Моята диагноза на ставащото- изчерпан е моделът на постпреходно развитие
Аз се усещам много смутен от това, което се случва в страната ни:
Има общо възприятие на нараснала тревога. Обществото ни се държи като организъм, чиято имунна система е отслабнала и не може да се оправя с вирусите, които проникват в него.
Последните месеци не се вижда каквото и да било ръководство на което и да било ниво. Произвеждат се кавги и разправии, случват се някакви стихийни неща на правилото иди ми-дойди ми. Няма полемика по значими въпроси. Европейското председателство, което е редуващо се на ротационен принцип и като цяло въобще не отвлича съответната председателстваща страна от нейните вътрешни проблеми и от равнището на упоритостите й във външната политика, тук се трансформира в нещо изключително като властово напрежение и екстремално като финансови и от друг различен ресурсен вид разноски.
Моята диагноза на ставащото е, че е привършен избран модел на постпреходно развиване.
За жал, той е привършен и откъм финансови запаси на страната. Това - политическото и финансово привършване когато съвпаднат, е нещо извънредно неприятно. Политически, тъй като повече по този начин не може да продължава; финансово, тъй като и това състояние не може да бъде поддържано по-нататък.
Когато, да речем, политически не може по този начин да се продължава, само че финансово има запаси това положение да се поддържа - то е все едно индивидът в своя вървеж да е стигнал до ръба на пропастта и повече да не може да върви в тази посока, само че е вързан за въже, което го държи и не му разрешава да направи крачка към пропастта. И той мърда, шава, пъпли, шушне, прави нещо в непосредствена непосредственост до пропастта, само че без директна заплаха да се срине надолу. Наднича в нея, вижда какъв брой е дълбока, плаши се, изпотява се от боязън, губи мозъка и дума, само че въжете го пази.
Или противоположното - въжето, което да го защищити от срив към този момент го няма, само че индивидът е още надалеч от пропастта и продължава да върви към нея, без да я вижда, без да чува и усеща даже инстинктите си, като глухар в любовен интервал токува и се опива от уверения си вървеж или просто си споделя, че може безпределно дълго да върви в тази посока.
Сега обаче сме в обстановка, когато и не може да се продължи в същата посока, тъй като е стигнат ръбът на пропастта; и въжето, което да защищити от срив в пропастта го няма.
Вече свърши лъжливото Сегашно дълготрайно време!
Живеенето в същото време бе общ избор и на спечелилите от Прехода, и на изгубилите от него.
За първите, спечелилите от Прехода (тези, които откраднаха Прехода) - тъй като това Сегашно дълготрайно време ги устройваше съвършено, те консумираха благините на Постпреходното статукво, това статукво работеше за тях и единственото, което бе значимо за тях бе да се поддържа Човекът, който да държи обществото в полусънно, полубудно положение, с цел да не се пречи на Сегашното дълготрайно време да си тече.
За вторите, изгубилите от Прехода (тези, на които бе откраднат Преходът) - тъй като Преходът за тях мина доста бурно, нервно, мъчително, с всевъзможни катаклизми и тествания, и те се умориха, декапитализираха, асоциализираха, чалгизираха. Та кой би издържал сходни земетресения, кой би могъл да понесе сходни несправедливости. Нужен бе покой, въпреки и излъган, нужна бе непоклатимост, въпреки илюзорна, нужна бе не-промяна, въпреки това да бе смяна, която обществото не желае да види и не желае да почувства. Слава Богу, имаше Човек, който да държи обществото в полусънно, полубудно положение и да основава илюзията, че това Сегашно дълготрайно време ще си тече колкото се може по-продължително.
Но...
Но, както към този момент споделих и както аз виждам нещата, Сегашното дълготрайно време върви към своя край, доближава своя край. По същия метод нещата към този момент не могат да не престават като логичност на политическо развиване, а и не могат да бъдат поддържани в това русло, тъй като няма никакъв финансов и впрочем запас.
Край! Краят на Сегашното дълготрайно време е близо.
Не може да се каже, че властта и елементарните жители са хептен слепи за приближаващия се край.
Властта прави комплицирани, под паника придвижвания във всички направления по едно и също време, объркала се е и е осъзнала за собствен смут, че и Човекът на Сегашното дълготрайно време не може към този момент да измисли нищо. А той не може да измисли нищо, тъй като историческата му роля е изиграна.
Обикновените жители са мощно разтревожени, всеки проблем към този момент го виждат като заплашителен, апокалиптичен, науката би споделила - като секюритизирал се, само че да не намесваме в този момент науката, с цел да не излезе, че се прикриваме за по-силна обосновка с нея. А и Човекът на Сегашното дълготрайно време към този момент не вдъхва убеденост, не споделя приказки, взира се уплашено в единствено на него известни му рискове и мига на парцали.
