Вяра в себе си ~ Николай РЬОРИХ
„ Аз правя всичко единствено за себе си, а пребивавам за хората. И имам вяра в себе си, и желая да виждам любовта… ”
Портрет Н.К.Рьорих от Светослав Рьорих
В един много прочут и огромен град живеел остарял цар, вдовец. Царят имал щерка, мома за женене. Царкинята била фамозна далеко и с лицето, и с мозъка си, и по тази причина мнозина много положителни хора желали да я вземат за жена. Между тези претенденти имало князе, военачалници и търговци, и хитри мошеници, които постоянно се врат в знатните домове и гледат с какво могат да услужат; имало разнообразни хора. Царкинята определила ден, в които да могат да дойдат при нея претендентите и да кажат на глас пред нея и пред всички какво се надява всеки един от тях да даде на жена си; царкинята била мъдра. Кандидатите доста очаквали този ден и всеки се мислел за по-добър от другите. Един пред различен се хвалели претендентите: кой с именития си жанр от безчет генерации, кой с благосъстоянието си, само че един от тях с нищо не се хвалел и никой не знаел от кое място е пристигнал той. Той умеел доста добре да реди песни; песните му подсещали всички за техните млади, най-хубави години, освен това той говорел красиво и хората обичали да го слушат, даже забравяйки да попитат кой е този артист. И въпреки, че не бил княз, всички претенденти се отнасяли с него като с еднакъв.
В уречения ден всички претенденти се нагиздили и тръгнали за царския дворец. Според обичая претендентите се поклонили на царкинята. Един княз от античен жанр не пуснал никой да го изпревари, а прислужниците му носели след него тежка, алена книга. Князът рекъл:
– Царкиньо, родът ми е доста благороден. В тази книга са вписани повече от 100 генерации... – И князът доста дълго чел от книгата си, а най-после рекъл: – И в тази книга ще впиша жена си! Тя ще върви из палатите ми, а в близост ще бъдат облиците на фамозните ми предци.
– Царкиньо – казал един прославен пълководец, – околовръст е гръмко и ужасно името ми. Спокоен ще бъде животът на жена ми и хората ще й се кланят – името ми ги плаши.
– Царкиньо – започнал един отрупан със съкровища задморски търговец, – с бисери ще обсипя жена си; тя ще върви по изумрудено поле и ще си полегне за сладостен сън на златно ложе.
Така говорели претендентите, само че артистът мълчал и всички го погледнали.
– А ти какво ще донесеш на жена си? – попитал царят артиста.
– Вяра в себе си – отговорил артиста.
Кандидатите се засмели, спогледали се, изумено вдигнал очи остарелият цар, а царкинята попитала:
– Кажи по какъв начин да разбирам твоята религия в себе си!
Певецът дал отговор:
– Царкиньо! Ти си красива и доста съм чувал за твоя разум, но къде са делата ти? Няма ги, тъй като ти липсва религия в себе си. Омъжи се, царкиньо, за княза от античен жанр и чети всеки ден в алената му книга своето име и вярвай в алената книга. Или се омъжи, царкиньо, за именития търговец, изпълни палатите си с лъскаво злато и вярвай в това злато! Спи неподвижен на златно ложе и вярвай в този покой! С покоя, със златотo, с алените книги се закривай, царкиньо, от самата себе си! Моето име го няма в алената книга, не мога да изпълня тази палата със злато и там, където отивам, не четат алената книга и златото не се цени. И не знам къде отивам, не знам по кой път ще потегли и не знам къде ще стигна, и няма граници за мен, тъй като имам вяра в себе си!...
– Чакай – прекъснал го царят, – но имаш ли право да вярваш в себе си?
Но артистът нищо не му дал отговор и запял радостна песен; усмихнал се царят, радостно я заслушала царкинята и лицата на всички грейнали. Тогава артистът запял жална песен; и млъкнала палатата, и на очите на царкинята се посочили сълзи. Млъкнал артистът и споделил приказка; не за властното изкуство говорел той, а за това по какъв начин вървели през живота разнообразни хора и им се наложило да се връщат, и на едни им било леко, а на други тежко. И мълчали всички, и царят обронил глава.
– Вярвам в себе си – казал артистът и никой не му се присмял. – Вярвам в себе си – продължил той – и тази религия ме води напред; и нищо не се изпречва на пътя ми. Не знам ще имам ли злато, ще впишат ли името ми в алените книги, само че ще допускам не на златото, нито на книгата, а единствено на себе си, и с тази религия ще умра, и гибелта ми ще бъде лека.
– Но ти ще се откъснеш от света. Хората няма да ти простят. Ако вярваш единствено в себе си, уединен ще вървиш и ще ти бъде студено да вървиш, тъй като който не е с нас – той е срещу нас – сурово споделил царят.
Но артистът не му отвърнал и отново запял ария.. Той пеел за яркия изгрев; пеел по какъв начин природата има вяра в себе си и по какъв начин той обича природата и живее с нея. И се отпуснали веждите на царя, и се усмихнала царкинята, и споделил артистът:
– Виждам – няма да ме сметнат хората за зложелател и няма да се откъсна от света, тъй като пея, а песента живее в мир и мирът живее с песента; без ария няма да има мир. Щяха да ме сметнат за зложелател, в случай че съм унищожил нещо, само че на земята нищо не предстои на заличаване и аз сътворявам, а не разрушавам човешките устои. Царю, в случай че човек е поел в себе си обич към цялата природа, белким той няма да откри обич към индивида? Обикналият природата няма да прекърши без потребност клонка от шубрак, та човек ли ще опустоши по пътя си?
И кимнала царкинята, а царят споделил:
– Не в себе си вярваш ти, а в песента си.
Ала артистът му отвърнал:
– Песента е единствено част от мен; в случай че допускам в моята ария повече, в сравнение с в самия себе си, с това ще разруша своята мощ и няма да пея умерено песните си, и хората няма да ме слушат както в този момент, тъй като тогава ще пея за тях, а не за себе си. Аз правя всичко единствено за себе си, а пребивавам за хората. Пея за себе си и до момента в който пея за себе си, до тогава ще ме слушат. Вярвам в себе си, в моята песен; в песента ми всичко е за мен, а аз пея тази ария за всички! В песента обичам единствено себе си, а с песента си обичам всички! Целият за всички, всички за мен – всичко в една ария. И имам вяра в себе си, и желая да виждам любовта. И както пея единствено за себе си, а с песента си веселя всички – нека бъде така завинаги. Ще поведа жена си на отдалечен път. Нека тя има вяра в себе си и с тази религия даде благополучие на мнозина!
– Искам религия в себе си; желая да ходя далеко, желая да виждам изгрева от висока планина!... – казала царкинята.
И всички се смаяли.
И шумял вятърът на открито, превивал дърветата, и тласкал към сухата земя дъждоносни облаци – той вярвал в себе си!
Николай Рьорих, Отворените двери, 1893
Снимка: bg.wikipedia.org
