Историкът Стефан Дечев пред Свободна Европа:
Автор: Стефан Дечев
Кадър БСТВ, списък
" Мъжкото хоро " на Йордановден от ден на ден се схваща като многовековна традиция, само че това няма нищо общо с истината, написа svobodnaevropa.bg. Ето разликата сред мита и историята.
Мъже в национални носии са се потопили в ледените води на Тунджа и играят национално хоро. Наоколо се чува звукът на гайдите. Пеят се песни и се веят национални знамена. Това е най-често срещаната панорама по време на Йордановден през последните години и от ден на ден с нея стартира да се асоциира празникът.
Ритуалът се показва като някаква отколешна традиция. Местни дейци са безапелационни, че става дума за един най-малко 200 годишен бит. През 2015 година Божидар Димитров – без всякакво позоваване на източник – разгласи по една от малките екрани, че обичаят датирал още от времето на Османската империя. Започнат бил от тогавашните християни дервентджии, въоръжени и яки мъже, хайдути, бранители на прохода Стражата. Те имали за цел да вземат превантивно страха на близките села, откъдето могат да се появят разбойници.
Бихме могли да се натъкнем и на още по-смели изказвания, които изцяло се поместват в общоприетия сантиментален народен роман. Например: „ Мъжкото хоро в ледените води на р. Тунджа се танцува в Калофер от незапомнени времена. За страдание градът бил чест обект на турските офанзиви, опожаряван и плячкосван неколкократно, тъй че живи калоферци, които да помнят по кое време е зародила традицията, няма. “
За следващ път, виновността за неналичието на прецизен спомен е хвърлена върху турците, естествено. През последните години даже директорката на националния музей „ Христо Ботев “ в Калофер, историчката Ася Николова, отбелязва, че на този ден рождението на поета и революционера от ден на ден се измества от „ мъжкото хоро “ и остава надалеч в паметта на родния му Калофер. С годините калоферското „ мъжко хоро “ печели значително последователи из цялата страна. То е напът да създаде в околните години в цяла България една „ изобретена традиция “, по сполучливото определение на английския историк Ерик Хобсбом, обещано още при започване на 80-те години на предишния век.
Традиция ли?
Ала се срещат и по-различни отзиви по отношение на датировката на този бит. Те се събират в едно – става дума за много по-ново събитие в града на поета и революционера. Някои приказват за сложено начало към 80-те години на 20 в., други към началото на 90-те години, а трети даже отнасят появяването на ритуала едвам към новия 21 век.
И в действителност - сходно отбелязване на празника Богоявление с хоро въобще не е засвидетелствано по времето на така наречен „ Възраждане “. Отново директорката на музея на Ботев Ася Николова обръща внимание и на песните, които участниците извършват. И двете нямат нищо общо с Йордановден. Едната е по стихотворението на Ботев „ Майце си “, а „ Залюбила е Василка “ е любовна ария, нямаща никаква връзка с църковния празник.
И описанията на Йордановден от интервала сред двете международни войни приказват също само за образуване на водосвет. Дълги години и съгласно българската етнография Йордановден бе обвързван с мятане на кръста във водата и неговото изваждане. Нямаше и споменаване за някакво мъжко хоро. В предишното - освен в Калофер, само че и на множеството места в страната, празникът Богоявление е обвързван с вървене на реката, палене на свещи, стартиране на кръст, литургия и водосвет.
Въпреки тези обстоятелства обаче, през днешния ден центърът на празника към този момент е смислово преместен. В Калофер това изместване е от деня на Ботев към мъжкото хоро, а из страната от ден на ден изместването върви от самото Богоявление към копирания от Калофер обред. Шумотевицата, медийното наличие и други пристрастености стават водещи при отбелязването.
Възстановеният бит и отсъстващото мъжко хоро
По време на атеистичния комунистически режим Йордановден не се отбелязваше. Нямаше и мятане на кръст във водоизточници и негово следващо изваждане от смелчаци. Едва след измененията от 1989 година, се стигна до възобновяване на едновремешния бит. Ала това в действителност ставаше последователно. В началото на 90-те нещата тръгваха мъчно. През януари 1991 година печатният орган на Съюз на демократичните сили в. „ Демокрация “ оповестява: „ След десетилетия възбрани бе съживен с цялата си помпозност и хубост денят на Богоялението. “ През идната 1992 година в. „ Демокрация “ към този момент звучеше надалеч по-тържествено говорейки за „ религия в здравословната мощ на кръста “ и радвайки се, че „ Богоявление още веднъж е празник “.
