Българката Екатерина Трифонова публикува разказ за скандално отношение на консулската

Българката Екатерина Трифонова разгласява роман за скандално отношение на консулската ни работа в Мюнхен към сънародници. Публикуваме историята без редакторска интервенция:

" Живея в Мюнхен... 15-годишната ми щерка реши, че желае да прекара в София при баба си, последните дни на ваканцията... купихме билетите, само че се оказа, че с цел да пътува независимо се постанова с татко й /гръцки гражданин/, да създадем декларация... Отиваме в гръцкото посолство, където ни одобряват, в дребна будка до зданието... записват ни и след 10 минути сме поканени в огромната постройка на посолството, в съответния офис и попълняме декларациите... хората са общителни и след 10 минути ни изпращат...

Окрилени от бързото обслужване, решаваме да повторим интервенцията и в Българското посолство и да приключим... леко ми е на душата, детето ще лети...

Спираме пред огромната постройка на родното посолство и виждаме навалица от най-малко двайсет индивида, които седят под плющящия дъжд с чадъри, накацали като врабци по оградата... поглеждам невярващо и се запътвам към мокрите до кости, сънародници...

- Какво става, за какво чакате на дъжда?- запитвам стара двойка, свила се под големия чадър, като безпризорно коте...

- Ами тук е по този начин... и да имаш час, отново чакаш...

Зад тях виждам красиво, младо момиче с наведена глава... 

- А вие със записан час ли сте?

Момичето подвига сепнато глава и ми дава отговор:

- Ами аз съм тук към този момент трети ден... откраднаха ми чантата и очаквам да получа пасаван, с цел да пътувам до България... с приятелят ми към този момент трети ден плащаме хотел, живеем надалеч от Мюнхен и в случай че и през днешния ден ме върнат, оставаме без пари... не знам, какво да върша?- момичето приказва с спокоен, съвсем неосезаем глас, като че ли обезпокоена за неприятностите, които основава... до нея приятелят й, гледа в земята и нервно чупи пръсти... не поглежда...

Чувствам се, като участник в евтина пиеса, затисната сред обезверените погледи на хората и неспирният проливен дъжд, който се излива от небето... Приближавам входа на зданието и скръствам взор с голям гибон, който евентуално играе ролята на пазач... типът е като барокова мутра от късния преход...

- Добър ден! Имам незабавен случай и бих желала да се свържа с някой по отношение на декларация, която би трябвало да подпиша...

Гибонът ме гледа невярващо, мълчи две минути и изригва:

- Ам`чи тий в час ли си ма? Кой тий споделил, че тук така си идваш нали, и влизаш?

Аз съм още по-ошашавена от тежкия акцент, грубото отношение и тона на гибона...

- Как по този начин кой ми е споделил? От летището ме предизвестиха, че щерка ми се нуждае и от българска декларация... полетът е на следващия ден заран и по тази причина се нуждая от бърза услуга...

Гибонът към този момент е пред нервозен срив.

- Кви` са тей, дет ми ги говоришь, ма... я чакай сига да извикам аз каката отгорие и да видиш тий... 

Понася туловището си нанякъде и по-късно " каката " идва... единствено, като я виждам и ми прималява...  " каката " е с още по-тежък акцент, с тъга разбирам обясненията й, за точния ред в " Министерството на истината " и по какъв начин нещата просто не могат да се случат, току-тъй... чувам я известно време и й споделям:

- Искам среща с консула, СЕГА!!

Ддвамата отскачат като попарени и ме гледат с невярващи очи... очевидци са на осквернение...

- Глухи ли сте, аз съм български жител и желая да се срещна с консула, СЕГА!

Гибонът и " каката " са сюрпризирани и преглъщат слюнка безмълвно...

- Какво ме гледате, вие луди ли сте, бе?... държите хората на дъжда, като просяци... за какво не ги поканите да изчакат реда си вътре в посолството?... малкия екран ли би трябвало да викаме?

Вече са в тежък, мозъчен дистрес... съвсем мога да видя, по какъв начин мислите на Гибона се стрелкат до плоското му чело и назад... Малката групичка зад мен към този момент се раздвижва... окуражени от " новата Райна Княгиня ", те наобикалят потресените чиновници и един през различен стартират да се възмущават:  " Как не ви е позор, седим в този дъжд от часове, мокри сме като кокошки ", " Хубава работа, но българска ", " Три дни очаквам, не мога повече ", " Къде се е чуло и видяло такова нещо, ние хора ли сме или не? ", " Добре, че пристигна дамата, с цел да се появи някой " - всички крещят, а " каката " взема решение, че е за предпочитане да пусне " Антихриста " в постройката, пред вероятността да се изправи пред нежна гражданска война... 

И по този начин, вътре съм в самата светая-светих... влизам в осветената, топла постройка и в коридора ме посреща консулът... Тук " дива селения " няма... показва се вежливо и ме пита:

- Как мога да оказа помощ?- желае ми се да си уредя казуса безшумно и спокойно, само че " сърце юнашко, не трай ", а и към този момент съм набрала инерция...

- Извинявайте, само че на какво наподобява това, което се случва пред посолството? Защо хората седят с часове на дъжда, а не ги поканите в постройката на топло? - стрелям аз на един мирис... за секунда виждам същото удивление, като на туземците пред портата, само че тук се е учила " висша дипломация " и дежурната, чиновническа маска бързо покрива същинските мисли...

- Няма къде да ги поканим, постройката на Посолството се употребява само от вътрешни чиновници... документите на жителите се одобряват във гаража до нея, само че той е два на два и няма къде, да се съберат всички - отговоря той със спокоен, модулиран глас...

- Какво говорите, одеве пристигам от гръцкото посолство... там одобряват хората в постройката, където изчакват, за какво не може и тук? Знаете ли, че извън има момиче, което спи на хотел към този момент три дни, а вие непрекъснато я отлагате за на следващия ден?... Ами старата двойка, наподобяват на мокри пингвини... по какъв начин може?

- Наистина скърбя - с лоен глас дава отговор локалният Губернатор, само че такива са ни наредбите...

Ушите ми шумят... Главата ми ще се пръсне... какви наредби, какви ги приказва тоя мушморок?- всеки сантиметър към мен, е строен с парите на нещастниците извън... Суверенът, за който всички партии се дерат с кървави сълзи, стои като влажен псе на оградата, а неговият зависещ се шири в голямата, светла постройка и миглата му не трепва от стеснение... Запазвам тези мисли за себе си, макар, че от вътрешната страна ме изгаря неистово предпочитание, да му отвъртя един на мазната физиономия, та да помни по кое време го е шамарил Суверенът...

Естествено моята работа не може да бъде свършена, " тъй като имат " извънредно ", доста работа, а и хората виждате, чакат "... остава за на следващия ден... нищо, че аз отново ще презаверявям билети и ще заплащам неверни пари, нищо че едно нежно момиче не знае, къде ще спи след следващия ден на очакване, нищо че една стара двойка трепери, като есенно листо под дъжда... нищо... Обръщам се и декларирам:

- Знаете ли, в никакъв случай до момента не съм се срамувала, че съм българка... в никакъв случай не съм мислела да взема немски паспорт, само че през днешния ден вие ме накарахте да схвана, че вие от дълго време сте ни отписали... време е и ние да ви отпишем...

Поглежда ме с равнодушие и досада... очевидно не съм първата. Излизам през вратата... дъждът ме перва мощно през лицето... сивата купчинка от хора ме поглежда с вяра, а аз единствено клатя глава и се надявам, дъждът да е премил сълзите... не желая Суверенът да разбере, че е изгубил още една борба... ".