Аз съм Сияна, все още омъжена. За същия човек, Христо.

Аз съм Сияна, към момента омъжена. За същия човек, Христо. Ето какво счита майка ми за моя живот:

- Слушай какво ще ти кажа, глупачке, и си го запиши някъде.

Мама е доста хубава, към момента се приказва, че била най-красивата фуста на юг от Витоша, а на юг от Витоша с изключение на тиня и побойници, има единствено змии през лятото и пиявици през есента.

- Ако искаш да останеш тука и в случай че настояваш да ти изтекат очите от четене, още занапред си купи въже да се обесиш. Ако не си поставила очила и не си станала неврастеничка, в случай че не си задлъжняла на куцо и сакато - завършиш университета с цялостно отличие. Моля! Ще станеш педагожка в техникума по мениджмънт на туризма – с други думи ще обучаваш необразованите в „ Манджата ”. Ще взимаш толкоз, щото да се обличаш вечно от втора ръка и в къщата ти ще мирише на препарати за ликвидиране на въшки – мама стиска носа си и продължава напълно умерено: - Един път в годината ще отидеш на екскурзия до Русе и ще се хвалиш с това на другите педагожки. 

Учениците ще споделят: - „ Колко е тъпа математичката ни “ и ще са прави, въпреки че ще идват напушени или пийнали в часовете. Докато им припяваш за Питагор и теоремата му, те ще забодат чела на чиновете, в случай че изобщо благоволят да се дотътрят на учебно заведение. Ще ти се обаждат през ден всякакви фактори да изпиташ детето. Ако изпиташ детето и му оформиш двойката, която заслужава - не!, за която реве с цялостен глас - ще пукнат гумите на 18-годишната ти кола. Ще надраскат с отвертка „ парцал “ и „ говедо “ на капака. Ще те срещнат, както се прибираш някоя вечер, и в случай че не ти счупят гръбнака, сигурно от носа ти ще изтече толкова кръв, че ще хванеш анемия. Ако пишеш на детето петица, както нормално се получава, бащата ще е неудовлетворен, тъй като келешът му у дома съгласно бащата е талант. 

Тогава в града ще стартират да приказват, че би трябвало да те запрат в психиатрия; ще разясняват, че си купила палтото от евтиния „ Втори Шанс “, където се оферират облекла на умрели. Но в случай че оцениш детето с шестица, ти донасят в торба бутилки уиски, шоколадови бонбони, френски шал; канят те да пазаруваш с отстъпка в магазина на родителя; подаряват ти безвъзмездна отмора на море; чакат те на рождения ден на отличилия се правоприемник на бизнеса. Той не може да напише думата „ адрес “ – написа адрез, и оформя „ майка “ като маика. И този господин приключва с по-висок триумф от тебе, моето момиче, дето си си вадила очите с алгебра, геометрия и литература. Този човек, скъпа дъще, на следващия ден става шеф на учебното заведение, където ще преподаваш ти.

Мама хапва три лешника и се усмихва.

- Колко тъпо, Сияно, че има някое оскъдно хлапе, неуместно както беше ти, което се скъсва от учене. Майка му е в Мюнхен и чисти тоалетните на щастливите мюнхенски жители, татко му е в Барселона и поставя плочки в жилищата на барселонците. А детето живее при баба си. Чете ли чете, съучениците му са уверени, че е ненормално и го оставят да седи единствено по през целия ден - както седеше ти, Сияно. Както ти мухлясваше над книгите. Не искаш да останеш на юг от Витоша. Нали?

Майка ми нормално не дрънка толкоз, което ме кара да мисля, че е блъснала едно уиски. Прави го рядко, само че аз се веселя – тогава ми приказва и то по доста. Ние живеем двете. С татко ми се развела, което не пречи да ме праща до него за добиване на финансов запас. Тя е учителка по математика. След татко ми у нас пристигна един инженер, който доста бързо се разболя и аз не зная от какво – пушеше, кашляше. Мама бързо го закара при майка му. После дойде още един инженер. Той приказваше доста, гласът му ми беше противен, само че индивидът разполагаше с много пари. Лошото беше, че щерка му постоянно ни навестяваше да проси финансов запас.