През годините растеше както броят на обитаемоте места, където се хвърляше кръста, по този начин и количеството на съпричастните към ритуала - както участници, по този начин и аудитория. Ако скочилият в езерото „ Ариана “ през 1992 година в столицата бе единствено един, то през 1993 година те бяха към този момент петима. През 1997 година скочилите в езерото доближиха десетина. Показателни за разрастването на известността на обичая за близо три десетилетия са данните от последната 2019 година Тогава в езерото в столичния квартал „ Дружба “ скачат към 50 души. В Стара Загора техният брой е 24, в Ямбол - 20, в Бургас - 39, в Русе – 16, все брой хора, изцяло невъобразим за началото на 90-те.
Ала до границата на двата века и двете хилядолетия, мъчно се открива някакво документирано обрисуване на многовековното „ мъжко хоро “ в Калофер, в деня когато се отбелязва и рождението на Ботев.
Мъжкото хоро – първо в Калофер, след време в цялата страна
И това като че ли няма за какво толкоз да ни учудва. През 60-те и 70-те години на предишния век, също отсъстват данни за сходен бит. Дори и при започване на 90-те, от районния вестник „ Карловска естрада “ нищо не ни подсказва, че би могло в близкия Калофер да има някакъв необикновен обред, който скоро ще се трансформира в национална атракция. Ситуацията не се трансформира през 90-те години. На границите на двете епохи репортажи от доста обитаеми места в централните медии оповестяват по какъв начин е минало Богоявление с хвърлянето на кръстта в ледените води. Но нищо по-специално не се оповестява за Калофер.
Едва през 2001 година във в. „ Карловска естрада “ бихме могли да се натъкнем на следното известие за Калофер: „ По традиция ритуалът се прави до най-стария мост в града и бе следен от близо 2000 души. В завирената река се втурнаха рекордния брой от 52-ма души калоферци за кръста … “ И всичко това станало „ под звуците на калоферските гайди “. През 2003 година в. „ Дума “ разгласява даже на първа страница огромна снимка от Калофер и ритуала с мъжкото хоро в река Тунджа. Тук са към този момент познатите ни през днешния ден до болежка национални носии, гайди, флагове, а тогава към момента и четнически униформи. Прави усещане обаче, че ритуалът е показан просто като „ хоро “ и към момента не е наричано „ обичайно “, нито просто „ хороТО “.
През идващите години самото мъжко хоро следва да придобива все по-голям обсег и да притегля от ден на ден хора. Но през първото десетилетие на новия век бе допустимо към момента в медиите то да бъде наричано „ революционно хоро “ и някак си повече да се свързва с рождението на калофереца Ботев.
През 2008 година „ Дума “ показва хорото по-скромно като „ съвсем вековна традиция “. През идващите години то следва да спре да бъде толкоз „ революционно “, да се свързва с поета и революционера, а по-скоро да се показва най-много като „ мъжко “ и „ обичайно “, „ от 200 години “ или от „ незапомнени времена “. Може да се каже, че към края на първото десетилетие на новия век, мъжкото калоферско хоро към този момент става алегорично за ритуала на Йордановден в общонационален смисъл и най-голяма медийна атракция. Второто десетилетие на новия век хорото ще се посреща към този момент като „ обичайното и неповторимо калоферско хоро “.
Това изтласкване на Ботев настрана наподобява изнервя споменатта към този момент директорка на музея на Ботев, историчката Ася Николова. Тя изрично оспорва стародавността на мъжкото хоро и е в спор с кмета на Калофер Румен Стоянов, който се стреми неистово да наложи точно хорото като знак на града. Видимо и кандидатстването през последните години за регистриране на обичая в международното нематериално културно завещание на ЮНЕСКО кара мнозина калоферци към този момент да си „ спомнят “, че мъжкото хоро се било играло от най-малко 200 години.
