Боян Петров е успял да изкачи върха, смята неговият учител и приятел Сандю Бешев
" България на крачка от хималайската корона " е произведение, отдадено на великия български планинар Боян Петров. Срещаме се в Асеновград със Сандю Бешев - негов непосредствен другар. Той показа с Actualno.com свои вълнуващи разкази от срещите и усещанията си за Боян Петров. А мотив за написването на книгата е 90-годишният празник на проведения алпинизъм в България. Ето какви мисли и мемоари за Боян Петров показа Бешев.
Разкажете ни малко за себе си - с какво се занимавате и по какъв начин се " запознахте " с алпинизма?
От целия ми трудов стаж единствено 45 дни съм работил като деловодител. Всичко друго ми е в алпинизма. Съвсем инцидентно, без да знам какво значи това, ме изпратиха на един курс. По това време - 50-те години на предишния век - имаше планова система. От София бяха спуснали проект за Ловеч да изпратят четирима души на курс по алпинизъм. И който не си извърши проекта се постановяваха съществени санкции. Тъй като аз не съумях да вляза във висше образователно заведение след гимназията, останах незает и играех футбол. Официалните лица знаеха, че съм без работа и ме помолиха да отида на курса. Попитах какво е това " алпинизъм ", само че ми дадоха отговор, че не знаят. Там бяхме към 100 души. Имаше хора, отишли с куфари. Жени пристигнали с обувки с по-висок ток и облечени с поли. Никой не знаеше къде отива и чак, когато пристигнахме разбрахме що е то алпинизъм. Така последователно започнаха да ни образоват. Катерихме се по скалите и някак си скалите ме харесаха и аз ги харесах. Завърших с отличие. Веднага по-късно, ме оставиха на втори курс, който се състоеше едвам от 20 души - определени от по-добре представилите се. Така започнаха да ни образоват и за инструктори. Този курс също приключих с отличие. Накрая единствено мен оставиха на работа като инструктор. Една година съм работила в " РИЛА " - централния алпийски лагер, в този момент прочут, като " Планинска школа ". От там отидох да последвам във висшия институт за физкултура в компетентност " Алпинизъм ", в този момент - Национална спортна академия. Завърших я и постъпих на работа като помощник в Селскостопанския институт в Пловдив. Ето по този начин потегли кариерата ми, а в този момент съм учител по физическо образование със компетентност " Алпинизъм ".
Кое е най-голямото Ви достижение в кариерата на планинар?
Първото българско нанагорнище на връх над 7 000 метра. На 13.08.1967 година се случи това. Тогава шестима души успяхме всички да се изкачим на връх " Ленин " (7 134 метра). С времето този връх получи доста имена. Казваше се " Независимост ", а в този момент носи името на прочут врач в междинна Азия - " Авицена ". Самият връх се намира в Памир, Таджикистан.
Какво беше чувството да сте на върха?
Първо, ние бяхме със ужасно неприятна екипировка, която тежеше извънредно доста. Сега с такава екипировка туристи не вървят даже на Витоша. Трудно беше. За пръв път преминахме границата от 5 000 метра. Радваш се, че си стигнал до бюста на Ленин, тъй като по това време там имаше подобен. След това, част от сътрудниците ми от моето потомство стигна до 7 000 метра. Някои преминахме в " пенсия ", само че продължихме да се занимаваме, като треньори и ръководители. По-късно пристигна и Боян Петров.
Защо книгата Ви е отдадена особено на Боян Петров?
Заради мощната другарска връзка посред ни. През 1992 година на Боян не му доближи бала, с цел да влезе в Софийския университет в компетентност " Зоология " и пристигна в Пловдив, където го одобриха. Той знаеше, че аз се занимавам особено с алпинизъм и пристигна право при мен. Каза ми: " Доцент Бешев аз съм пещерняк, само че тук желая да се занимавам с алпинизъм. " Една година прекара при мен. От тогава връзката ни е неразривна. Всяко негово пътешестване беше съветвано с мен.
Каква беше фантазията на Боян Петров?
