Сипвай: разказ от Здравка Евтимова
Ашладисаните джанки, всичките до една, бяха съсечени напълно при корена, напряко до земята. Не бяха дялкани със секири – видя Елена. Бяха ги унищожили с трион, сигурно бензинов, мощен. Някои от затритите фиданки бяха забучени в земята, други лежаха захвърлени, пъпките още неоформени, мястото на присадката леко удебелено, стволовете грижливо варосани. По-силните дръвчета бяха расфасовани на няколко пръчки с идентична дължина. Мъж с огромни обувки, номер 44, даже 46, беше скачал върху клоните, с цел да ги прекърши и натроши.
Елена гледаше разрушения двор, погледът ѝ докосваше отрязаните дървета, които бе присадила преди пет години. Беше се радвала на всяко прихванало се дърво, беше ги кастрила, беше ги пръскала, беше обработвала наранените места със стиктал, прескъпа овощарска замазка. Висока, тънка като змия, дамата стърчеше в оголелия си двор - изсушена змийска кожа, захвърлена посред март с неговото скъперническо слънце. Стоеше парализирана, изгризан от наслойка стоманен прът, само че скоро ръждата падна, остана желязото.
Жената се наведе над едно от отрязаните дръвчета, подвигна го от земята и с ъгловати, черни като болест крачки го понесе към къщата. Върна се, натрупа едно - две - три - четири унищожени дръвчета, стисна наръча в остра вълча хватка, завлече го в плевнята, след това очупи страничните клончета и подреди стеблата на спретната купчинка. Върна се назад, наведе се, стисна зъби и подхвана да събира другите смазани дръвчета. Някъде по това време едно хлапе с кестенява коса съвсем до раменете, момиче в пижама на гърдите с Ана от " Леденото кралство ", на гърба с Елза от същото кралство, излезе, напъхало боси крайници в огромни гумени чехли.
Детето видя баба си, погледна към двора, където като замръзнали гарвани лежаха ашладисаните сливи-петровки. Детето нищо не сподели. Започна да плаче, високо, като куче, което са блъснали със желязна лопата. Така скимтеше хлапето, само че остарялата изобщо не пристигна да го утеши.
- Бабо – прошепна то.
Лицето му беше кална локва. Стъпкана в калта картинка от книга с приказки, занемарен нос и мокра яка на хубавата пижама от " Леденото кралство " беше това дребно хлапе.
- Отрязали са ни петровките, бабо.
- Отрязаха ги – отсече дамата.
- Няма да имаме сливи – сподели детето и още веднъж захлипа. Кучето в гласа му, смазано под лопатата, хъхреше – по този начин се чуваше в близост и в случай че човек не видеше хлапето, щеше да си каже, че, горкото, несъмнено умира.
- Няма да имаме – отсече високата жена. – Измий се и млъкни.
Детето се опита да млъкне, не съумя напълно, въпреки всичко малко притихна.
- Ела да ми помагаш, Дамянке. Ще изкопаем дупки. Ще насадим нови дръвчета. Ябълки.
Хлапето замаза лицето си с ръкава от " Леденото кралство ", след това с другия, чистия ръкав на меката пижама обърса носа си и наподобява се успокои.
Точно тогава, току до портата пред къщата, един висок и строен мъж с коса, която приличаше на подпалено огнище, толкоз рижа беше - тоя мъж, облечен в оранжево яке, оранжеви маратонки и оранжеви джинси, не човек, а оранжева торта, извика колкото му глас държи:
- Ехо-о-о!
Високата жена обърна глава към него, по-късно още веднъж се концентрира въврху овошките, които беше натрупала на внушителна купчина.
- Честито, Елено! – извика мъжът и помаха с ръка.
- Благодаря – сподели дамата. – Ще запомня.
После взе правата лопата, постепенно, умерено се приведе да огледа нещо пред себе си. Без лутане заби лопатата в земята и направи дълбока копка.
- Сигурно доста ти е кеф – означи оранжевата торта и още веднъж махна с ръка.
