,,Аз избирам хората по морал и по човешки достойнства. Преди

,,Аз предпочитам хората по морал и по човешки достолепия. Преди всичко като хора и след това като гений ". Така дефинира метода си към младите оперната прима Райна Кабаиванска. На 3 юни, в зала,,България ", концерт ще имат трима актьори от школата на Райна Кабаиванска - младите тенори Андрея Карѐ, Давиде Риу и Рейналдо Дроз ще изпълнят известни арии и ансамбли от разнообразни творби на Верди, Пучини, Джордано и други.

Г-жо Кабаиванска, пристигате в България единствено за два дни, особено за концерта на 3 юни в зала " България ", на който ще пеят трима тенори - Андреа Карè, Давиде Риу и Рейналдо Дроз, актьори от Вашата школа. Несъмнено у доста хора ще се породи асоциация с други трима тенори – Павароти, Доминго и Карерас. Уместна ли е такава асоциация и за какво?

- Ние с доктор Георги Текев (изп. шеф на Нов български университет) взехме решение, че едно сходно заглавие би провокирало интерес у публиката, тъкмо поради тази асоциация. По случайност имам трима доста изявени тенори /смее се/. Андреа Карè е от първото потомство, което изучих. Давиде Риу е от третото потомство, а Рейналдо Дроз е от напълно младото потомство. Аз го открих предходната есен в София, в моя майсторски клас, и го взех в Модена, с цел да учи при мен. Това са трима представители на една школа, която в действителност се развива. Убедена съм, че публиката, която посети концерта, ще остане удовлетворена. Знаете ли, постоянно съпоставям пеенето с рисков цирков номер, само че без защитната мрежа изпод. Играеш и в случай че паднеш – падаш. Така че аз имам религия в тези актьори. Зная, че могат да се оправят. Но случайността е зад ъгъла. И рискът постоянно е зад ъгъла. Но те са умни и са добре готови. И са чудесни момчета.

Казват, че " Животът е това, което ни се случва, до момента в който вършим проекти за него ". Това важи ли и за професионалния живот на един оперен актьор?

- В моя живот в никакъв случай нищо не съм възнамерявала – всичко е ставало инцидентно. И в случай че някой Ви каже: " Набелязвам си цел, която да реализира, а по пътя към нея ще се преборя с другите компликации и ще победя. " – това в никакъв случай не е важало за моята кариера. Но постоянно съм приемала това, което ми сервира живота. Най-важното нещо е шансът, а шансът постоянно е съпроводен от шанс. И когато той пристигна, ти не би трябвало да го пропускаш, а да го хванеш, да седнеш на него като на кон и да го яздиш. Да го направиш собствен. След това към този момент идват другите предпоставки да се развиваш – работа и подготовка. Така се случи и при мен – имала съм късмет, който съм хванала. Може би съм имала и гений, само че на първо място съм съумяла да хвана момента, а след това и да оправдая този собствен шанс.

Да разбирам ли, че обичате да бъдете изненадвана от живота и от кариерата си?

- В нашата специалност всичко става последователно, тъй като всичко си заслужаваш полека-лека. Но има грамадна разлика сред това по какъв начин се случваше преди и в този момент. Епохата се промени. Започнах своята кариера през 59-60-та година, когато имаше необикновен подем на културата след войната. Тогава обаче, за разлика от настоящото време, нямаше толкоз кандидати да бъдат звезди. Аз считам, че заболяването на нашето време, на днешния ден, е това, че всички млади желаят да са звезди. Няма значение в коя област, само че те считат, че би трябвало да светят и да блестят. Преди всичко в изкуството, тъй като им се вижда елементарно да са на сцена, да се явяват по малкия екран, да ги виждат всички, с цел да бъдат известни, с цел да станат звезди. А едно време, когато звездите бяха доста малко, само че светеха доста мощно, тогава битката беше в действителност сред великани. Аз ще ви дам един дребен образец - на един от състезанията, на които аз се явявах при започване на моята кариера, с цел да си направя име в Италия, си припомням, че претендентите бяха към 25 души. Тогава при дамите завоювах аз, а при мъжете завоюва Лучано Павароти. Всъщност тогава беше доста по-лесно, тъй като огромните качества бяха разбирани. Нямаше я тази огромна маса от хора, а има ли качество, това е към този момент различен въпрос. В днешно време за този конкурс претендентите са 700-800 младежи, които желаят да влязат в певческата кариера, да се изявяват и да блестят. Проблемът е всеобщият протагонизъм. Ето за какво, когато ме поканят за жури на интернационален конкурс, аз отхвърлям. Казвам, че не желая да заставам в комисия, тъй като е невероятно да прецениш вярно, в случай че в един ден чуеш 200 души да пеят. Можеш ли да ги прецениш? Можеш ли да имаш някакъв аршин? Абсолютно невероятно.

