Да се готвим за дълга война и не както досега
България би трябвало да се готви за дълга война в Украйна. Ако тя въпреки всичко свърши бързо, толкоз по-добре, само че няма да ни заболи от готовност за месеци и даже за години от известните към този момент последици и опасности.
Главният риск за България сега е политическият - краткотрайните и нестабилни държавни управления и парализираните институции. Те вършат страната неспособна да реагира навреме и съответно на останалите опасности - в стопанската система и сигурността.
Политическият риск заплашва и доверието в парламентарната народна власт - доколкото тя серийно се оказва неспособна да обезпечи устойчиво ръководство и го предава в ръцете на назначени от президента служебни държавни управления. Предвиденото от конституцията изключение става предписание. Парламентарната република се подменя от квазипрезидентска.
Въпрос на полемика е до каква степен политическият риск е плод на справедливи условия (фрагментацията на обществото и на парламентите, които то избира) и до каква степен на субективни (негодност на настоящите лица в политиката или умишлено преследвана от избрани играчи дестабилизация предвид на геополитически интереси).
Безспорно обаче е, че страната става все по-уязвима на закани, все по-несигурна като член на общностите, в които членува и като опора за жителите си. В чий интерес е това, е явно.
Краят не се вижда
Последните седмици на декември 2022 година дадоха учредения за упованието на продължителна война в Украйна. Ред украински водачи (от президента Володимир Зеленски до главнокомандващия военачалник Валерий Залужни) предвидиха, че съветският президент Владимир Путин не се е отказал от неуспелия си първичен проект да завладее цялата или най-малко по-голямата част от Украйна и в дълбокия гръб приготвя сили за нова огромна атака.
Военните наблюдаващи показват, че по фронтовете, на които са отстъпили, съветските войски се окопават и строят укрепления, предопределени за дълга позиционна война.
Системният съветски ракетен обстрел по цялата територия на Украйна, който унищожава нейната базова инфраструктура - енергетика, превоз, водоснабдяване - не е самоцелен. Той освен подлага на тестване издържливостта на цивилното население и бойния дух на въоръжените сили, само че подкопава материалната способност на страната да се съпротивлява. Следователно е разумно да бъде обсъждан като подготовка за идно нахлуване.
Отново е въпрос на полемика до каква степен е реалистично в изискванията на осакатяващи интернационалните наказания Русия да възвърне военните си загуби и да нанесе нов мощен удар. Не предстои на полемика обаче фактът, че тя не може да си разреши да загуби. Въпросът е екзистенциален както за сегашната Руска федерация, по този начин и персонално за Путин - откакто не победиха в зле квалифицираната светкавична война, през днешния ден те водят война за оцеляването си и би трябвало да чакаме да го вършат, до момента в който изчерпат и последната опция.
Колкото повече жертви и премеждия предизвиква войната, толкоз по-малко ще са склонни украинците да одобряват договаряния и взаимни отстъпки със настоящия съветски режим и толкоз по-малко ще е кадърен Западът да ги склони на такива договаряния. Т.е. възможностите за политическо, а не военно решение при сегашните условия прогресивно понижават. И това значи дълга и изтощителна война.
Президентът на Съединени американски щати Джо Байдън увери посетилия го в Белия дом Володимир Зеленски, че Съединени американски щати ще поддържат Украйна политически, стопански и военно толкоз дълго, колкото се наложи. Висш представител на администрацията каза пред упълномощените във Вашингтон публицисти, че не се вижда непосредствен завършек на войната на хоризонта.
" Не виждаме дипломация, която би довела до завършек на войната при обективни условия, на краткосрочния небосвод ", сподели представителят.
Дори изтощението и на двете страни да ги докара до някакво помирение, то няма да бъде мир, а замразен спор, само че доста по-голям и по-опасен от предшествалия го в Донбас от 2014 година до 2022 г.