Тя беше безочливо момиче и твърдеше, че мама е унищожила фамилията им. Добре че и този се разболя. Не мога да кажа от какво, мама персонално ме помоли да събера облеклата му в един чувал и двете дружно го закарахме при някогашната му жена. Всъщност, още не се бяха развели, само че дамата отхвърли да го одобри. Мама остави инженера пред входа на блока, а аз донесох чувала му с облеклата, които собственоръчно бях събрала от спалнята. Задържах единствено един негов шал – копринен, от Япония - и съвсем новите му маратонки, които подарих на едно момче. Общувах с момчето няколко пъти, взех решение, че не си коства, и си прибрах маратонките. 44-ти номер. Бях харесала друго момче от математическата гимназия, само че той носеше номер 43. Това беше повода да се осведомя кой от съучениците му носи 44.

За моя наслада едно от момчетата беше високо, красиво, не се дрогираше и даже не пушеше. Маратонките бяха съвсем нови и му ги подарих. След няколко месеца се разделихме, беше потискащо ревностен, приказваше доста. Прибрах си маратонките, хубаво е, че №44 е един доста необятно публикуван номер измежду учениците в математическата гимназия. Не се наложи да диря дълго. Първият другар на дърдоркото получи маратонките и дълго време бяхме привързани един към различен.

Но да се върна към втория инженер на мама. Съпругата му не пожела да го вземе и да го прибере. Мама изясни
– Аз нямам никакъв ангажимент към господина - и го остави изпружен пред блока. Аз обаче нали бях задържала маратонките и копринения японски шал, се обадих на щерка му, онази скука, която непрестанно ни посещаваше за добиване на финансов запас. Тя ме отряза:

– Имам класно на следващия ден, извикайте спешна помощ.

Аз извиках спешна помощ, само че мама не можеше да чака повече, имаше съвет в учебно заведение или може би частен урок, не помня тъкмо какво. Щях да не помни за този човек, в случай че след месец-два не беше пристигнал у нас да моли мама за заем. Мама има главен принцип, не дава заем на никого. Аз я разбирам. Човекът помоли за чиния чорба и мама сподели:

- Тази вечер не съм готвила.

Понякога тя твърдеше, че това, което образованието натрупа в главата ти, никой не може да ти отнеме. Затова учех доста, желаех да бъда най-хубавата, математиката ми вървеше. Докато хората четяха изискването на задачата, аз имах отговора, виждах белите конци – не! белите въжета - с които бе съшита задачата. Явявах се и блестях на математически олимпиади, упоритости ме блъскаха от вси страни, само че Господ явно имаше нещо в противен случай да се изкача на върха на научното занятие. Уменията ми – прилични, само че приличното не коства пари. Рекох си - добре, ще избутам магистратура - и какво? Учителка по математика в локалната гимназия. Поддържах връзки с блестящи мъже, само че от тях единствено един ми предложи брак.

Христо.

Беше хубав като икона и доста малоумен. Още до момента в който беше дребна, споделих на щерка си, която имах неблагоразумието да родя:

- Ожених се за татко ти, не тъй като е хубав, въпреки че се надявах да си красива като него. Взех го, тъй като е малоумен.
Даваше ми всичките пари, които спечелваше. До стотинка. Ако нещо скриеше, след два дни ми носеше подарък – парфюм. Смърди, та не се трае от парфюм, само че някак прелестно ми ставаше. … или някое бижу. Нищо не коства, все едно парите е метнал за кравешка фъшкия, само че на мене ми беше хубаво. Доста момчета носиха маратонките номер 44, само че никой не ме е гледал както Христо. Казваше ми:

- Искаш ли, Сиянке, да те прегърна и да те нося ей до оня връх на Голо бърдо?

- Защо да ме носиш, глупчо? – запитвам аз.

- Ами по този начин.

Вземахме да ядем нещо – да вземем за пример русенско варено – Христо изяждаше тлъстото, за мен избираше най-хубавото.

- Хапни си, Сиянке – никой не е правил по този начин за мене и по тази причина се заблудих. Помислих, че гадният живот най-малко веднъж е прецакан. Веднъж Христо се наведе и целуна земята.

- Какво правиш? – попитах го аз.

- Целувам стъпките ти – отвърна той.

- Защо?

- Когато целунеш стъпките на някое момиче, те се връщат при тебе.

Беше ме боязън от нея обаче, от майката на Христо – Елена. Двете с майка ми се различаваха както Сахара от Северния полюс.

Говореха за Елена - правела мехлеми за заболели колене и крайници, много пари смъквала. Народ болен, все нещо го боли. Ако дете се уплаши, дъртата му баела и го засипвала с брашно. Разместени кости и килнат гръбначен дирек намествала, пък добавяха – имала пищов.