Елена не му отговори. Продължи отмерено, концентрирано да копае дупката, оформи я - 50 на 50 сантиметра - и се зае да я издълбае колкото би трябвало. При нея пристигна детето, облечено в избеляло розово яке, избелели дънки и гумени ботуши, тъкмо както би трябвало да е облечен човек, когато се постанова да се оправи с тежка и значима работа. Донеси търнокопа – сподели дамата.
След към две минути дребното се появи от вратата на мазето. То не можеше да повдигне тежкото желязо, и дръжката беше дълга, по тази причина стартира да тътрузи инструмента по земята. Сивокосата не отскочи да му помогне. Мъжът с оранжевата коса се подпря на лакти върху зида, който опасваше двора, и стартира да си тананика мелодията „ Защото нощес върших кекс ”. Детето не го погледна, продължи напред - като екскаватор, който блъска да разкопае каменист терен.
Прибирай се незабавно – на терасата се появи млада жена, стройна, и тя в пижама – розова, пухкава, на гърдите с Ана от " Леденото кралство ". – Децата би трябвало да слушат майките си, не бабите. Децата не циврят - не се виждаше коя самодива живееше върху гърба на пижамата ѝ.
- Здравей, блага! – извика оранжевият мъж. – Страхотна си.
- И ти – отвърна дамата. Заедно с нея се усмихна и Ана от " Леденото кралство ".
- Много хубава снаха имаш, Елено! – подвикна оранжевият глас.
----- ----- -----
Намерили Риж Димитър до пощата в оранжевото му яке и оранжевите джинси. Видях го, като го докараха при баба – тук-там косата му беше мокра и приличаше на мъждукащ огън, тук-там беше суха и рижата печка на главата му още гореше.
- Много е зле – сподели баба и отвори с палец и показалец едното му око. Беше кървясало – само че не това е рисково, даже аз го знаех. Опасното е, че клепачите се бяха подули като калъфки на възглавнички. И бяха жълти.
- Дали са му бич – дефинира баба Елена.
- Да не искаш да кажеш, че са го били с бич по очите? – попита майката на Риж Димитър.
- Искам да кажа, че са му дали да пие чай от бич и може да ослепее – изясни баба толкоз умерено, че дамата, червенокоса, остра като кълбо бодлива тел, подскочи.
– На - сподели тя на баба. - На! – извади тесте пари. Никога не бях виждала толкова стотачки – като съкровището от Еловия лес в една приказка по малкия екран. – Излекувай го. Дано не ослепее.
- Хората викат, че ти си намерила метод да налееш момчето с някаква гнусота, задето ти е отсякъл джанките – подмятна ниско бащата на Риж Димитър - толкоз ниско, че гърлото му се обърна наобратно и думите паднаха, гъсти и кървави на земята.
- Ако на тебе ти отрежат джанките, ти с перо ли щеше да го галиш? – попита баба. Много равно и надълбоко го изрече, като че ли споделяше на мен: – „ Айде заспивай. Утре рано ще копаем дупки, с цел да садим нови дръвчета. ”
- Значи ти го наля с чай от бич? – сподели обърнатото наобратно гърло на оня човек, остарелият Риж, който беше по-висок от сина си с пожълтелите клепачи.
- Ако аз го бях наляла, от дълго време щеше да е ослепял, вярвай ми – сподели баба Елена. - Искаш ли да не ослепее?
Онзи мълчеше.
- Питах те нещо – натърти баба Елена.
- Искам да вижда.
- Трийсет млади черешки на следващия ден да ми докараш в двора. Точно трийсет, колкото фиданки ми унищожи синът ти. Десет от най-ранните, 10 хрущялки и 10 бели.
- Ама... - гърлото на остарелия Риж се беше върнало на място, само че още не можеше да си откри гласа.
- И няма да ослепее – сподели баба.
- Добре! Добре! Добре! – кресна навитата на кълбо тел жена.
- Добре! – викна остарелия Риж.
- Дамянке – обърна се към мен баба. – Донеси ми шишето за очи. Бързо. Измий си ръцете и ела да му държиш очите отворени.
Страх ме беше. Голям боязън, клепачите му бяха дебели - колкото корицата на „ Пипи Дългото чорапче ”.