Западна и източна фрагментация
На този декор, политическият проблем на България не са просто фрагментацията или поляризацията. Наблюдаваме ги в ред държави от двете страни на Атлантика, само че тя не ги води до хронична дестабилизация или геополитическа дезориентация.
В Съединени американски щати обществото е мощно поляризирано, само че поддръжката за Украйна и за глобите по отношение на Русия е двупартийна и устойчива. В Италия изборите завоюва крайната десница, подозирана в благосклонности към Путин, само че новата министър-председателка Джорджа Мелони се разгласи твърдо в подкрепа на линията на НАТО и продължава военната помощ за Украйна - курс, споделян от лявата съпротива. Поляризирано от ръководещите евроскептични консерватори е и полското общество, само че страната е единна и непоклатима в поддръжката си за украинците. Да не приказваме за страните от Бенелюкс, където от десетилетия парламентите са раздробени, а държавните управления съдружни - плод на сложни договаряния, само че оценките за войната и за това на чия страна са тези страни не предстои на подозрение.
Могат да се дадат още доста такива образци, тъй като множеството държавни управления в днешния Европейски Съюз са съдружни и са плод на в една или друга степен фрагментирани общества и парламенти. Но във връзка с войната фрагментация няма, нациите са единни, решенията са относително бързи, еднопосочни и ясни. Тези страни знаят от коя страна на историята се намират - нещо, което не може да се каже със същата увереност за България - и като общество, и като политически групи, и като институции.
Проблемът на България не е самото разделяне, а това къде минават разграничителните линии. Ако приказваме за отношението към войната в Украйна, в дадените за образец страни те минават сред значимите за властта партии и маргинални групи, които нямат късмет да въздействат на държавните политики. В България те минават през самата вътрешност и на политическата система, и на институциите. Страната ни не е просто рацзепена. Тя е рисково разцепена по фундаментален въпрос за континента и за света.
Едно е да имаш две Българии във връзка с стопанската система, обществената политика, демокрацията, правата и свободите, законността и реда, културните правила. В това отношение можем умерено да приказваме и за две или повече Съединени американски щати, две Германии, две Франции, две Великобритании и прочие Това са многообразия, които не заплашват единството, а го обогатяват. Съвсем друго е да имаш две Българии за това на чия страна си в вилнееща война, съдържаща действителен риск да подпали района и даже света. Такова разделяне заплашва самото битие на страната, то визира сърцевината на националната сигурност.
Нека го илюстрираме с цифри от Евробарометър. По отношението си към войната в Украйна България е във забележим контрастност с всички останали 26 страни членки на Европейски Съюз, в това число с някогашните страни от източния блок.
При 92 % междинна за Европейски Съюз поддръжка за филантропичната помощ за потърпевшите от войната в България тя е 83 %. Ако 90 на 100 от европейските жители утвърждават приемането на украински бежанци, такова утвърждение дават 78 на 100 от българите. За това Европейски Съюз да оказва финансова помощ на Украйна са приблизително 81 % от жителите на Европейски Съюз, само че единствено 58 на 100 от българите. Сънародниците ни са най-големите съперници на европейските наказания срещу Русия – утвърждават ги 46 на 100 от българите съпоставени със 78 на 100 от европейците. Още по-големи съперници са нашенците на европейските забрани за лъчение върху съветски държавни пропагандни медии като „ Русия през днешния ден “ и „ Спутник “ – едвам 38 на 100 от българите са съгласни с тези забрани при 70 % единодушие приблизително за Европейски Съюз. И най-големите съперници на военната помощ за Украйна сме също ние – едвам 35 % от българското население я утвърждава при 68 % от европейското.
Дори в Унгария, чието държавно управление е най-резервирано към солидарността с Украйна и към опълчването на Русия, известната поддръжка за военната помощ за Киев е 57 на 100, за възбраната на съветските пропагандни канали – 67 на 100, за глобите против Русия – 65 на 100, за икономическата помощ за Украйна – 75 на 100 и за приемането на бежанци – 90 на 100.
