Авантюрин е най-свирепият и смел дракон в планината. И тя

...
Авантюрин е най-свирепият и смел дракон в планината. И тя
Коментари Харесай

Откъс от "Дракончето с шоколадово сърце" от Стефани Бърджес

Авантюрин е най-свирепият и самоуверен змей в планината. И тя е подготвена да го потвърди на фамилията си, като напусне сигурността на пещерата им и залови най-опасната плячка от всички – човек. Но когато мъжът, който среща, я излъгва да изпие магически парещ шоколад, Авантюрин се трансформира в дребно момиче, с дребни тъпи зъби, никакъв огън и без нито един драконски нокът.

Тя към момента се усеща най-свирепото творение по тези ширини, само че в този момент е разкрила и своето същинско предопределение: да овладее изкуството да подготвя шоколад. Всичко, което би трябвало да направи, е да си обезпечи място като чирак (каквото и да е това) в шоколадова къща (което звучи възхитително вкусно) и тя ще успее да се оправи с новото предизвикателство за нула време

Изпълнена с шоколадови изкушения превъзходна история, чиято героиня научава същинското значение на това да бъдеш мощно, храбро човешко създание (и змей също).

Романът е финалист за премията " Локус ". Подходящ е за деца на 8 – 12 години.

 Издателство
Издателство " Ибис "

Откъс от " Дракончето с шоколадово сърце " от Стефани Бърджес, възложен от издателство " Ибис ":

ГЛАВА 1

Не мога да кажа, че в миналото съм се чудила какво е да бъдеш човек. Дядо Гранат постоянно споделяше: " По-добре да не приказваш с храната си ", а както всеки змей знае, хората са най-опасното от всички ястия.

Разбира се, като млад змей, единственото нещо, обвързвано с тях, което бях виждала, бяха техните скъпоценности и книги. Скъпоценностите бяха възхитителни, само че книгите им – просто извънредно досадни. Какво разхищаване на мастило! Независимо какъв брой настойчиво присвивах очи, в никакъв случай не успявах да прочета повече от първите няколко параграфа от нечетливия провокиращ текст. Последния път, в който пробвах, толкоз се подразних, че изгорих до пепел три от техните книги с гневните си издишвания.

– Нямаш ли по-възвишени усеща? – попита брат ми, когато видя какво съм направила.

Джаспър искаше да бъде мъдрец, по тази причина постоянно се опитваше да бъде спокоен, само че неговата опашка стартира да се мята застрашително, разпращайки златни монети из пещерата, до момента в който гледаше яростно димящата купчинка пред мен. – Само си намерения. Всяка една от тези книги е била написана от творение, чийто мозък е с размера на половината от твоята предна лапа. И въпреки всичко явно даже те имат повече самообладание от теб!

– О, по този начин ли? – Обичах да нервирам възвишения Джаспър, до момента в който загуби хладнокръвие. И в този момент, откакто бях унищожила моите дребни хартиени неприятели, бях подготвена за развлечение. Затова се приготвих, люспите ми леко трепереха от прикрито наслаждение и споделих: – Е, всеки, който желае да прекарва времето си, четейки и драскайки, би трябвало да има дребен мозък.

– Арргххх!

Той издаде най-задоволителния гневен плач и скочи напред, приземявайки се навръх мястото, където бях стояла преди момент. Ако не го бях очаквала, щях да се блъсна в планина от разпилени диаманти и смарагди и моите към момента нежни люспи щяха да бъдат засегнати. Но Джаспър беше оня, който се приземи там, до момента в който аз радостно подскочих на гърба му и потрих муцуната му в купчината от камъни.

– Деца! – Майка ни надигна глава от предните си лапи и издаде дълготрайно и трудно изсумтяване, което разпрати още златни монети из пещерата. – Някои от нас се пробват да спят след дълъг и уморителен лов!

– Щях да ви оказа помощ с лова – споделих, скачайки от Джаспър. – Ако ми бяхте разрешили да дойда.

– Люспите ти даже не са се втвърдили задоволително, с цел да устоят на вълче захапване. – Голямата глава на мама се наведе надолу към блестящите ѝ синьо-златисти лапи. – Какво остава за патрон или проклинание от вълшебник – добави изтощено. – След трийсет години може би, когато съвсем ще си пораснала и подготвена да летиш...