През последните 3-4 години обичаят на хорото заля цялата страна и нанесе на редица места корекции в обичайния и одобрен „ сюжет “ обвързван с отбелязването на празника. С „ възобновена традиция “ на „ мъжко хоро “, играно от „ предци и прародители “, „ един от античните български традиции “, „ предисторически български бит “, към този момент могат да се похвалят Дупница, Благоевград, Сливен, Луковит, Свищов, пернишкото село Кладница, Троян, Плевен, Враца, Мъглиж, врачанското село Зверино, Червен бряг (село Радомирци), Кърджали, Ловеч, Панагюрище. Всички тези непрестанно разрастващи се начинания са очевидно насърчени от локалните управляващи.
Агресивен бабаитлък
Интересно е, че по този начин „ промотираната “ неустрашимост е прекомерно надалеч от библейското схващане. Празникът несъмнено се изпразва от своята християнска същина и става знак за положението на българското общество през второто десетилетие на 21 век. Неслучайно от малко повече от десетилетие все по-чести стават известията в медиите след Йордановден за всеобщи побоища към ваденето на кръста, свиреп раздрани облекла, ранени участници, счупени кръстове, забележими междетнически напрежения, които изпразват изцяло празника от християнското му наличие.
Развитията обаче през последните 3-4 години са доказателство за раждането занапред на една „ нова традиция “, за която нямаме никакви сведения. В нея са запечатани като че ли цялостната нова известна комерсиална просвета и хармония, родени от 90-те години насам, и събрали в едно мутри, групировки, бабаитлък, шоу стратегии, звучащото във връзка и без мотив „ Българи юнаци “. Постепенно „ духът на Ботев и Левски “ изчезва и идва изцяло въобразеното антично, архаично, многовековно, идещо от незапомнени времена. Ритуалът обаче в немалка степен е плод на националната страна и нейната политика в условия на народна власт и комерсиална известна просвета. Това пък е очевидно от националния байрак, националните носии, химна, родопските гайди и фолклора, присъщ за други райони от страната.
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!
Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!
За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> 
рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар:
Последни вести 
рекламаФорумФорум--> --> 
реклама
реклама За Петел|Рекламни тарифи|Условия за ползване|Правила| Източник: petel.bg
Кадър БСТВ, списък
" Мъжкото хоро " на Йордановден от ден на ден се схваща като многовековна традиция, само че това няма нищо общо с истината, написа svobodnaevropa.bg. Ето разликата сред мита и историята.
Мъже в национални носии са се потопили в ледените води на Тунджа и играят национално хоро. Наоколо се чува звукът на гайдите. Пеят се песни и се веят национални знамена. Това е най-често срещаната панорама по време на Йордановден през последните години и от ден на ден с нея стартира да се асоциира празникът.
Ритуалът се показва като някаква отколешна традиция. Местни дейци са безапелационни, че става дума за един най-малко 200 годишен бит. През 2015 година Божидар Димитров – без всякакво позоваване на източник – разгласи по една от малките екрани, че обичаят датирал още от времето на Османската империя. Започнат бил от тогавашните християни дервентджии, въоръжени и яки мъже, хайдути, бранители на прохода Стражата. Те имали за цел да вземат превантивно страха на близките села, откъдето могат да се появят разбойници.
Бихме могли да се натъкнем и на още по-смели изказвания, които изцяло се поместват в общоприетия сантиментален народен роман. Например: „ Мъжкото хоро в ледените води на р. Тунджа се танцува в Калофер от незапомнени времена. За страдание градът бил чест обект на турските офанзиви, опожаряван и плячкосван неколкократно, тъй че живи калоферци, които да помнят по кое време е зародила традицията, няма. “
За следващ път, виновността за неналичието на прецизен спомен е хвърлена върху турците, естествено. През последните години даже директорката на националния музей „ Христо Ботев “ в Калофер, историчката Ася Николова, отбелязва, че на този ден рождението на поета и революционера от ден на ден се измества от „ мъжкото хоро “ и остава надалеч в паметта на родния му Калофер. С годините калоферското „ мъжко хоро “ печели значително последователи из цялата страна. То е напът да създаде в околните години в цяла България една „ изобретена традиция “, по сполучливото определение на английския историк Ерик Хобсбом, обещано още при започване на 80-те години на предишния век.
Традиция ли?