В света има единствено 14 върха, които са високи над 8 000 метра. Неговата фантазия беше да доближи до върха на всеки един от тях. Защото този, който изкачи тези 14 върха, става притежател на най-престижното звание в международен мащаб - " Хималайската корона ". До момента има 43-ма души, които са достигнали този триумф. Ако това отличие се присъди на двама или трима алпинисти от една и съща народност, тогава самата страна може да стане притежател на короната. На България й оставаше единствено един връх, с цел да се случи това. Заедно двамата с Боян обсъдихме въпроса и взехме решение, че той би трябвало да отиде на " Шиша пангма ", Китай. Целта беше първо да се опита да покори най-ниският осемхилядник. Ще направя едно малко отклоняване. Идеята на основаването на книгата бе, откакто той се върне, да донесе фотоси. А аз с текстът бях съвсем подготвен. Трябваше през днешния ден и неговото име да е тук, на корицата. Работното заглавие на творбата бе " България с хималайската корона ". Но защото той не се върна и върхът не бе изкачен, се роди заглавието " На една крачка от хималайската корона ".
Смятате ли, че Боян Петров е сбъркал някъде, за се случи това злощастие с него, или по-скоро е отговорно само и единствено времето?
Боян Петров е извънредно мощен планинар - и механически, и физически, и морално, и душевен устойчив човек, и знания има. Не можеше на този стадий да допусне неточност. Единствено можем да упрекваме времето. Моята версия, обаче е, че той въпреки всичко е изкачил върха. Защото Боян е достигнал 7 500 метра, където е бил ситуиран последният лагер на 02.05.18 година вечерта. Тогава времето е било удобно. Той е пренощувал там. А когато един планинар потегля от последния лагер за върха той си оставя палатката и спалния чувал. Тръгнал е през нощта, в среднощ, с цел да може на върха да стигне по ярко и след това отново да има време да се върне в светлата част на денонощието. Групата, която е вървяла след него, се е движела с ден забавяне. Тя е достигнал 7 100 метра. Боян е имал разполагаем 14 часа, с цел да доближи на върха и да се върне назад в последния лагер, с цел да си вземе раницата и да стартира да се спуска надолу. Именно тогава времето се е влошило внезапно. Навалял към 50 сантиметра нов сняг. Между последния и предпоследния лагер на височина 7 500 метра и 7 100 метра е имало ледени пукнатини. Те са били покрити от този сняг. Този " капан " ние, алпинистите, назоваваме " лъжливи мостове ". Така, в тъмното и в неприятното време, той не е усетил, че стъпва на кухо и вероятно е пропаднал там. Това е моята версия, която се допуска и от няколко други алпинисти, включително и от най-хубавия планинар на всички времена - Райнхолд Меснер.
Какво казвахте на Боян Петров, когато заминаваше за следващото предизвикателство?
Аз постоянно съм го изпращал, когато е заминавал към разнообразни върхове. И след това съм го посрещал. Този път нямаше кого да посрещна. Нищо не можех да направя, с изключение на тази книга да бъде в негова памет. И в книгата си го разказвам, споделям го и в този момент. Моят опит е до 7 100 метра. А неговият опит е 10 пъти по-голям, и то над 8 000 метра. Единственото и най-важно, което постоянно съм му казвал, когато тръгваше, беше " Внимавай! ". Но заради всичко казано до тук, не мога да му давам препоръки, когато е там някъде, по какъв начин да постъпи и какво да прави. Защото той е там, на момента и по тази причина би трябвало самичък да вземе решението за оцеляването си. И даже и да ми се беше обадил, аз нямаше да мога да му оказа помощ, тъй като не съм до него и действително не знам какво се случва. А времето на тази височина се утежнява доста бързо. И както е ясно и хубаво, внезапно стартира да вее и да вали и нищо не виждаш. В такива моменти алпинистите употребяват израза " Жестоко хималайско време " - когато ръцете си ги виждаш, само че краката не можеш. На осемхилядниците постоянно неприятното време трае два, три или най-вече четири дни. А в този момент се случи по този начин, че 14 дни бурята не разреши на никого да доближи до Боян и да му помогне вероятно. Затова и аз единственото, което можех да направя, е да посветя книгата си на него.
Какво усеща алпийското сърце по принцип и какво ще посъветвате младите занапред прохождащи алпинисти?