Накратко: в отношението си към войната българите са най-близко до Русия и най-далече от Европейски Съюз, от който са част. България е " собствен измежду непознати и непознат измежду свои ".
Как се ръководи подобен риск?
В спокойно време евентуално може да се чака обществото последователно да " узрее " и да се консолидира към полезностите и правилата на съюзите, към които страната принадлежи и освен принадлежи, само че без които не може.
Войната обаче не ни разрешава такова самообладание. Тя допуска обединението около евроатлатническата принадлежност на България да бъде изведено преди всичко като неоспорим приоритет над всички други.
Потенциал за такова обединяване (ГЕРБ, Движение за права и свободи, Политическа партия, ДБ) има и то би преместило разграничителната линия на политически по-безопасно място - от другата ѝ страна биха били единствено Българска социалистическа партия, " Възраждане " и президентът Румен Радев.
Такова обединяване обаче е априорно обречено от непримиримостта на ГЕРБ и Движение за права и свободи от една страна и Политическа партия и Демократична България от друга във връзка с битката с корупцията, правосъдната промяна и основния прокурор. Колкото и значими и освователни да са тези въпроси, несъгласията по тях не могат повече да минират националната сигурност. Задачата няма да има решение, в случай че и двете страни не одобряват това. От спора вътре в евроатлантическия лагер печелят прокситата на Москва у нас, тези, които се надяват да отклонят България то евроатлантическия ѝ курс и всеки ден работят за това.
ГЕРБ би трябвало да одобри, че компромисите ѝ във връзка с върховенството на закона, стила ѝ на ръководство още през 2020 година сплотиха против нея немислими до тогава съдружници - Българска социалистическа партия и производния ѝ президент плюс шарената демократична градска общественост от жълтите павета. Ако ГЕРБ желае да си върне изгубеното доверие, би трябвало да одобри, че то има цена. И че би трябвало да я плати.
Демократична България и Политическа партия би трябвало да одобряват, че не могат да диктуват тази цена - просто изборните им резултати не го разрешават. Ако са демократи, би трябвало да одобряват, че правораздаването се раздава не по улиците и в Народното събрание, а в съда - при всичките слабости на днешната правосъдна система. Ако в Политическа партия и Демократична България има далновидни политици, те би трябвало да се запитат каква причина ще остане на техните партии да съществуват, в случай че на следващия ден Бойко Борисов излезе от политиката и влезе в пандиза, а Иван Гешев престане да бъде основен прокурор. С какво друго помни гласоподавателят Политическа партия и Демократична България, с изключение на с това, че не са постигнали сами тези цели? Къде са резултатите от пребиваването им в политиката и в ръководството отвън насъбрания нов дълг? И извън деветмесечния (официален) отвод на България да изпрати оръжие на Украйна?
Не може националната сигурност да бъде заложница на персонални упоритости, благосклонности и антипатии. Ако те надвиват, значи въпросната " политическа класа " не е почтена за името си.
И не на последно място, демократичната градска общественост би трябвало да признае и да се покае за това, че в митингите от 2020 година и в последвалото ги " изчегъртване " беше съблазнена, използвана и изоставена от прокситата на Москва, които съумяха да разцепят евроатлантическата общественост у нас и да трансфорат страната ни в нестабилно звено в НАТО и в Европейски Съюз. Наредилите се тогава под юмрука на Румен Радев " партии на митинга " през днешния ден са в спор с него и в случай че желаят да го отстранят от поста му (за което съгласно създателя на тези редове от дълго време е време), не могат да го създадат без ГЕРБ и Движение за права и свободи. Политическа партия и Демократична България би трябвало да се запитат съществено дали в действителност им трябва да тикат ГЕРБ и Движение за права и свободи към помиряване с Радев и какво биха спечелили от това. И какво би спечелила страната?