– Не мога да очаквам още трийсет години! – изревах аз. Гласът ми се понесе с ехо из пещерата, а дядо и двете ми лели издадоха сънливи митинги откъм дългите тунели на нашия дом, само че аз не им обърнах внимание. – Не мога постоянно да пребивавам затворена в тази планина, правеща нищо, не излизаща на никое място.

– Джаспър употребява своите години на усамотение, с цел да учи философия. – Гласът на мама към този момент не звучеше уморено; беше станал леден и корав като диамант; до момента в който вратът ѝ се издигаше все по-високо над мен, нейните големи златни очи се присвиха в рискови цепки, фокусирани единствено върху мен, нейната непокорна щерка. – Други дракони откриха своето предопределение в литературата, историята или математиката. Кажи ми, Авантюрин, съумя ли да откриеш своето предопределение?

Стиснах зъби и забих ноктите на дясната си предна лапа в купата от златни монети под мен.

– Уроците са скучни. Искам да проучвам света.

– И по какъв начин по-точно планираш да общуваш със създанията, които ще срещнеш, до момента в който го изследваш? – попита мама с мек звук. – Или си съумяла да напреднеш с ученето на езици повече, в сравнение с допускам?

Джаспър се изкикоти приглушено зад мен. Обърнах се и издишах кълбо пушек към него. Той го остави да се пръсне пред лицето му, без да му навреди, а очите му блестяха развеселено.

– Вече приказвам шест езика – промърморих, до момента в който се обръщах към майка ми.

И въпреки всичко още не можех да подвигна глава, с цел да срещна погледа ѝ.

– Когато сестра ти беше на твоите години, можеше да приказва и написа на двайсет езика – сподели майка.

– Хмм.

Не посмях да издишам пушек към мама. Щях да изсумтя на Цитрин, в случай че тя беше заклещена тук с нас, вместо да живее надалеч, в своя напълно невероятен, уникален замък с драконовски размери. Цитрин пишеше епична лирика, която изпълваше другите дракони с екстаз, и беше боготворена като кралица от всяко творение, което я приближеше.

Никой не можеше да се мери с моята по-голяма сестра. Нямаше смисъл даже да се пробвам.

Можех да усетя по какъв начин погледът на мама става по-пронизващ, като че ли четеше мислите ми.

– Езикът е най-голямата мощ на дракона, разпростираща се оттатък царството на зъба и нокътя – изрецитира мама един от обичаните философи на Джаспър.

– Знам – промълвих.

– Наистина ли, Авантюрин? – Дългият ѝ врат се изви, до момента в който навеждаше голямата си глава, с цел да ме огледа в очите. – Защото куражът е едно, само че безразсъдството е напълно друго нещо. Може да се мислиш за яростен звяр, само че оттатък тази планина не би оживяла и ден. Затова по-добре бъди признателна, че имаш по-въз- 11 растни и мъдри родственици, които да се грижат за теб.

Само две минути по-късно мама спеше непробудно, нейните дълбоки вдишвания и издишвания свистяха през пещерата по този начин умерено и отмерено, като че ли не бяхме спорили.

– Един ден? – прошепна Джаспър, откакто тя бе заспала. Той отърси последните скъпоценни камъни, останали по гърба му, и ми се ухили, показвайки всичките си зъби. – По-скоро нито час. Нито даже половин час, доколкото те познавам.

Взрях се яростно в него, размахвайки крилата си, и отговорих:

– Мога да се грижа съвършено за себе си. По-голяма и свирепа съм от всичко друго в планината.

– Но дали си по-умна? – изсумтя той. – Бих се обзаложил на всичкото злато в пещерата, че даже вълците са по-добри във философските разногласия от теб. А и евентуално не вършат пожар всякога, когато изгубят!

– Оххх!

Завъртях се, удряйки с опашка. Но нямаше излаз. Стените на пещерата бяха прекомерно близо и ги усещах все по-близо с всяка секунда. Те ме притискаха, до момента в който съвсем не можех да вдишвам.

И се предполагаше да прекарам още трийсет години, затворена в тази планина, слушайки роднините ми по какъв начин ми вършат забележки, че ми е скучно.

Няма метод!