А това съгласно вас води ли до някакво обезценяване на специалността и професионалните качества за сметка на известността?

- Разбира се, че води, тъй като количество не значи качество. Времената са такива. Сега всеки младеж си взима телефон или нещо сходно, гледа и споделя: " Ама за какво тази има толкоз followers? Чакай в този момент и аз да го направя ". Без значение от пътя, който би трябвало да се извърви, до момента в който се стигне до този миг. Аз не разсъждавах по този метод. Знаех, че се явявам в Миланската канара да вземем за пример и би трябвало да пея добре, и да ги сразя с моето пеене. С качеството на моето пеене.

Силата на характера ви е общоизвестна. Как се справяхте с този собствен темперамент, когато срещахте престиж в лицето на вашите учители?

- Аз постоянно съм навеждала главица. /смее се/

Това не мога да го допускам.

- А, несъмнено. Пред огромния престиж аз съм имала постоянно почит, изключително когато към този момент бях осведомена. Но първоначално беше друго. Пристигайки от комунистическа България, аз не знаех да вземем за пример, кой е маестро декор Караян. Тогава правех доста тактически неточности, тъй като информацията ни беше доста минимална. Но след това с моя темперамент, когато виждах един престиж, който ми помагаше да ходя напред, само че не както се споделя с рекомендации, а с усъвършенствания на техниката, тогава аз попивах всички препоръки на тези престижи. Имах двама огромни учители. Моята учителка Дзита Фумагали, която ме научи на първо място на морал, нравственос и почтеност, след това на техника в пеенето. И Рудолфо Челети, който беше огромно име в оперния свят, с който имахме професионална замяна на опит и на отзиви.

Ако през днешния ден Райна Кабаиванска е възпитаник на Райна Кабаиванска в нейната школа, ще хареса ли учителя си и за какво?

- Знаете ли, че вие ми крадете мислите. Аз доста постоянно си споделям – в случай че аз едно време, като млада, имах учителката Кабаиванска - с нейните днешни знания, тогава щях да бъда огромна певица. Много по-лесно щеше да бъде всичко. Защото в тези към този момент дълги години на учителство аз узнавам ужасно доста от самите възпитаници. Трябва да си музикант, на първо място, би трябвало да имаш и малко просвета, само че ти, в случай че имаш ухо музикално, виждаш какво би трябвало да се направи, с цел да се усъвършенства качеството на пеенето. Това е доста значимо. Да имаш аршин за това, в какво всеки може да усъвършенства качеството си. И аз в този момент го имам. И в този смисъл си споделям - ех, в случай че едно време имах нещо като аз, която съм в този момент, щеше да бъде по-добре.

Предстои ви 18 майсторски клас в Нов български университет. С какво ще бъде по-различен от досегашните?

- Разлика за мен няма. Аз стартирам постоянно един непосилен труд. Занимавам се на първо място с вокална техника, тъй като знам че без техника тези деца на могат да стъпят на сцената. Преди всичко, постоянно си мисля дали ще мога да им дам хляба в ръцете, а не да им давам заблуда. А продавачи на илюзии в днешно време има много. За учителя е доста по-лесно да каже: " Ей, че си добър! Стига толкоз с упражненията, дай ми 20 лева " За ученика е доста по-лесно да каже: " Ей, какъв брой съм добър! Но за какво другият пее по международните подиуми, а аз не? " Това е един затворен кръг. Аз имам задоволително морал, за който към този момент говорихме, който съм взела и от фамилията си и от моя темперамент, и от хората, с които съм учила и от днешните мои другари. Аз предпочитам хората по морал и по човешки достолепия на първо място. Много малко младежи са ме разочаровали в този смисъл, само че усетя ли, че няма морал – бързо се избавям.

Това ли е верният метод към младежа – да го спечелиш и да му покажеш истината, въпреки и да не е толкоз лицеприятна, в сравнение с да го излъжеш?