Иначе керванът от служебни държавни управления ще продължи индиферентно да си върви, а те безпомощно ще лаят по него. Докато България се носи без посока, накъдето я духне вятърът.
Още по темата
Главният риск за България сега е политическият - краткотрайните и нестабилни държавни управления и парализираните институции. Те вършат страната неспособна да реагира навреме и съответно на останалите опасности - в стопанската система и сигурността.
Политическият риск заплашва и доверието в парламентарната народна власт - доколкото тя серийно се оказва неспособна да обезпечи устойчиво ръководство и го предава в ръцете на назначени от президента служебни държавни управления. Предвиденото от конституцията изключение става предписание. Парламентарната република се подменя от квазипрезидентска.
Въпрос на полемика е до каква степен политическият риск е плод на справедливи условия (фрагментацията на обществото и на парламентите, които то избира) и до каква степен на субективни (негодност на настоящите лица в политиката или умишлено преследвана от избрани играчи дестабилизация предвид на геополитически интереси).
Безспорно обаче е, че страната става все по-уязвима на закани, все по-несигурна като член на общностите, в които членува и като опора за жителите си. В чий интерес е това, е явно.
Краят не се вижда
Последните седмици на декември 2022 година дадоха учредения за упованието на продължителна война в Украйна. Ред украински водачи (от президента Володимир Зеленски до главнокомандващия военачалник Валерий Залужни) предвидиха, че съветският президент Владимир Путин не се е отказал от неуспелия си първичен проект да завладее цялата или най-малко по-голямата част от Украйна и в дълбокия гръб приготвя сили за нова огромна атака.
Военните наблюдаващи показват, че по фронтовете, на които са отстъпили, съветските войски се окопават и строят укрепления, предопределени за дълга позиционна война.
Системният съветски ракетен обстрел по цялата територия на Украйна, който унищожава нейната базова инфраструктура - енергетика, превоз, водоснабдяване - не е самоцелен. Той освен подлага на тестване издържливостта на цивилното население и бойния дух на въоръжените сили, само че подкопава материалната способност на страната да се съпротивлява. Следователно е разумно да бъде обсъждан като подготовка за идно нахлуване.
Отново е въпрос на полемика до каква степен е реалистично в изискванията на осакатяващи интернационалните наказания Русия да възвърне военните си загуби и да нанесе нов мощен удар. Не предстои на полемика обаче фактът, че тя не може да си разреши да загуби. Въпросът е екзистенциален както за сегашната Руска федерация, по този начин и персонално за Путин - откакто не победиха в зле квалифицираната светкавична война, през днешния ден те водят война за оцеляването си и би трябвало да чакаме да го вършат, до момента в който изчерпат и последната опция.
Колкото повече жертви и премеждия предизвиква войната, толкоз по-малко ще са склонни украинците да одобряват договаряния и взаимни отстъпки със настоящия съветски режим и толкоз по-малко ще е кадърен Западът да ги склони на такива договаряния. Т.е. възможностите за политическо, а не военно решение при сегашните условия прогресивно понижават. И това значи дълга и изтощителна война.
Президентът на Съединени американски щати Джо Байдън увери посетилия го в Белия дом Володимир Зеленски, че Съединени американски щати ще поддържат Украйна политически, стопански и военно толкоз дълго, колкото се наложи. Висш представител на администрацията каза пред упълномощените във Вашингтон публицисти, че не се вижда непосредствен завършек на войната на хоризонта.
" Не виждаме дипломация, която би довела до завършек на войната при обективни условия, на краткосрочния небосвод ", сподели представителят.
Дори изтощението и на двете страни да ги докара до някакво помирение, то няма да бъде мир, а замразен спор, само че доста по-голям и по-опасен от предшествалия го в Донбас от 2014 година до 2022 г.
Западна и източна фрагментация
На този декор, политическият проблем на България не са просто фрагментацията или поляризацията. Наблюдаваме ги в ред държави от двете страни на Атлантика, само че тя не ги води до хронична дестабилизация или геополитическа дезориентация.