Тогава осъзнах какво тъкмо би трябвало да направя.

Но не бях глупава, без значение какво си мис- 12 леха. Затова изчаках, до момента в който Джаспър се умори да ме нервира и се сви с една от своите нови човешки книги – една, която не бях изгорила. Беше метафизичен етюд, по тази причина бях сигурна, че ще бъда в сигурност.

– Отивам на разходка в тунелите – споделих му, откакто прелисти петата подред страница с нокътя си.

– Мхм-хмм – Джаспър промърмори, без да ме огледа. – Авантюрин, чуй това: този човек мисли, че не е морално да ядеш месо. И риба, също! Той не би наранил никое дишащо творение, по тази причина яде единствено растения. Не е ли удивително?

– Изумително? Та той гладува! – Ушите ми потрепнаха от смут. – Казах ти, че хората имат дребни камъчета вместо мозъци!

Но брат ми даже не ме чу. Дим се извиваше в дълга, щастлива струйка от ноздрите му, до момента в който държеше дребната книга покрай очите си, ръмжейки безшумно в удовлетворение.

Прекрачих опашката му, крайник след крайник, към моя път към свободата.

Силни похърквания се носеха от дългите тунели на пещерите, където дядо Гранат, вуйна Турмалин и вуйна Смарагд спяха. За благополучие, по това време на деня, когато слънцето беше в най-високата си точка, нямаше възможност някой да се разсъни от звуците на търкулнали се камъчета от ъглите на пещерата. Снишавайки се ниско, аз си проправих път към един непряк тунел. Преди две години бях разкрила, че този тунел е прекомерно дребен за който и да е от възрастните, с цел да могат да го употребяват. В самия му връх беше тайният излаз от пещерата, закрит от объл камък с размера на главата ми.

Отдавна го бях посочила на Джаспър, само че той в никакъв случай повече не беше ходил до него, с изключение на когато го бях завлякла там. Брат ми беше най-щастлив, сгънат в нашата пещера с книга или дращейки дълги, многословни трактати с един от ноктите на предната си лапа, потънал в мастило.

Аз бях тази, която обичаше да отмества камъка и да демонстрира върха на муцуната си през дупката, и да поема дълбоки, гъделичкащи глътки пресен въздух, и да следи облаците, които се носеха по небето от горната страна. Никога не се бях осмелявала да отивам по-далече, само че от време на време лежах с часове, просто мечтаейки за деня, когато най-сетне ще ми бъде разрешено да разперя крила и да полетя в безкрайното небе.

Днес за пръв път нямаше да се огранича единствено с мечтаене.

Щях да покажа на Джаспър – и мама – тъкмо какъв брой способна съм да се грижа за себе си. Тогава възрастните към този момент нямаше да имат опрощение да ме държат скрита.

С радостна възбуденост, която ме изпълваше, сгънах крилата си покрай страните си и се впуснах към света на открито и свободата.

Да се измъкна от дупката, беше по-трудно, в сравнение с бях очаквала. Раменете ми се заклещиха на отвора, до момента в който съвсем не изревах от усилието. Трябваше да захапя устата си и да преглътна дима, който ме задавяше, с цел да запазя тишина. Най-накрая, най-сетне се освободих с шумно пук! То ме запрати с претъркулване на земята на открито и болежка, която ме накара да изскимтя. Прибраните ми крила се одраскаха толкоз мощно в грубите, остри ръбове на скалите, че част от сребристите и пурпурните ми люспи се бяха прокъсали.

Какво беше споделила мама? Люспите ти даже не са се втвърдили задоволително, с цел да устоят на вълче захапване...

Изскърцах със зъби и се изправих на четирите си крайници, деликатно държейки крилата си полусвити. Всяко подухване напразно върху тях ме караше да потрепервам, само че аз прогоних с ръмжене болката.

Явно нямаше да направя първия си опит за хвърчене през днешния ден. Нямаше значение. Не беше нужно да хвърча, с цел да уловя плячката си.

За първи път в живота ми небето се издигаше синьо и пространно на всички места към мен, а аз бях свободна. Назъбеният връх на планината се извисяваше зад мен. Надолу лежеше гориста котловина. А сред тях, някъде сред нагънатите хълмове и скосени каменисти пътеки, вървяха животни и хора.