- Добре пристигнала, Сияно – посрещна ме първия път тя. – Да се разбирате с Христо и бог да ви даде деца.

Беше висока и тънка като дуло на ловджийска пушка, очи тъмни – каквато черна зеницата, толкоз черен ирисът към нея. Тежко лице, не оставя място за усмивка.

- Ето - сподели тя. – Това е пръстен. Даде ми го моята свекърва на времето. – Поясни, в случай че инцидентно не съм схванала: - Да се разбираш с мъжа си. Дано Господ ви даде деца.

- Хубаво – споделих ѝ. Не харесах по какъв начин ме следиха тия очи, като отрязани от черна кожа за обувки. – Няма да ти крещя „ майко ”. Аз имам единствено една майка. Ще те назовавам по име – Елена.

Дулото на пушката не сподели нито дума. Подаде ми нещо, което беше сготвила – пиле. След това седна, придърпа чинията си – и в нея имаше пиле - и стартира да яде.

- Ами добре... доста добре – подхвана бащата на бъдещия ми мъж. Христо беше в действителност доста хубав. Обръщаха се след него, само че той виждаше мене, като че някой му беше извадил очите и ги беше залепил за моето лице. Но татко му – посребрени слепоочия, бездна дълбоки зелени очи – подобен образец не бях срещала, високо чело...

- Хайде… добре… хайде, седни момиче - сподели този хубав човек. Гласът му беше хубав, дълбок като езеро, компактен. Той ми сипа вода в чаша. – Искаш ли нещо друго, момиче? – и ми се усмихна.

- Как се казваш? – попитах го, въпреки че от дълго време знаех. Казваше се Дамян, бил мил на темперамент, мирен - като овца го водела оная мотика, дето вместо очи имаше ковчеже с патрони. - Дамян се споделям, момиче - отвърна индивидът. – Викай ми Дамяне или Даме, както искаш. Все ще ми е добре.

- На тебе може и „ баща ” да ти споделям – рекох, след това се замислих едно надълбоко, само че на мене това не ми е нужно. Нали загатнах – до момента в който хората прочетяха изискването на задачата, аз към този момент бях пресметнала отговора. Извадих от джоба си пръстена, който мотиката ми беше дала и ѝ споделих:

– Вземи си го. Може да нямам деца и ще се ядосваш, че си ми го дала.

Беше есен тогава, студено, листата още се мъчеха да не изпопадат от дърветата и беше безшумно към чиниите с пиле.

- Градът е дребен – споделиха по едно време очите, челни като нощ на човек с висока температура. – Чуват се всякакви работи.

- Какви тъкмо? – попитах я. Тогава в очите ѝ нещо се скъса или може би пламна. Нещо се изля от тия озъбени очи. Малко ме хвана боязън. Не малко, много.

- Мамо! – сподели Христо и стана от стола, не запомнил да остави чашата с алено вино. Заприлича ми на отрязана глава тази чаша.

- Едно момче не можеше да спре да повръща – стартира постепенно, като че ли къртица копаеше земята към мене, черният ѝ глас. – Това момче пристигна да го церя. Каза, че си му подарила някакви маратонки, след това си си ги прибрала. Момчето до лудницата стигнало, не знаеше дал ли е, взел ли е, пил ли е, спал ли е.

- Сигурно доста пари са ти плащали родителите му, до момента в който си го лекувала – споделих аз. – Разправят, че услугите ти коствали скъпо.

- Момчето беше се надуло като плондер от медикаментите, дето го бяха тъпкали докторята. Наричаше кучето ми Сияна – шест месеца го наричаше по този начин. Накрая момчето се оправи.

- Значи си печелила добре – означих аз. – Напълнила си престилката с почтени левчета.

- На още едно момче си дали тези маратонки – продължиха очите. – Но то беше по-кораво. За две седмици се оправи. Две седмици назовава кучето ми „ Сияна ” и кучето взе да отслабва. Мислех, че ще почине, а аз си обичам кучето, от малко пале го виждам, та желаех да отпратя момчето. Момчетата назоваха кучето ми с твоето име. Отпадна му козината.

Имах възприятието, че зелето в чинията пред мене се е запалило.

- Кучето ми умря – сподели остарялата. – Взех си ново пале, кръстих го със същото име - Гашо.