- Стегни се да не те оставя без обяд, Дамяно – скръцна ми баба и аз забравих за Пипи. Държах отворено окото, като че беше вратата на кокошарника. Тя сипваше от шишето за очи и внезапно:
- Дамяно! Затвори му окото и не трепери, че ще те плесна през устата.
- Боли го!– изтървах се, без да желая. – Той стене.
- Ще те плесна през устата - сподели. – Я задръж шишето.
Аз го задържах и тя ме плесна през устата.
- Нека дядо пристигна да му държи другото око отворено – изфъфлих.
Тоя път баба не сподели нищо, дръпна ми ухото доста мощно и подреди:
- Веднага отвори окото на индивида.
Клепачите на лявото око от жълти се бяха боядисали в заплашителен светло-кафяв цвят. Отворих другото око и щях да се напикая. Беше алено като аления светофар, когато към момента работеше преди месец-два пред хлебарницата на двете сестри Дона и Дида.
- Сипи му от шишето за очи, Дамяно.
- Не мога.
- Сипвай!
Стиснах зъби, по-точно - не ги стиснах, а си ухапах дясната ръка да не трепери и сипах от шишето в аления светофар на окото. Червеният цвят стартира последователно да става човешки, доста постепенно - подобен един жълтеникав, след това запълзя към розово, най-после побеля като естествен клепач.
- Виждаш ли ме? – пита баба Елена. – Тебе запитвам, келеш. Виждаш ли ме?
- Да – изстена Риж Димитър. - Виждам те.
- Ако още веднъж стъпиш в моя двор... никого повече няма да видиш.
Тогава дамата, навита на макара тел, се хвърли и целуна ръката на баба ми.
- Аз...аз.. щях да те заколя – сподели остарелият Риж.
- И синът ти щеше да ослепее – отсече баба, след това се обърна към мене. – Дамяно, отивай да прочетеш две страници от „ Пипи дългото чорапче ”. Ще те изпитам. Ако заекваш, до момента в който четеш, ще те изхвърля да спиш на пейката пред кметството.
Боже, знам, че си някъде доста надалеч оттука, само че не можеш ли да кажеш на Пипи да го събуе това дълго чорапче и книгата да не е толкоз дебела?
- Трийсет дупки 50х50х50 сантима. Да са изкопани на следващия ден до три часа следобяд – посочи баба. - На мястото, където ми бяха сливите петровки, да има засадени трийсет черешови фиданки.
- Добре, Елено – измърмори остарелият Риж. – Ще ги имаш.
Елена гледаше разрушения двор, погледът ѝ докосваше отрязаните дървета, които бе присадила преди пет години. Беше се радвала на всяко прихванало се дърво, беше ги кастрила, беше ги пръскала, беше обработвала наранените места със стиктал, прескъпа овощарска замазка. Висока, тънка като змия, дамата стърчеше в оголелия си двор - изсушена змийска кожа, захвърлена посред март с неговото скъперническо слънце. Стоеше парализирана, изгризан от наслойка стоманен прът, само че скоро ръждата падна, остана желязото.
Жената се наведе над едно от отрязаните дръвчета, подвигна го от земята и с ъгловати, черни като болест крачки го понесе към къщата. Върна се, натрупа едно - две - три - четири унищожени дръвчета, стисна наръча в остра вълча хватка, завлече го в плевнята, след това очупи страничните клончета и подреди стеблата на спретната купчинка. Върна се назад, наведе се, стисна зъби и подхвана да събира другите смазани дръвчета. Някъде по това време едно хлапе с кестенява коса съвсем до раменете, момиче в пижама на гърдите с Ана от " Леденото кралство ", на гърба с Елза от същото кралство, излезе, напъхало боси крайници в огромни гумени чехли.
Детето видя баба си, погледна към двора, където като замръзнали гарвани лежаха ашладисаните сливи-петровки. Детето нищо не сподели. Започна да плаче, високо, като куче, което са блъснали със желязна лопата. Така скимтеше хлапето, само че остарялата изобщо не пристигна да го утеши.
- Бабо – прошепна то.
Лицето му беше кална локва. Стъпкана в калта картинка от книга с приказки, занемарен нос и мокра яка на хубавата пижама от " Леденото кралство " беше това дребно хлапе.