Като ги гледа някой елементарните жители, не може да не долови комплицираност, неразбиране, възприятие на оставеност на произвола на съдбата; не може да не дочуе вопли - има ли тук страна, няма ли кой да постави ред, докога ще разрешаваме да се случва това или това!
За мен определеният модел на Сегашното дълготрайно време бе безвремие, време на пропуснати благоприятни условия (и европейски ресурси) страната да се модернизира и европеизира, а в действителност тя се ориентализира в допълнение и раздемократизира релативно. Този модел бе голяма стратегическа неточност, чиито последствия занапред ще усещаме и чиито отровни плодове занапред ще берем.
Винаги, когато самият модел на развиване, в случай че е модел на развиване, а не сляпо пазене на статукво, осъзнае самичък своя идващ се край или неизбежната промяна на парадигмата, както би споделила науката, само че ние се разбрахме да не я намесваме тук и нея, то той напълно умишлено, с рецепторите си за анализиране и сетивата си за прогнозиране, прави едно от двете вероятни неща - или сменя тактиката, или сменя водача. Така реализира равномерен преход към идващия модел на развиване - последователност на тактиката или последователност на водача.
Когато обаче моделът на развиване не е модел на развиване, а е сляпо пазене на статукво, което устройва всички (едните в действителност, другите измамно), то той проспива всяка опция за модернизиране и усъвършенстване (той в действителност е изначално некадърен да се модернизира и усъвършенства, само че не го знае и не се пробва да го стори), и като резултат - катастрофира, разрушава се и се разпада.
За разлика от човешкия организъм, обществото не умира в този случай, по-скоро може и да не почине, намира по какъв начин да продължи напред. Но с цел да откри по какъв начин да продължи напред след сходна сериозна, повратна точка или точка на бифуркация (все не помня, че няма да намесваме науката), то би трябвало да направи наложително и двете по-горни неща по едно и също време - и да смени коренно тактиката, и да смени безкомпромисно водача.
И тук идва моята персонална драма, която не желая посредством присъщия за възрастта ми скептицизъм и разумния за горочивия ми персонален опит песимизъм, да налагам на обществото ни и да го отчайвам в допълнение.
Но това не ми пречи напълно откровено и персонално да си призная, че поради съзнателното премахване на всякаква дарба да се мисли стратегически, аз не виждам кой може да предложи качествено нова тактика на българското общество.
А заради съзнателната замяна на просветеното, държавническо водачество с ерзац „ водачество " на нивото на попфолка (нито поп, нито фолк), на равнището на търчи-лъжите, басните, самохвалството и PRопагандата, аз не виждам от кое място може да се появи новият водач, същинският водач, европейският водач, он-лайн водачът от 21 век, оня водач, какъвто ние не сме имали след 1989 година
И по тази причина ми е тъжно. Поколението, което стартира измененията през 1989 година споделя, че му е тъжно, когато не желае да каже, че е обезверено, огорчено, обезверено и обременено от възприятието на виновност...
И въпреки всичко, като човек, който непрекъснато се сблъсква със счупени, амортизирани, примирени и страхуващи се за хляба си хора към и над 50-те години (истинските физически, физиологически, психически и душевен контузии на Прехода) и който непрекъснато се радва на опцията да се познава и работи с младежи,
аз виждам (позволявам си вярата или илюзията да виждам) последния късмет на България точно измежду тези, които през днешния ден са сред 35 (дори 30) и 45 (може би 50) години - последните същински образовани българи, последните същински експерти в България.
Ако това потомство запретне ръкави и измете всичко гнило и дърпащо страната обратно, то може да подреди страната ни по този начин, че да живее в нея и неговите деца да живеят в нея. Тогава може пък и нещо да се промени.
Факт е, обаче, че повече по този начин не може да продължава. И не се залъгвайте, че тъй като няма революционна обстановка, то не е настъпил краят на Сегашното дълготрайно време. У нас доста рядко или съвсем в никакъв случай не настава революционна обстановка, когато тези горе не могат да ръководят както досега, а тези долу не желаят да живеят както досега. В България от много време тези горе могат да си ръководят както досега, тоест по какъв начин да е, а тези долу желаят да си живеят както досега, т.е. преклонената им главица сабя да не я сече и в случай че си спокойно седят, знамение няма да видят.
Пак да кажа, казусът през днешния ден е, че без значение какво могат или не могат тези горе и какво желаят или не желаят тези долу, моделът на развиване е привършен, ние сме на ръба на пропастта и не можем да продължим да се движим в същата посока, а нямаме никакви защитни механизми (като въжета), които да ни удържат във все по-наближаващото залитване към пропастта. А тя може този път да се окаже пропаст, тоест без-дна, т.е. без дъно...