Ала се срещат и по-различни отзиви по отношение на датировката на този бит. Те се събират в едно – става дума за много по-ново събитие в града на поета и революционера. Някои приказват за сложено начало към 80-те години на 20 в., други към началото на 90-те години, а трети даже отнасят появяването на ритуала едвам към новия 21 век.
И в действителност - сходно отбелязване на празника Богоявление с хоро въобще не е засвидетелствано по времето на така наречен „ Възраждане “. Отново директорката на музея на Ботев Ася Николова обръща внимание и на песните, които участниците извършват. И двете нямат нищо общо с Йордановден. Едната е по стихотворението на Ботев „ Майце си “, а „ Залюбила е Василка “ е любовна ария, нямаща никаква връзка с църковния празник.
И описанията на Йордановден от интервала сред двете международни войни приказват също само за образуване на водосвет. Дълги години и съгласно българската етнография Йордановден бе обвързван с мятане на кръста във водата и неговото изваждане. Нямаше и споменаване за някакво мъжко хоро. В предишното - освен в Калофер, само че и на множеството места в страната, празникът Богоявление е обвързван с вървене на реката, палене на свещи, стартиране на кръст, литургия и водосвет.
Въпреки тези обстоятелства обаче, през днешния ден центърът на празника към този момент е смислово преместен. В Калофер това изместване е от деня на Ботев към мъжкото хоро, а из страната от ден на ден изместването върви от самото Богоявление към копирания от Калофер обред. Шумотевицата, медийното наличие и други пристрастености стават водещи при отбелязването.
Възстановеният бит и отсъстващото мъжко хоро
По време на атеистичния комунистически режим Йордановден не се отбелязваше. Нямаше и мятане на кръст във водоизточници и негово следващо изваждане от смелчаци. Едва след измененията от 1989 година, се стигна до възобновяване на едновремешния бит. Ала това в действителност ставаше последователно. В началото на 90-те нещата тръгваха мъчно. През януари 1991 година печатният орган на Съюз на демократичните сили в. „ Демокрация “ оповестява: „ След десетилетия възбрани бе съживен с цялата си помпозност и хубост денят на Богоялението. “ През идната 1992 година в. „ Демокрация “ към този момент звучеше надалеч по-тържествено говорейки за „ религия в здравословната мощ на кръста “ и радвайки се, че „ Богоявление още веднъж е празник “.
През годините растеше както броят на обитаемоте места, където се хвърляше кръста, по този начин и количеството на съпричастните към ритуала - както участници, по този начин и аудитория. Ако скочилият в езерото „ Ариана “ през 1992 година в столицата бе единствено един, то през 1993 година те бяха към този момент петима. През 1997 година скочилите в езерото доближиха десетина. Показателни за разрастването на известността на обичая за близо три десетилетия са данните от последната 2019 година Тогава в езерото в столичния квартал „ Дружба “ скачат към 50 души. В Стара Загора техният брой е 24, в Ямбол - 20, в Бургас - 39, в Русе – 16, все брой хора, изцяло невъобразим за началото на 90-те.
Ала до границата на двата века и двете хилядолетия, мъчно се открива някакво документирано обрисуване на многовековното „ мъжко хоро “ в Калофер, в деня когато се отбелязва и рождението на Ботев.
Мъжкото хоро – първо в Калофер, след време в цялата страна
И това като че ли няма за какво толкоз да ни учудва. През 60-те и 70-те години на предишния век, също отсъстват данни за сходен бит. Дори и при започване на 90-те, от районния вестник „ Карловска естрада “ нищо не ни подсказва, че би могло в близкия Калофер да има някакъв необикновен обред, който скоро ще се трансформира в национална атракция. Ситуацията не се трансформира през 90-те години. На границите на двете епохи репортажи от доста обитаеми места в централните медии оповестяват по какъв начин е минало Богоявление с хвърлянето на кръстта в ледените води. Но нищо по-специално не се оповестява за Калофер.
Едва през 2001 година във в. „ Карловска естрада “ бихме могли да се натъкнем на следното известие за Калофер: „ По традиция ритуалът се прави до най-стария мост в града и бе следен от близо 2000 души. В завирената река се втурнаха рекордния брой от 52-ма души калоферци за кръста … “ И всичко това станало „ под звуците на калоферските гайди “. През 2003 година в. „ Дума “ разгласява даже на първа страница огромна снимка от Калофер и ритуала с мъжкото хоро в река Тунджа. Тук са към този момент познатите ни през днешния ден до болежка национални носии, гайди, флагове, а тогава към момента и четнически униформи. Прави усещане обаче, че ритуалът е показан просто като „ хоро “ и към момента не е наричано „ обичайно “, нито просто „ хороТО “.