В Съединени американски щати обществото е мощно поляризирано, само че поддръжката за Украйна и за глобите по отношение на Русия е двупартийна и устойчива. В Италия изборите завоюва крайната десница, подозирана в благосклонности към Путин, само че новата министър-председателка Джорджа Мелони се разгласи твърдо в подкрепа на линията на НАТО и продължава военната помощ за Украйна - курс, споделян от лявата съпротива. Поляризирано от ръководещите евроскептични консерватори е и полското общество, само че страната е единна и непоклатима в поддръжката си за украинците. Да не приказваме за страните от Бенелюкс, където от десетилетия парламентите са раздробени, а държавните управления съдружни - плод на сложни договаряния, само че оценките за войната и за това на чия страна са тези страни не предстои на подозрение.
Могат да се дадат още доста такива образци, тъй като множеството държавни управления в днешния Европейски Съюз са съдружни и са плод на в една или друга степен фрагментирани общества и парламенти. Но във връзка с войната фрагментация няма, нациите са единни, решенията са относително бързи, еднопосочни и ясни. Тези страни знаят от коя страна на историята се намират - нещо, което не може да се каже със същата увереност за България - и като общество, и като политически групи, и като институции.
Проблемът на България не е самото разделяне, а това къде минават разграничителните линии. Ако приказваме за отношението към войната в Украйна, в дадените за образец страни те минават сред значимите за властта партии и маргинални групи, които нямат късмет да въздействат на държавните политики. В България те минават през самата вътрешност и на политическата система, и на институциите. Страната ни не е просто рацзепена. Тя е рисково разцепена по фундаментален въпрос за континента и за света.
Едно е да имаш две Българии във връзка с стопанската система, обществената политика, демокрацията, правата и свободите, законността и реда, културните правила. В това отношение можем умерено да приказваме и за две или повече Съединени американски щати, две Германии, две Франции, две Великобритании и прочие Това са многообразия, които не заплашват единството, а го обогатяват. Съвсем друго е да имаш две Българии за това на чия страна си в вилнееща война, съдържаща действителен риск да подпали района и даже света. Такова разделяне заплашва самото битие на страната, то визира сърцевината на националната сигурност.
Нека го илюстрираме с цифри от Евробарометър. По отношението си към войната в Украйна България е във забележим контрастност с всички останали 26 страни членки на Европейски Съюз, в това число с някогашните страни от източния блок.
При 92 % междинна за Европейски Съюз поддръжка за филантропичната помощ за потърпевшите от войната в България тя е 83 %. Ако 90 на 100 от европейските жители утвърждават приемането на украински бежанци, такова утвърждение дават 78 на 100 от българите. За това Европейски Съюз да оказва финансова помощ на Украйна са приблизително 81 % от жителите на Европейски Съюз, само че единствено 58 на 100 от българите. Сънародниците ни са най-големите съперници на европейските наказания срещу Русия – утвърждават ги 46 на 100 от българите съпоставени със 78 на 100 от европейците. Още по-големи съперници са нашенците на европейските забрани за лъчение върху съветски държавни пропагандни медии като „ Русия през днешния ден “ и „ Спутник “ – едвам 38 на 100 от българите са съгласни с тези забрани при 70 % единодушие приблизително за Европейски Съюз. И най-големите съперници на военната помощ за Украйна сме също ние – едвам 35 % от българското население я утвърждава при 68 % от европейското.
Дори в Унгария, чието държавно управление е най-резервирано към солидарността с Украйна и към опълчването на Русия, известната поддръжка за военната помощ за Киев е 57 на 100, за възбраната на съветските пропагандни канали – 67 на 100, за глобите против Русия – 65 на 100, за икономическата помощ за Украйна – 75 на 100 и за приемането на бежанци – 90 на 100.