Има общо възприятие на нараснала тревога. Обществото ни се държи като организъм, чиято имунна система е отслабнала и не може да се оправя с вирусите, които проникват в него.
Последните месеци не се вижда каквото и да било ръководство на което и да било ниво. Произвеждат се кавги и разправии, случват се някакви стихийни неща на правилото иди ми-дойди ми. Няма полемика по значими въпроси. Европейското председателство, което е редуващо се на ротационен принцип и като цяло въобще не отвлича съответната председателстваща страна от нейните вътрешни проблеми и от равнището на упоритостите й във външната политика, тук се трансформира в нещо изключително като властово напрежение и екстремално като финансови и от друг различен ресурсен вид разноски.
Моята диагноза на ставащото е, че е привършен избран модел на постпреходно развиване.
За жал, той е привършен и откъм финансови запаси на страната. Това - политическото и финансово привършване когато съвпаднат, е нещо извънредно неприятно. Политически, тъй като повече по този начин не може да продължава; финансово, тъй като и това състояние не може да бъде поддържано по-нататък.
Когато, да речем, политически не може по този начин да се продължава, само че финансово има запаси това положение да се поддържа - то е все едно индивидът в своя вървеж да е стигнал до ръба на пропастта и повече да не може да върви в тази посока, само че е вързан за въже, което го държи и не му разрешава да направи крачка към пропастта. И той мърда, шава, пъпли, шушне, прави нещо в непосредствена непосредственост до пропастта, само че без директна заплаха да се срине надолу. Наднича в нея, вижда какъв брой е дълбока, плаши се, изпотява се от боязън, губи мозъка и дума, само че въжете го пази.
Или противоположното - въжето, което да го защищити от срив към този момент го няма, само че индивидът е още надалеч от пропастта и продължава да върви към нея, без да я вижда, без да чува и усеща даже инстинктите си, като глухар в любовен интервал токува и се опива от уверения си вървеж или просто си споделя, че може безпределно дълго да върви в тази посока.
Сега обаче сме в обстановка, когато и не може да се продължи в същата посока, тъй като е стигнат ръбът на пропастта; и въжето, което да защищити от срив в пропастта го няма.
Вече свърши лъжливото Сегашно дълготрайно време!
Живеенето в същото време бе общ избор и на спечелилите от Прехода, и на изгубилите от него.
За първите, спечелилите от Прехода (тези, които откраднаха Прехода) - тъй като това Сегашно дълготрайно време ги устройваше съвършено, те консумираха благините на Постпреходното статукво, това статукво работеше за тях и единственото, което бе значимо за тях бе да се поддържа Човекът, който да държи обществото в полусънно, полубудно положение, с цел да не се пречи на Сегашното дълготрайно време да си тече.
За вторите, изгубилите от Прехода (тези, на които бе откраднат Преходът) - тъй като Преходът за тях мина доста бурно, нервно, мъчително, с всевъзможни катаклизми и тествания, и те се умориха, декапитализираха, асоциализираха, чалгизираха. Та кой би издържал сходни земетресения, кой би могъл да понесе сходни несправедливости. Нужен бе покой, въпреки и излъган, нужна бе непоклатимост, въпреки илюзорна, нужна бе не-промяна, въпреки това да бе смяна, която обществото не желае да види и не желае да почувства. Слава Богу, имаше Човек, който да държи обществото в полусънно, полубудно положение и да основава илюзията, че това Сегашно дълготрайно време ще си тече колкото се може по-продължително.
Но...
Но, както към този момент споделих и както аз виждам нещата, Сегашното дълготрайно време върви към своя край, доближава своя край. По същия метод нещата към този момент не могат да не престават като логичност на политическо развиване, а и не могат да бъдат поддържани в това русло, тъй като няма никакъв финансов и впрочем запас.
Край! Краят на Сегашното дълготрайно време е близо.
Не може да се каже, че властта и елементарните жители са хептен слепи за приближаващия се край.
Властта прави комплицирани, под паника придвижвания във всички направления по едно и също време, объркала се е и е осъзнала за собствен смут, че и Човекът на Сегашното дълготрайно време не може към този момент да измисли нищо. А той не може да измисли нищо, тъй като историческата му роля е изиграна.
Обикновените жители са мощно разтревожени, всеки проблем към този момент го виждат като заплашителен, апокалиптичен, науката би споделила - като секюритизирал се, само че да не намесваме в този момент науката, с цел да не излезе, че се прикриваме за по-силна обосновка с нея. А и Човекът на Сегашното дълготрайно време към този момент не вдъхва убеденост, не споделя приказки, взира се уплашено в единствено на него известни му рискове и мига на парцали.