През идващите години самото мъжко хоро следва да придобива все по-голям обсег и да притегля от ден на ден хора. Но през първото десетилетие на новия век бе допустимо към момента в медиите то да бъде наричано „ революционно хоро “ и някак си повече да се свързва с рождението на калофереца Ботев.
През 2008 година „ Дума “ показва хорото по-скромно като „ съвсем вековна традиция “. През идващите години то следва да спре да бъде толкоз „ революционно “, да се свързва с поета и революционера, а по-скоро да се показва най-много като „ мъжко “ и „ обичайно “, „ от 200 години “ или от „ незапомнени времена “. Може да се каже, че към края на първото десетилетие на новия век, мъжкото калоферско хоро към този момент става алегорично за ритуала на Йордановден в общонационален смисъл и най-голяма медийна атракция. Второто десетилетие на новия век хорото ще се посреща към този момент като „ обичайното и неповторимо калоферско хоро “.
Това изтласкване на Ботев настрана наподобява изнервя споменатта към този момент директорка на музея на Ботев, историчката Ася Николова. Тя изрично оспорва стародавността на мъжкото хоро и е в спор с кмета на Калофер Румен Стоянов, който се стреми неистово да наложи точно хорото като знак на града. Видимо и кандидатстването през последните години за регистриране на обичая в международното нематериално културно завещание на ЮНЕСКО кара мнозина калоферци към този момент да си „ спомнят “, че мъжкото хоро се било играло от най-малко 200 години.
През последните 3-4 години обичаят на хорото заля цялата страна и нанесе на редица места корекции в обичайния и одобрен „ сюжет “ обвързван с отбелязването на празника. С „ възобновена традиция “ на „ мъжко хоро “, играно от „ предци и прародители “, „ един от античните български традиции “, „ предисторически български бит “, към този момент могат да се похвалят Дупница, Благоевград, Сливен, Луковит, Свищов, пернишкото село Кладница, Троян, Плевен, Враца, Мъглиж, врачанското село Зверино, Червен бряг (село Радомирци), Кърджали, Ловеч, Панагюрище. Всички тези непрестанно разрастващи се начинания са очевидно насърчени от локалните управляващи.
Агресивен бабаитлък
Интересно е, че по този начин „ промотираната “ неустрашимост е прекомерно надалеч от библейското схващане. Празникът несъмнено се изпразва от своята християнска същина и става знак за положението на българското общество през второто десетилетие на 21 век. Неслучайно от малко повече от десетилетие все по-чести стават известията в медиите след Йордановден за всеобщи побоища към ваденето на кръста, свиреп раздрани облекла, ранени участници, счупени кръстове, забележими междетнически напрежения, които изпразват изцяло празника от християнското му наличие.
Развитията обаче през последните 3-4 години са доказателство за раждането занапред на една „ нова традиция “, за която нямаме никакви сведения. В нея са запечатани като че ли цялостната нова известна комерсиална просвета и хармония, родени от 90-те години насам, и събрали в едно мутри, групировки, бабаитлък, шоу стратегии, звучащото във връзка и без мотив „ Българи юнаци “. Постепенно „ духът на Ботев и Левски “ изчезва и идва изцяло въобразеното антично, архаично, многовековно, идещо от незапомнени времена. Ритуалът обаче в немалка степен е плод на националната страна и нейната политика в условия на народна власт и комерсиална известна просвета. Това пък е очевидно от националния байрак, националните носии, химна, родопските гайди и фолклора, присъщ за други райони от страната.
Следете PETEL.BG всяка минута 24 часа в денонощието последните вести - такива, каквито са, от Света, България и Варна!
Изпращайте вашите фотоси на [email protected] когато и да е на дежурния редактор!
За реклама виж - https://petel.bg/advertising-rates.html
--> --> --> --> рекламаКоментариКоментирай посредством FacebookЗа да пишете мнения, апелирам регистрирайте се за секунди ТУКНапиши коментарИме:Коментар:
КОМЕНТАРИ