Накратко: в отношението си към войната българите са най-близко до Русия и най-далече от Европейски Съюз, от който са част. България е " собствен измежду непознати и непознат измежду свои ".
Как се ръководи подобен риск?
В спокойно време евентуално може да се чака обществото последователно да " узрее " и да се консолидира към полезностите и правилата на съюзите, към които страната принадлежи и освен принадлежи, само че без които не може.
Войната обаче не ни разрешава такова самообладание. Тя допуска обединението около евроатлатническата принадлежност на България да бъде изведено преди всичко като неоспорим приоритет над всички други.
Потенциал за такова обединяване (ГЕРБ, Движение за права и свободи, Политическа партия, ДБ) има и то би преместило разграничителната линия на политически по-безопасно място - от другата ѝ страна биха били единствено Българска социалистическа партия, " Възраждане " и президентът Румен Радев.
Такова обединяване обаче е априорно обречено от непримиримостта на ГЕРБ и Движение за права и свободи от една страна и Политическа партия и Демократична България от друга във връзка с битката с корупцията, правосъдната промяна и основния прокурор. Колкото и значими и освователни да са тези въпроси, несъгласията по тях не могат повече да минират националната сигурност. Задачата няма да има решение, в случай че и двете страни не одобряват това. От спора вътре в евроатлантическия лагер печелят прокситата на Москва у нас, тези, които се надяват да отклонят България то евроатлантическия ѝ курс и всеки ден работят за това.
ГЕРБ би трябвало да одобри, че компромисите ѝ във връзка с върховенството на закона, стила ѝ на ръководство още през 2020 година сплотиха против нея немислими до тогава съдружници - Българска социалистическа партия и производния ѝ президент плюс шарената демократична градска общественост от жълтите павета. Ако ГЕРБ желае да си върне изгубеното доверие, би трябвало да одобри, че то има цена. И че би трябвало да я плати.
Демократична България и Политическа партия би трябвало да одобряват, че не могат да диктуват тази цена - просто изборните им резултати не го разрешават. Ако са демократи, би трябвало да одобряват, че правораздаването се раздава не по улиците и в Народното събрание, а в съда - при всичките слабости на днешната правосъдна система. Ако в Политическа партия и Демократична България има далновидни политици, те би трябвало да се запитат каква причина ще остане на техните партии да съществуват, в случай че на следващия ден Бойко Борисов излезе от политиката и влезе в пандиза, а Иван Гешев престане да бъде основен прокурор. С какво друго помни гласоподавателят Политическа партия и Демократична България, с изключение на с това, че не са постигнали сами тези цели? Къде са резултатите от пребиваването им в политиката и в ръководството отвън насъбрания нов дълг? И извън деветмесечния (официален) отвод на България да изпрати оръжие на Украйна?
Не може националната сигурност да бъде заложница на персонални упоритости, благосклонности и антипатии. Ако те надвиват, значи въпросната " политическа класа " не е почтена за името си.
И не на последно място, демократичната градска общественост би трябвало да признае и да се покае за това, че в митингите от 2020 година и в последвалото ги " изчегъртване " беше съблазнена, използвана и изоставена от прокситата на Москва, които съумяха да разцепят евроатлантическата общественост у нас и да трансфорат страната ни в нестабилно звено в НАТО и в Европейски Съюз. Наредилите се тогава под юмрука на Румен Радев " партии на митинга " през днешния ден са в спор с него и в случай че желаят да го отстранят от поста му (за което съгласно създателя на тези редове от дълго време е време), не могат да го създадат без ГЕРБ и Движение за права и свободи. Политическа партия и Демократична България би трябвало да се запитат съществено дали в действителност им трябва да тикат ГЕРБ и Движение за права и свободи към помиряване с Радев и какво биха спечелили от това. И какво би спечелила страната?
Иначе керванът от служебни държавни управления ще продължи индиферентно да си върви, а те безпомощно ще лаят по него. Докато България се носи без посока, накъдето я духне вятърът.
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