Първо, да внимават. Алпинизмът е сложен и рисков спорт. Не е за всеки и този, който го е практикувал и избрал, би трябвало да знае, че постоянно може да ти се случи нещо непредвидено. Самият Боян преди всяко потегляне е правил наследство, тъй като той знаеше, че всяко едно нанагорнище е рисково.
Разкажете ни малко за себе си - с какво се занимавате и по какъв начин се " запознахте " с алпинизма?
От целия ми трудов стаж единствено 45 дни съм работил като деловодител. Всичко друго ми е в алпинизма. Съвсем инцидентно, без да знам какво значи това, ме изпратиха на един курс. По това време - 50-те години на предишния век - имаше планова система. От София бяха спуснали проект за Ловеч да изпратят четирима души на курс по алпинизъм. И който не си извърши проекта се постановяваха съществени санкции. Тъй като аз не съумях да вляза във висше образователно заведение след гимназията, останах незает и играех футбол. Официалните лица знаеха, че съм без работа и ме помолиха да отида на курса. Попитах какво е това " алпинизъм ", само че ми дадоха отговор, че не знаят. Там бяхме към 100 души. Имаше хора, отишли с куфари. Жени пристигнали с обувки с по-висок ток и облечени с поли. Никой не знаеше къде отива и чак, когато пристигнахме разбрахме що е то алпинизъм. Така последователно започнаха да ни образоват. Катерихме се по скалите и някак си скалите ме харесаха и аз ги харесах. Завърших с отличие. Веднага по-късно, ме оставиха на втори курс, който се състоеше едвам от 20 души - определени от по-добре представилите се. Така започнаха да ни образоват и за инструктори. Този курс също приключих с отличие. Накрая единствено мен оставиха на работа като инструктор. Една година съм работила в " РИЛА " - централния алпийски лагер, в този момент прочут, като " Планинска школа ". От там отидох да последвам във висшия институт за физкултура в компетентност " Алпинизъм ", в този момент - Национална спортна академия. Завърших я и постъпих на работа като помощник в Селскостопанския институт в Пловдив. Ето по този начин потегли кариерата ми, а в този момент съм учител по физическо образование със компетентност " Алпинизъм ".
Кое е най-голямото Ви достижение в кариерата на планинар?
Първото българско нанагорнище на връх над 7 000 метра. На 13.08.1967 година се случи това. Тогава шестима души успяхме всички да се изкачим на връх " Ленин " (7 134 метра). С времето този връх получи доста имена. Казваше се " Независимост ", а в този момент носи името на прочут врач в междинна Азия - " Авицена ". Самият връх се намира в Памир, Таджикистан.
Какво беше чувството да сте на върха?
Първо, ние бяхме със ужасно неприятна екипировка, която тежеше извънредно доста. Сега с такава екипировка туристи не вървят даже на Витоша. Трудно беше. За пръв път преминахме границата от 5 000 метра. Радваш се, че си стигнал до бюста на Ленин, тъй като по това време там имаше подобен. След това, част от сътрудниците ми от моето потомство стигна до 7 000 метра. Някои преминахме в " пенсия ", само че продължихме да се занимаваме, като треньори и ръководители. По-късно пристигна и Боян Петров.
Защо книгата Ви е отдадена особено на Боян Петров?
Заради мощната другарска връзка посред ни. През 1992 година на Боян не му доближи бала, с цел да влезе в Софийския университет в компетентност " Зоология " и пристигна в Пловдив, където го одобриха. Той знаеше, че аз се занимавам особено с алпинизъм и пристигна право при мен. Каза ми: " Доцент Бешев аз съм пещерняк, само че тук желая да се занимавам с алпинизъм. " Една година прекара при мен. От тогава връзката ни е неразривна. Всяко негово пътешестване беше съветвано с мен.
Каква беше фантазията на Боян Петров?