- Отрязали са ни петровките, бабо.
- Отрязаха ги – отсече дамата.
- Няма да имаме сливи – сподели детето и още веднъж захлипа. Кучето в гласа му, смазано под лопатата, хъхреше – по този начин се чуваше в близост и в случай че човек не видеше хлапето, щеше да си каже, че, горкото, несъмнено умира.
- Няма да имаме – отсече високата жена. – Измий се и млъкни.
Детето се опита да млъкне, не съумя напълно, въпреки всичко малко притихна.
- Ела да ми помагаш, Дамянке. Ще изкопаем дупки. Ще насадим нови дръвчета. Ябълки.
Хлапето замаза лицето си с ръкава от " Леденото кралство ", след това с другия, чистия ръкав на меката пижама обърса носа си и наподобява се успокои.
Точно тогава, току до портата пред къщата, един висок и строен мъж с коса, която приличаше на подпалено огнище, толкоз рижа беше - тоя мъж, облечен в оранжево яке, оранжеви маратонки и оранжеви джинси, не човек, а оранжева торта, извика колкото му глас държи:
- Ехо-о-о!
Високата жена обърна глава към него, по-късно още веднъж се концентрира въврху овошките, които беше натрупала на внушителна купчина.
- Честито, Елено! – извика мъжът и помаха с ръка.
- Благодаря – сподели дамата. – Ще запомня.
После взе правата лопата, постепенно, умерено се приведе да огледа нещо пред себе си. Без лутане заби лопатата в земята и направи дълбока копка.
- Сигурно доста ти е кеф – означи оранжевата торта и още веднъж махна с ръка.
Елена не му отговори. Продължи отмерено, концентрирано да копае дупката, оформи я - 50 на 50 сантиметра - и се зае да я издълбае колкото би трябвало. При нея пристигна детето, облечено в избеляло розово яке, избелели дънки и гумени ботуши, тъкмо както би трябвало да е облечен човек, когато се постанова да се оправи с тежка и значима работа. Донеси търнокопа – сподели дамата.
След към две минути дребното се появи от вратата на мазето. То не можеше да повдигне тежкото желязо, и дръжката беше дълга, по тази причина стартира да тътрузи инструмента по земята. Сивокосата не отскочи да му помогне. Мъжът с оранжевата коса се подпря на лакти върху зида, който опасваше двора, и стартира да си тананика мелодията „ Защото нощес върших кекс ”. Детето не го погледна, продължи напред - като екскаватор, който блъска да разкопае каменист терен.
Прибирай се незабавно – на терасата се появи млада жена, стройна, и тя в пижама – розова, пухкава, на гърдите с Ана от " Леденото кралство ". – Децата би трябвало да слушат майките си, не бабите. Децата не циврят - не се виждаше коя самодива живееше върху гърба на пижамата ѝ.
- Здравей, блага! – извика оранжевият мъж. – Страхотна си.
- И ти – отвърна дамата. Заедно с нея се усмихна и Ана от " Леденото кралство ".
- Много хубава снаха имаш, Елено! – подвикна оранжевият глас.
----- ----- -----
Намерили Риж Димитър до пощата в оранжевото му яке и оранжевите джинси. Видях го, като го докараха при баба – тук-там косата му беше мокра и приличаше на мъждукащ огън, тук-там беше суха и рижата печка на главата му още гореше.
- Много е зле – сподели баба и отвори с палец и показалец едното му око. Беше кървясало – само че не това е рисково, даже аз го знаех. Опасното е, че клепачите се бяха подули като калъфки на възглавнички. И бяха жълти.
- Дали са му бич – дефинира баба Елена.
- Да не искаш да кажеш, че са го били с бич по очите? – попита майката на Риж Димитър.
- Искам да кажа, че са му дали да пие чай от бич и може да ослепее – изясни баба толкоз умерено, че дамата, червенокоса, остра като кълбо бодлива тел, подскочи.
– На - сподели тя на баба. - На! – извади тесте пари. Никога не бях виждала толкова стотачки – като съкровището от Еловия лес в една приказка по малкия екран. – Излекувай го. Дано не ослепее.