Поех надолу по планинския скат, следвайки миризмата на храна.

ГЛАВА 2

Ловуването не се оказа толкоз елементарно, колкото бях очаквала.

Пътеките по ската бяха от груба пръст и при всяка моя стъпка в близост се разхвърчаваха камъчета и топки прахуляк. Независимо какъв брой постепенно и деликатно поставях краката си, не можех да спра тези ужасни дребни камъчета, които сходно на шпиони бързаха да предупредят всеки, че пристигам. След цели два часа, които бях прекарала на открито, бях подготвена да подпаля целия планински скат, а стомахът ми ръмжеше по-високо от мен.

Отново и още веднъж чувах птици да чуруликат, просто молейки да бъдат изядени. Веднъж даже подуших апетитни топлокръвни животни, промъкващи се надолу по пътеката единствено на петдесетина крачки от мен. Толкова близо! Но когато се затичах, с цел да ги хвана неподготвени, потокът от камъчета се трансформира в проливен дъжд под краката ми, изпращайки ме право в групичка бодливи борови дървета. А когато най-сетне стигнах мястото, където моята плячка се беше събрала, тя от дълго време бе изчезнала.

Беше толкоз незаслужено, че не можех да го понеса. Отметнах обратно шия и я раздрусах в изтощение. Но даже не можех да издам плач, ако моето семейство ме чуеше.

Те евентуално към този момент бяха будни, вътре в планината. Разбира се, не биха си помислили да ме търсят незабавно. Преди постоянно отивах да проучвам тунелите. Но в случай че не се върнех скоро, щяха да стартират да се чудят къде съм и в случай че ме намереха, преди да съм съумяла да хвана и една плячка, в никакъв случай нямаше да ми разрешават още веднъж да изляза от пещерата.

Не можех да се върна с празни нокти, без значение какво щеше да ми коства това!

И тогава чух спокоен мъжки глас, пеещ по-надолу от мен.

Трябваше да е човек.

Ноздрите ми потрепнаха. Всичките ми сетива се разгоряха за живот, до момента в който улавях аромата на топъл, апетитен бозайник. Още по-хубавото беше, че се смесваше с миризмата на пламнал бор.

Той бе запалил огън. Той стоеше на едно място.

И пееше.

Никога нямаше да ме чуе, че приближавам!

Мускулите ми се напрегнаха в подготвеност, краката ми се свиха в подготовка за скок. Но не се впуснах напред. Дори и аз не бях толкоз безразсъдна.

Може и да не обичах човешките книги като Джаспър, само че бях чула всяка една от историите на дядо. Ами в случай че този човек имаше мускет? Или меч?

Хората бяха най-опасната плячка на драконите. Дори мама не ходеше постоянно на лов за тях сама. Дядо ни беше научил да стоим надалеч от тях постоянно когато се окажем сами, да избираме по-безопасните, по-добрите ястия, а дядо имаше толкоз здрави люспи, че можеше да отклони с тях всяко острие или патрон.

Погледнах прокъсаните места на крилата ми, които боляха, и издадох невисок, трагичен плач на неодобрение. Усещах здравия разсъдък като скала в стомаха ми.

Но тогава

Ох! Люспите ми настръхнаха, когато ненадейно си го показах: израза в очите на Джаспър, до момента в който нося човек в нашата пещера. Аз. Самата аз. Напълно сама! щщДори и мама ще би трябвало да признае, че съм подготвена да се грижа за себе си във външния свят. Нямаше по-добър метод да се потвърдя. Трябваше да го направя!

Поех надълбоко мирис и се сниших към земята. Мръсотия и камъни се триеха в корема ми, до момента в който пълзях напред. Човешкият глас не прекъсна нито един път, до момента в който се приближавах по-близо и по-близо. Започнах да разграничавам думите от езика, който разпознах.

– и извитият път, о, извитият път в никакъв случай не свърши.

Ха! Нямаше пътища по света, които в никакъв случай да не свършват някъде.

Казала бях на Джаспър, че хората имат камъчета за мозъци!

Най-накрая видях моята плячка. Той беше намерил закрита котловина на планинския скат, заобиколена от три страни от камъни и борови дървета. В центъра беше построил огнище и беше клекнал до него, с тил към мен. Докато надничах сред дърветата, задържах дъха си, стискайки устата си затворена, тъй че горещият пушек на моето неспокойствие да не може да избяга и да го предизвести.