- Много добре – похвалих я. Ръцете ми несъмнено трепереха, само че аз знаех какво да върша, като някой ме докара до трептене. Седнах и започнах да хапвам – първо пилешкото месо, след това отпих от аленото вино, което ми беше сипал отвратително красивият мъж със сребърните слепоочия. Накрая се обърнах към нея, Елена. Не зная дали гласът ми е треперел, само че надали е имало някакво значение.

- Елена, били ми наляла малко вода, апелирам?

Радвам се, че тя ме изгледа доста слисано, даже зина ненадейно. Беше ми хубаво да я виждам по този начин. Не ми наля вода, само че красивият мъж със сребро над челото скочи като катеричка и дотича с чаша в ръка.

- Това е най-хубавата ни чаша – подхвана той. – Само тя е от същински кристал. Купих я за сватбата на сина.

- Мерси, тате – благодарих му. Изядох доста постепенно и доста безшумно цялото ястие в чинията си, отидох до печката. Фурната ѝ блестеше. - Ако въпреки всичко имам дете, ще го кръстя на твоето име, Дамян или Дамяна.

Помислих си по какъв начин би се разфучала мама.

Котлоните блестяха. Всичко, в случай че можеше, щеше да се пръсне от искра. Сипах си на инат още зеле, избрах най-хубавото месо и го изчегъртах от тавата. Натоварих чинията си, като че 10 умиращи от апетит боеца щяха да ядат. Занесох я на масата, седнах на мястото си и бавно започнах да хапвам. Преживях, претърпях, налях си още вино и го изпих измежду цялостна тишина, усещайки очите от катран върху мен. Не престанах да се храня. Когато се наситих да сдъвквам, се избърсах с кърпата – не салфетка, а с ръчно тъканата забрадка, несъмнено и тя подарена от бедната ѝ свекърва. Изведнъж се изправих без предизвестие и споделих:

- Хайде, Христо, да си вървим. Ще те срещна с мама.

Той стана, хвана ме за ръката и излязохме дружно на открито. Беше есен като невидяла дървета до момента – мяташе ли мяташе злато по листата. Духаше вятър, в случай че можеше, щеше да изкопае плочките от тротоара.

- Христо! Поноси ме! – споделих.

И той ме прегърна. Вдигна ме във въздуха, високо над вятъра, над плочките, над тоя град, където всичко се знае, където на съседите е известно кой номер чорапи носиш.

Христо ме целуна – безшумно, добродушно, и тогава аз плаках. Тихо и добродушно, без глас, без вик - както реват огромните героини във филмите и са ми противни. Проклинам се, че сме платили на кабелната телевизия за такива бози. Той ме целуваше толкоз нежно, както никой не бе правил. Никога никой. Изпи сълзите ми, изпи очите ми, изпи болката и злобата и загатна за маратонките №44. Сигурно сподели „ Обичам те ”. Това всеки може да каже, само че никой не можеше да ме понесе над есента, над тъгата, над това да знаеш: добър си, само че незадоволително, с цел да се махнеш от „ Манджата “, от тая стисната земя на юг от Витоша. Но тя, земята, бе толкоз хубава, тъй като тук живееше този глупчо.

Хората от къщите желаеха всичко да видят. Гледаха, гледаха само че аз пет пари не давах за тях. Това беше първият път през живота ми, когато бях щастлива. Сигурно това е щастието – ноември, топъл като казан със чорба, като рев на дете, като тава зеле и един доста хубав, доста доверчив човек. Ноемврийска улица.

Щастието се ражда през ноември.

Христо, за какво отиде да строиш автомагистрали и къщи в Испания?

Прекрасно. Ще се отървеш от него, беше коментарът на мама.

Дъщеря ми се споделя Дамяна. Малко яде. Тя е врабче. Такова хубаво дете. Красиво като татко си, още по-красиво даже. Сякаш остарелият непостоянен Дамян, мирен като пеперуда, с манталитет като захарен памук – на него приличаше дребната. Дете, което би трябвало да си луда, с цел да зарежеш. Трябва да си глупак. Но там, където отиваш, не е за деца.
Хвърли хлапето на Елена – предложи майка ми. – Хак да е на Лудото Ленче.

Ако не беше тази горещина през юли и тия щурци, които виеха като коли за спешна помощ... Ако не беше… Ако не беше Риж Димитър. Той си бе запазил тези маратонки, номер 44.