- Хората викат, че ти си намерила метод да налееш момчето с някаква гнусота, задето ти е отсякъл джанките – подмятна ниско бащата на Риж Димитър - толкоз ниско, че гърлото му се обърна наобратно и думите паднаха, гъсти и кървави на земята.
- Ако на тебе ти отрежат джанките, ти с перо ли щеше да го галиш? – попита баба. Много равно и надълбоко го изрече, като че ли споделяше на мен: – „ Айде заспивай. Утре рано ще копаем дупки, с цел да садим нови дръвчета. ”
- Значи ти го наля с чай от бич? – сподели обърнатото наобратно гърло на оня човек, остарелият Риж, който беше по-висок от сина си с пожълтелите клепачи.
- Ако аз го бях наляла, от дълго време щеше да е ослепял, вярвай ми – сподели баба Елена. - Искаш ли да не ослепее?
Онзи мълчеше.
- Питах те нещо – натърти баба Елена.
- Искам да вижда.
- Трийсет млади черешки на следващия ден да ми докараш в двора. Точно трийсет, колкото фиданки ми унищожи синът ти. Десет от най-ранните, 10 хрущялки и 10 бели.
- Ама... - гърлото на остарелия Риж се беше върнало на място, само че още не можеше да си откри гласа.
- И няма да ослепее – сподели баба.
- Добре! Добре! Добре! – кресна навитата на кълбо тел жена.
- Добре! – викна остарелия Риж.
- Дамянке – обърна се към мен баба. – Донеси ми шишето за очи. Бързо. Измий си ръцете и ела да му държиш очите отворени.
Страх ме беше. Голям боязън, клепачите му бяха дебели - колкото корицата на „ Пипи Дългото чорапче ”.
- Стегни се да не те оставя без обяд, Дамяно – скръцна ми баба и аз забравих за Пипи. Държах отворено окото, като че беше вратата на кокошарника. Тя сипваше от шишето за очи и внезапно:
- Дамяно! Затвори му окото и не трепери, че ще те плесна през устата.
- Боли го!– изтървах се, без да желая. – Той стене.
- Ще те плесна през устата - сподели. – Я задръж шишето.
Аз го задържах и тя ме плесна през устата.
- Нека дядо пристигна да му държи другото око отворено – изфъфлих.
Тоя път баба не сподели нищо, дръпна ми ухото доста мощно и подреди:
- Веднага отвори окото на индивида.
Клепачите на лявото око от жълти се бяха боядисали в заплашителен светло-кафяв цвят. Отворих другото око и щях да се напикая. Беше алено като аления светофар, когато към момента работеше преди месец-два пред хлебарницата на двете сестри Дона и Дида.
- Сипи му от шишето за очи, Дамяно.
- Не мога.
- Сипвай!
Стиснах зъби, по-точно - не ги стиснах, а си ухапах дясната ръка да не трепери и сипах от шишето в аления светофар на окото. Червеният цвят стартира последователно да става човешки, доста постепенно - подобен един жълтеникав, след това запълзя към розово, най-после побеля като естествен клепач.
- Виждаш ли ме? – пита баба Елена. – Тебе запитвам, келеш. Виждаш ли ме?
- Да – изстена Риж Димитър. - Виждам те.
- Ако още веднъж стъпиш в моя двор... никого повече няма да видиш.
Тогава дамата, навита на макара тел, се хвърли и целуна ръката на баба ми.
- Аз...аз.. щях да те заколя – сподели остарелият Риж.
- И синът ти щеше да ослепее – отсече баба, след това се обърна към мене. – Дамяно, отивай да прочетеш две страници от „ Пипи дългото чорапче ”. Ще те изпитам. Ако заекваш, до момента в който четеш, ще те изхвърля да спиш на пейката пред кметството.
Боже, знам, че си някъде доста надалеч оттука, само че не можеш ли да кажеш на Пипи да го събуе това дълго чорапче и книгата да не е толкоз дебела?
- Трийсет дупки 50х50х50 сантима. Да са изкопани на следващия ден до три часа следобяд – посочи баба. - На мястото, където ми бяха сливите петровки, да има засадени трийсет черешови фиданки.
- Добре, Елено – измърмори остарелият Риж. – Ще ги имаш.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