки, й казвал “че в случай че стане нещо да станиш тежка, да кажеш, че не съм аз... тогава аз ще му намеря кулая (изход)...”
Накрая двете страни, откакто няколко пъти се явяват и ги разпитват в църковната община, се съгласяват на помиряване, като Тодор Р. дава 25 турски лири, т.е. 2600 гроша на слугинята за обезщетение на отнетото девство, дружно с окончателната й сметка за слугуването и 5 лири в интерес на черквата (това ще да е била таксата, която била доброволна и съгласно щедростта и благодарността на тъжителя). Всичко това завършва за месец и половина - можем единствено да завиждаме на такова бързо съдопроизводство.
И още един случай от май 1873 година “Катерина Василева се оплаква пред общината, че преди 8 дни отишла на лозето си в местността “Малък Батмиш”. При нея пристигнал един въоръжен турчин. Когато го запитала що търси там, дал отговор, че бил пазач. Хвърля се върху й, поваля я на земята да я безчести. Тя завикала мощно. Притичва се на помощ Петър Шейреда. Грабва я от нападателя. Турчинът му насочва оръжие и Шейреда я оставя. Прииждат пъдарите и други хора и отърват дамата. Тя се моли да се осъди този турчин. Общината я послушва и замолва очевидците да приказват истината, с цел да се накаже лошавия звяр...”
Особено индикативен за властта на Църквата е въпросът с дюкяните и кръчмите. Преди Освобождението било като закон -
в празнични дни и най-много в неделя дюкяните и най-много кръчмите да са затворени!
Но и тогава имало хора, които нарушавали и писаните, и неписаните закони. По този мотив в общинската църковна комисия се получило недоволство, че християните, вместо да вървят в църквите в неделния ден, от ден на ден се застояват в кръчмите. Не ще и дума, че основатели на тази тъжба са дамите, защото в кръчмите дами не влизали, а вероятно им е пристигнало до гуша да изтърпяват мъжете си нетрезви във всеки неделен ден. Комисията по този мотив взема следното решение: “Негово Високопреосвещенство да кажи едно слово в църквата, с което да се запрети отварянето (на кръчмите в неделя)... И който дръзне да отвори - от един до два месеца не ще го освещава духовник...” Църковното запретение (забрана) е стояло нагоре от всеки закон и доста постоянно е влизало в деяние, освен това - с обезпечени резултати.
Църквата разрешавала брачните несгоди на българина, само че предвид на запазване фамилията, най-често отказвала бракоразвод и препоръчвала на двамата сътрудници да се смирят, да се откажат от неприятните си навици или да си простят стореното до тогава и да заживеят още веднъж в мир и обич. В “Кондика на Търновската митрополия” от ХIХ век се разказва един подобен случай: Роксандра и Димитър Георгу, и двамата от Свищов, са встъпили в брак през 1841 година, обаче
“първата била извънредно студена към мъжа си, който поради това напуснал къщата й”
Лично митрополит Неофит Византион доста пъти съветвал двойката “да се съберат” още веднъж, само че защото дамата “останала непреклонна”, най-после брачният партньор й “кандисал на развод”.
Като знаем какъв брой тромава и неведнъж неефективна е през днешния ден работата на формалните институции на властта - полиция, съд, прокуратура, май ще съжаляваме за тези далечни идилични времена, когато без особени усложнения (и без високи такси) Църквата се справяла със разногласията сред миряните. Между прочее, в “История на Сливен” от С. Табаков, том II, стр. 508 се споделя, че до Освобождението се “считало позорно, в случай че българин би се отнесъл до турско съдилище по дело от този род”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