Като ги гледа някой елементарните жители, не може да не долови комплицираност, неразбиране, възприятие на оставеност на произвола на съдбата; не може да не дочуе вопли - има ли тук страна, няма ли кой да постави ред, докога ще разрешаваме да се случва това или това!
За мен определеният модел на Сегашното дълготрайно време бе безвремие, време на пропуснати благоприятни условия (и европейски ресурси) страната да се модернизира и европеизира, а в действителност тя се ориентализира в допълнение и раздемократизира релативно. Този модел бе голяма стратегическа неточност, чиито последствия занапред ще усещаме и чиито отровни плодове занапред ще берем.
Винаги, когато самият модел на развиване, в случай че е модел на развиване, а не сляпо пазене на статукво, осъзнае самичък своя идващ се край или неизбежната промяна на парадигмата, както би споделила науката, само че ние се разбрахме да не я намесваме тук и нея, то той напълно умишлено, с рецепторите си за анализиране и сетивата си за прогнозиране, прави едно от двете вероятни неща - или сменя тактиката, или сменя водача. Така реализира равномерен преход към идващия модел на развиване - последователност на тактиката или последователност на водача.
Когато обаче моделът на развиване не е модел на развиване, а е сляпо пазене на статукво, което устройва всички (едните в действителност, другите измамно), то той проспива всяка опция за модернизиране и усъвършенстване (той в действителност е изначално некадърен да се модернизира и усъвършенства, само че не го знае и не се пробва да го стори), и като резултат - катастрофира, разрушава се и се разпада.
За разлика от човешкия организъм, обществото не умира в този случай, по-скоро може и да не почине, намира по какъв начин да продължи напред. Но с цел да откри по какъв начин да продължи напред след сходна сериозна, повратна точка или точка на бифуркация (все не помня, че няма да намесваме науката), то би трябвало да направи наложително и двете по-горни неща по едно и също време - и да смени коренно тактиката, и да смени безкомпромисно водача.
И тук идва моята персонална драма, която не желая посредством присъщия за възрастта ми скептицизъм и разумния за горочивия ми персонален опит песимизъм, да налагам на обществото ни и да го отчайвам в допълнение.
Но това не ми пречи напълно откровено и персонално да си призная, че поради съзнателното премахване на всякаква дарба да се мисли стратегически, аз не виждам кой може да предложи качествено нова тактика на българското общество.
А заради съзнателната замяна на просветеното, държавническо водачество с ерзац „ водачество " на нивото на попфолка (нито поп, нито фолк), на равнището на търчи-лъжите, басните, самохвалството и PRопагандата, аз не виждам от кое място може да се появи новият водач, същинският водач, европейският водач, он-лайн водачът от 21 век, оня водач, какъвто ние не сме имали след 1989 година
И по тази причина ми е тъжно. Поколението, което стартира измененията през 1989 година споделя, че му е тъжно, когато не желае да каже, че е обезверено, огорчено, обезверено и обременено от възприятието на виновност...
И въпреки всичко, като човек, който непрекъснато се сблъсква със счупени, амортизирани, примирени и страхуващи се за хляба си хора към и над 50-те години (истинските физически, физиологически, психически и душевен контузии на Прехода) и който непрекъснато се радва на опцията да се познава и работи с младежи,
аз виждам (позволявам си вярата или илюзията да виждам) последния късмет на България точно измежду тези, които през днешния ден са сред 35 (дори 30) и 45 (може би 50) години - последните същински образовани българи, последните същински експерти в България.
Ако това потомство запретне ръкави и измете всичко гнило и дърпащо страната обратно, то може да подреди страната ни по този начин, че да живее в нея и неговите деца да живеят в нея. Тогава може пък и нещо да се промени.
Факт е, обаче, че повече по този начин не може да продължава. И не се залъгвайте, че тъй като няма революционна обстановка, то не е настъпил краят на Сегашното дълготрайно време. У нас доста рядко или съвсем в никакъв случай не настава революционна обстановка, когато тези горе не могат да ръководят както досега, а тези долу не желаят да живеят както досега. В България от много време тези горе могат да си ръководят както досега, тоест по какъв начин да е, а тези долу желаят да си живеят както досега, т.е. преклонената им главица сабя да не я сече и в случай че си спокойно седят, знамение няма да видят.
Пак да кажа, казусът през днешния ден е, че без значение какво могат или не могат тези горе и какво желаят или не желаят тези долу, моделът на развиване е привършен, ние сме на ръба на пропастта и не можем да продължим да се движим в същата посока, а нямаме никакви защитни механизми (като въжета), които да ни удържат във все по-наближаващото залитване към пропастта. А тя може този път да се окаже пропаст, тоест без-дна, т.е. без дъно...
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