В света има единствено 14 върха, които са високи над 8 000 метра. Неговата фантазия беше да доближи до върха на всеки един от тях. Защото този, който изкачи тези 14 върха, става притежател на най-престижното звание в международен мащаб - " Хималайската корона ". До момента има 43-ма души, които са достигнали този триумф. Ако това отличие се присъди на двама или трима алпинисти от една и съща народност, тогава самата страна може да стане притежател на короната. На България й оставаше единствено един връх, с цел да се случи това. Заедно двамата с Боян обсъдихме въпроса и взехме решение, че той би трябвало да отиде на " Шиша пангма ", Китай. Целта беше първо да се опита да покори най-ниският осемхилядник. Ще направя едно малко отклоняване. Идеята на основаването на книгата бе, откакто той се върне, да донесе фотоси. А аз с текстът бях съвсем подготвен. Трябваше през днешния ден и неговото име да е тук, на корицата. Работното заглавие на творбата бе " България с хималайската корона ". Но защото той не се върна и върхът не бе изкачен, се роди заглавието " На една крачка от хималайската корона ".
Смятате ли, че Боян Петров е сбъркал някъде, за се случи това злощастие с него, или по-скоро е отговорно само и единствено времето?
Боян Петров е извънредно мощен планинар - и механически, и физически, и морално, и душевен устойчив човек, и знания има. Не можеше на този стадий да допусне неточност. Единствено можем да упрекваме времето. Моята версия, обаче е, че той въпреки всичко е изкачил върха. Защото Боян е достигнал 7 500 метра, където е бил ситуиран последният лагер на 02.05.18 година вечерта. Тогава времето е било удобно. Той е пренощувал там. А когато един планинар потегля от последния лагер за върха той си оставя палатката и спалния чувал. Тръгнал е през нощта, в среднощ, с цел да може на върха да стигне по ярко и след това отново да има време да се върне в светлата част на денонощието. Групата, която е вървяла след него, се е движела с ден забавяне. Тя е достигнал 7 100 метра. Боян е имал разполагаем 14 часа, с цел да доближи на върха и да се върне назад в последния лагер, с цел да си вземе раницата и да стартира да се спуска надолу. Именно тогава времето се е влошило внезапно. Навалял към 50 сантиметра нов сняг. Между последния и предпоследния лагер на височина 7 500 метра и 7 100 метра е имало ледени пукнатини. Те са били покрити от този сняг. Този " капан " ние, алпинистите, назоваваме " лъжливи мостове ". Така, в тъмното и в неприятното време, той не е усетил, че стъпва на кухо и вероятно е пропаднал там. Това е моята версия, която се допуска и от няколко други алпинисти, включително и от най-хубавия планинар на всички времена - Райнхолд Меснер.
Какво казвахте на Боян Петров, когато заминаваше за следващото предизвикателство?
Аз постоянно съм го изпращал, когато е заминавал към разнообразни върхове. И след това съм го посрещал. Този път нямаше кого да посрещна. Нищо не можех да направя, с изключение на тази книга да бъде в негова памет. И в книгата си го разказвам, споделям го и в този момент. Моят опит е до 7 100 метра. А неговият опит е 10 пъти по-голям, и то над 8 000 метра. Единственото и най-важно, което постоянно съм му казвал, когато тръгваше, беше " Внимавай! ". Но заради всичко казано до тук, не мога да му давам препоръки, когато е там някъде, по какъв начин да постъпи и какво да прави. Защото той е там, на момента и по тази причина би трябвало самичък да вземе решението за оцеляването си. И даже и да ми се беше обадил, аз нямаше да мога да му оказа помощ, тъй като не съм до него и действително не знам какво се случва. А времето на тази височина се утежнява доста бързо. И както е ясно и хубаво, внезапно стартира да вее и да вали и нищо не виждаш. В такива моменти алпинистите употребяват израза " Жестоко хималайско време " - когато ръцете си ги виждаш, само че краката не можеш. На осемхилядниците постоянно неприятното време трае два, три или най-вече четири дни. А в този момент се случи по този начин, че 14 дни бурята не разреши на никого да доближи до Боян и да му помогне вероятно. Затова и аз единственото, което можех да направя, е да посветя книгата си на него.
Какво усеща алпийското сърце по принцип и какво ще посъветвате младите занапред прохождащи алпинисти?
Първо, да внимават. Алпинизмът е сложен и рисков спорт. Не е за всеки и този, който го е практикувал и избрал, би трябвало да знае, че постоянно може да ти се случи нещо непредвидено. Самият Боян преди всяко потегляне е правил наследство, тъй като той знаеше, че всяко едно нанагорнище е рисково.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