Той не държеше меч или мускет. Слава богу. И не беше един от тези рядко срещани индивиди, които владееха магия – най-лошият тип от човешките хитрини, – тъй като тези от тях се обличаха в черни одежди, които ги караха да наподобяват, като че ли нямат крайници. Дядо беше нарисувал един от тях за мен и Джаспър и ни беше предиздвикал да обещаем в никакъв случай да не ги доближаваме, до момента в който защитните ни люспи не бяха имали 100 години да се втвърдят. Този човек обаче беше облечен в безвредни пластове дрипав плат в лилаво и розово, който разкриваше слабите му крака много ясно.

Все отново, в случай че желаех да съумея, се постановяваше да бъда бърза. Достатъчно бърза, с цел да не извади меч или лък със стрела от огромната торба до него или секира, или

По-голяма и по-свирепа съм от него – споделих си строго. – Аз съм най-страшното творение в тази планина.

Тогава той стартира да се обръща в моята посока.

Сега! Отворих устата си в безгласен плач и скочих.

– Аргххх!

Човекът изкрещя и изпусна в гърнето каквото там държеше. Залитна обратно, спъна се в един камък и падна по тил, до момента в който се носех триумфиращо към него.

Тогава аз също изкрещях, защото наранените ми крила се ожулиха в кръга от боровите дървета по пътя ми:

– Аргххх!

Паднах, отскачайки от дърветата, и се приземих тежко тъкмо до огъня, прибирайки крилата си до мен.

– Ох, ох, ох!

Упс. Докато очите на индивида се разширяваха, осъзнах, че бях споделила това на глас.

– Гррррррр!

Изправих се и оголих всичките си петдесет зъба. Така беше по-добре. Човекът мигаше мощно, пот се стичаше по лицето му. Той отвори устата си, само че не излезе тон.

Извисявайки се над него, се подготвих да го атакува.

И тогава го подуших.

Наситен, сладостен, другоземен мирис. Богат и цъфтящ и носещ се тъкмо под носа ми.

Извих дългия си врат към огъня със смъртоносна експедитивност.

– Какво е това?

– Ккккааакво?

Втренчил се в мен, индивидът отстъпи крачка обратно.

Пренебрегнах отстъплението му. Имах задоволително време да го хвана по-късно. Всичко, което ме интересуваше тъкмо в този момент, бе гърнето, което беше сложил над огъня, гърнето, чиито изпарения се носеха в близост и дразнеха сетивата ми с нещо толкоз необикновено, че устата ми към този момент се бе напълнила със слюнка. Трябваше да го имам!

Гърнето беше цялостно със скучна вряла вода, само че в нея бълбукаха кафяви вълнички, до момента в който нещо мрачно и буцесто се разтваряше.

– Какво си поставил в това гърне? – попитах повелителен.

– Това ли? – Той спря да се движи. – Това е шоколад.

– Шоколад?

Никога не бях чувала за шоколад. Джаспър в никакъв случай не го бе споменавал, а той беше прочел всяка книга от човешката философия, до която можеше да се добере. Как можеше неговите философи да са толкоз разчувствани за яденето на растения, когато съществуваше нещо толкоз вкусно?

Наведох зурла до гърнето толкоз близо, колкото се осмелих, без да го прекатурна. Тогава поех дълготрайно мирис през носа си.

О, висини.

Ниско ръмжене на неспокойствие се откъсна от мен, изпълвайки дребната поляна.

Това е шоколад?

Досега всичко, което бях желала, бе месо, без значение дали опечено, сурово или леко препечено. Бях предполагала, че не би могло да има нещо по-добро. Но в този момент

Така ли се усещаше Джаспър за неговата философия?

Трябваше да знам какъв е усетът на шоколада. Не можех да изтърпя и секунда повече без това познание! Извих врат, наведох се напред и

– Чакай! – скочи индивидът.

Дръпнах се обратно, невярваща.

– Да не би преди малко да ми сподели да очаквам?

Яростта накара наранените ми крила да се разперят, до момента в който се взирах в него. Той беше малък и нищожен и се опитваше да ме държи настрани от моя шоколад?

