Отношението към жените у нас – близо до Афганистан
Българите обичаме да се съпоставяме с останалите, като акцентираме „ преимуществата си “ и даваме за образец страни, които имат съществени проблеми в обществото си.
Една от тези страни е Афганистан, само че освен. Избрах нея, тъй като сякаш точно тя се е наложила като нарицателно за безпорядък и безвластие, само че най-много поради ужасяващото отношение в тази страна към дамите.
Домашното принуждение у нас не е криминализирано. И това е сериозен проблем. По-сериозен проблем обаче е отношението на обществото към този тип закононарушения. И най-много на една немалка част от мъжете, а даже и на дамите.
Новината за показното ликвидиране на Елена от някогашния й брачен партньор, който е имал ограничаваща заповед, породи не толкоз дейни разяснява измежду мъжката част от българите в обществените мрежи, съпоставено с други събития, които даже не са свързани с ликвидиране. В случая по-острите неоправдателни реакци бяха най-вече от страна на дами и то по-„ бойните “ от тях.
В последното си изявление Далай Лама споделя: „ Сигурен съм, че би трябвало да преглеждаме международните процеси от гледна точна на степента на развиване на личността. Т.е. на човешко равнище, а не на равнище политически водачи. “
Това важи и за процесите в една страна.
Докато под публикация за ликвидиране, като това на Виола или Елена има мнения от рода на: „ Щом я е прострелял значи е имало защо “ и „ От пръв взор - разлика над 20 години, в случай че не е бил богат да заплаща на мръсницата, 100% си е намерила по-изгодна партия. К..воляк какъв брой щеш” и най-безобидния „ Добре, че нямам жена “, излиза наяве, че криминализирането на домашното принуждение не е главният проблем.
У нас към момента битува убеждението в жанр „ с цел да е спокойно в къщата дамата би трябвало да получава по един зад врата дневно “.
Чувала съм най-малко три пъти следната фраза, казана от мъже: „ Никога не съм я удрял. Е, ударих й един пестник, един път, само че... “ И по-късно " само че " всичко има своето опрощение, тъй като дамата е дала мотив.
Чувала съм от дами по какъв начин „ би трябвало да се търпи “ не тъкмо шамарите, само че други унизителни неща, които доста елементарно биха минали от психическо към физическо принуждение.
Съседи с години слушат побоищата от прилежащия апартамент, сътрудници просто поглеждат прочувствено забележимите следи от „ щом ме бие, значи ме обича. “
Вицовете по тематиката са безчет.
После идва ред на мълчанието на полиците - министър-председател, който другояче разяснява цветущо какво ли не, министърът на вътрешните работи и просто всички останали държавни лица и представители на институции. Те биха могли да кажат нещо, чисто човешки да изразят мнение, състрадание или да обещаят даже (поне в това ги бива). Но очевидно убийствата на дами от техните сътрудници не са в техния дневен ред.
А когато дойдат на дневен ред, отново ще се стигне до нуждата от предизвикването на чисто човешка реакция у чиновника, който да осъзнае, че това е проблем и че би трябвало да си свърши работата и да приложи дейно всички ограничения, които позвалява Закона. Нещо, което не е се е случило с Елена, макар всичките сигнали и ограничаваща заповед.
Дълъг е пътят на преосмислянето на полезностите, къс е пътят от шамара до изстрела. И въпреки всичко институциите са за това - да го препречат. А дотогава претенциите да сме освен това от страни като в Афганистан в това отношение са изцяло кухи.
Автор: Евгения Гигова
Една от тези страни е Афганистан, само че освен. Избрах нея, тъй като сякаш точно тя се е наложила като нарицателно за безпорядък и безвластие, само че най-много поради ужасяващото отношение в тази страна към дамите.
Домашното принуждение у нас не е криминализирано. И това е сериозен проблем. По-сериозен проблем обаче е отношението на обществото към този тип закононарушения. И най-много на една немалка част от мъжете, а даже и на дамите.
Новината за показното ликвидиране на Елена от някогашния й брачен партньор, който е имал ограничаваща заповед, породи не толкоз дейни разяснява измежду мъжката част от българите в обществените мрежи, съпоставено с други събития, които даже не са свързани с ликвидиране. В случая по-острите неоправдателни реакци бяха най-вече от страна на дами и то по-„ бойните “ от тях.
В последното си изявление Далай Лама споделя: „ Сигурен съм, че би трябвало да преглеждаме международните процеси от гледна точна на степента на развиване на личността. Т.е. на човешко равнище, а не на равнище политически водачи. “
Това важи и за процесите в една страна.
Докато под публикация за ликвидиране, като това на Виола или Елена има мнения от рода на: „ Щом я е прострелял значи е имало защо “ и „ От пръв взор - разлика над 20 години, в случай че не е бил богат да заплаща на мръсницата, 100% си е намерила по-изгодна партия. К..воляк какъв брой щеш” и най-безобидния „ Добре, че нямам жена “, излиза наяве, че криминализирането на домашното принуждение не е главният проблем.
У нас към момента битува убеждението в жанр „ с цел да е спокойно в къщата дамата би трябвало да получава по един зад врата дневно “.
Чувала съм най-малко три пъти следната фраза, казана от мъже: „ Никога не съм я удрял. Е, ударих й един пестник, един път, само че... “ И по-късно " само че " всичко има своето опрощение, тъй като дамата е дала мотив.
Чувала съм от дами по какъв начин „ би трябвало да се търпи “ не тъкмо шамарите, само че други унизителни неща, които доста елементарно биха минали от психическо към физическо принуждение.
Съседи с години слушат побоищата от прилежащия апартамент, сътрудници просто поглеждат прочувствено забележимите следи от „ щом ме бие, значи ме обича. “
Вицовете по тематиката са безчет.
После идва ред на мълчанието на полиците - министър-председател, който другояче разяснява цветущо какво ли не, министърът на вътрешните работи и просто всички останали държавни лица и представители на институции. Те биха могли да кажат нещо, чисто човешки да изразят мнение, състрадание или да обещаят даже (поне в това ги бива). Но очевидно убийствата на дами от техните сътрудници не са в техния дневен ред.
А когато дойдат на дневен ред, отново ще се стигне до нуждата от предизвикването на чисто човешка реакция у чиновника, който да осъзнае, че това е проблем и че би трябвало да си свърши работата и да приложи дейно всички ограничения, които позвалява Закона. Нещо, което не е се е случило с Елена, макар всичките сигнали и ограничаваща заповед.
Дълъг е пътят на преосмислянето на полезностите, къс е пътят от шамара до изстрела. И въпреки всичко институциите са за това - да го препречат. А дотогава претенциите да сме освен това от страни като в Афганистан в това отношение са изцяло кухи.
Автор: Евгения Гигова
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