- Мисля си, че единственият отговор е да обичаш младите. С обич се прави всичко. Ако ти имаш някаква друга цел – материална ли ще е или от различен темперамент, нищо не се реализира, тъй като музиката е на първо място страст, усеща. Ако нямаш тази връзка на усеща, страст, обич, няма нищо в никакъв случай да стане, съгласно мен. Ето за какво аз постоянно давам доста обич на младежите. В никакъв случай неуважение. Напротив. Аз ги почитам. И считам, че те са едно доста положително потомство и че би трябвало да знаеш като преподавател кого да избираш. Аз ги предпочитам на първо място като хора и след това като гений. Защото зная, че в случай че един почтен, почтен човек има гений, ще направи нещо.

Няма изявление, в което да не ви питат за златното потомство на българското оперно изкуство от средата на 20 век насам. Защо през днешния ден мъчно може да дадем такива образци за български триумфи на международните подиуми?

- И в този момент има имена на български актьори, които следват своята международна кариера. Не съм съумяла още да чуя Соня Йончева онлайн, само че тя е един от образците, които мога да дам. Но знаете ли, епохата е друга, както и отношението на хората към изкуството и артистите. По моето време имаше огромни звезди. И след огромните звезди тръгваха тълпи от хора, които ги следваха на всички места. Спомням си моята последна " Мадам Бътерфлай ". Интересът беше толкоз огромен, че се наложи да разгласят още две дати. Това означаваше близо 35 хиляди души, които желаят да видят представлението в Арена ди Верона. А през днешния ден същата сцена не може да се запълни даже за премиера. Ако ме питате за нещо съизмеримо към днешна дата, това са две имена - тенорът Йонас Кауфман и сопраното Анна Нетребко. Само те биха се доближили до измерението на оперна звезда, което аз познавам.

В скорошно изявление ( www . vocidellopera . com ) Нетребко споделя, че сте една от певиците, от които се е учила и слуша и до през днешния ден. Преди по-малко от месец тя дебютира като Тоска, една от коронните ви функции, в Метрополитън опера.

- Казаха ми, че било огромен успех. Аз, може би, ще я чуя следващата година в " Ковънт гардън " в " Силата на ориста ". Там ще пее и мецосопраното Вероника Симеони, моя ученичка от първото потомство, дружно с Андреа Карè. И тя в този момент пее непрестанно по целия свят.

Вие сте Мадам Бътерфлай, Тоска, Манон Леско, Адриана Лекуврьор, Франческа да Римини през втората половина на XX век. Има ли нещо, което сплотява тези героини, също така, че оставате ненадмината в тях?

- Предизвиквате ме да употребявам дума, в която хората влагат отрицателен и неприятен смисъл – примадона. А да бъдеш примадона значи на първо място да си изявен и артистичен. Ти се раждаш такава, не се учиш на това. Това е качеството, когато се явиш на сцената да приковеш всички погледи върху себе си. Верди и Пучини са писали за примадони, не са писали за хубави девойки, които през днешния ден могат да пеят и по комбинезон. Не, не. Те са писали за огромни, ярки персони, на които фенът прости всички дребни недостатъци, тъй като вижда, че това, което се случва на сцената, е пропито с страст. Това е тайната.

От Белини – 1965 година, Viotti d’Oro – 1970 година, Пучини – 1978 година, Илика – 1979 година, Монтеверди – 1980 година, Призът на Академия " Медичи ", Лоренцо Великолепни – 1990 година, Голямата премия " Един живот, отдаден на музиката ", Венеция – 2000 година, Doctor Honoris Causa на Нов български университет, медал " Стара планина ".

- Моля ви, спрете.

През джентълмен на Големия кръст на ордена на Италианската Република за гражданска героизъм и за извънреден принос в изкуството, командор на Ордена за изкуство и литература на Френската Република до Оскар за кариера в оперното изкуство. Кое има значение – премиите или овациите на публиката?

- Нито едното, нито другото. Ако дойдете в моята къща, ще видите някои от тези награди на терасата ми. Голям срам/смее се/. Знаете ли за какво съм пяла толкоз? Защото бях щастлива на сцената. За мене животът, щастието беше на сцената. С една дума и с доста искреност.

Има ли една дума, която може да Ви опише?

- Не бих желала да има една дума.

Думите, които аз си означих до момента в който ви слушах са: труд, престиж и морал. Това ли са значимите неща в живота?

- Добавете и обич, и всичко ще си пристигна на мястото.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Култура (4710)