– В последна сметка ще би трябвало първо да те изям – споделих тъжно.

– Не! – Той се приближи бързо към мен, с ръце вдигнати високо. – Имах поради, че шоколадът още не е подготвен. Това би трябвало да е парещ шоколад. Не съм завършил с приготовлението му. Дори не съм добавил подправките!

Сведох очи към него.

– Имаш поради, че това ще стане още по-хубаво?

– Никога преди не си опитвала парещ шоколад, нали? – попита той.

– Е – Спомних си за предизвестията на дядо за хитруванията на хората. – Може и да съм. Няма по какъв начин да знаеш.

Човекът се поколеба за миг. После се наведе и подвигна дървената лъжица от земята с трепереща ръка.

– Вярвай ми – сподели той. – Трябва да имаш пълноценно преживяване.

Преди да мога да отговоря, той се обърна и стартира да разбърква.

Наблюдавах го деликатно, седнала на задните си крайници, до момента в който очаквам.

Докато лицето му се изостряше от концентрацията, той стартира да шепне, съвсем пеейки думите. Пак ли бе почнал глупавата си ария? Ритъмът не звучеше по същия метод, само че кой имаше предпочитание да слуша човешки нелепости? Не и аз. Дори не се пробвах да го схвана.

В момента, в който той понечи да бръкне в джоба си, аз го сръгах в рамото с нокът.

– Без мечове!

– Аз... аз – заекна индивидът. – Не е меч – най-сетне съумя да довърши. – Виж. – Той извади торбичка от джоба си. – Това е просто канела.

Канела? Наведох се надолу към кесията с съмнение. Ако се опитваше да ме токсини

– Ще опитам малко от нея. – Той протегна трептящ пръст към кесията и загреба малко кафеникавооранжев прашец. После го лапна. – Ето виж.

Подуших, което беше още по-добро. Отворената торбичка миришеше необикновено.

– Сложи от това – подредих аз.

Исках да помириша тази композиция. Вече можех да кажа, че сместа от канела и шоколад ще бъде прелестна.

Той добави няколко щипки, дишайки тежко.

Оххх, бях права. Тези нови аромати бяха даже по-хубави.

Почти си пожелах да не трябваше да го повеждам при фамилията ми, с цел да го изядат. Би било надалеч по-удовлетворяващо да запазя този човек като домакински любим, който да ми прави парещ шоколад постоянно когато си пожелаех.

А и щеше да бъде старателен, можех да предположа. Докато разбъркваше горещия шоколад, той продължаваше да си шепне от самото начало по този чудноват музикален метод, тялото му беше с напрежение от централизация. Предполагам, че трябваше да чувам по-внимателно и да се опитам да схвана думите, само че в действителност, по кое време въобще се бях интересувала от нещо, което хората споделяха? Освен това бях прекомерно заета да се любувам на аромата от гърнето. Ако можех, щях да се обвия в тези ароматни изпарения и да се въргалям в тях часове наред. Горещ шоколад. Ето богатство почтено за змей!

Трябваше да претърся багажа му за още шоколад, когато приключех. Вече знаех, че още веднъж ще желая парещ шоколад. Много парещ шоколад.

Най-сетне той погледна и ми насочи нервна, трепереща усмивка.

– Готов е – сподели ми. – Да ръся ли в чаша, или

Изсумтях, изпращайки кълбо пушек към лицето му.

– Наистина ли мислиш, че бих могла да пия от някоя от твоите човешки чаши?

– Предполагам, че не – отговори той. – Подобре да пиеш напряко от гърнето. –Уви меката си човешка ръка в парче плат, с цел да не се опари, и повдигна гърнето за дългата му ръкохватка. – Внимавай, още е горещо.

Отправих му пренебрежителен взор и протегнах едната си предна лапа.

– Аз съм змей.

Ноктите ми се обгърнаха към дребното гърне, обгръщайки го като най-скъпоценния камък. Внимателно го повдигнах към муцуната си. Затворих очи и излях богатата гореща течност в гърлото си.

Оххххх!

Екстаз завладя сетивата ми. Замаях се от наслаждение.

Шоколад, шоколад, шоколад

– Ахххх!

И тогава всичко избухна в мен и светът стана черен.
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР