Асен Блатечки е може би най-желаният мъж сред актьорите в

Да си българин е диагноза, според мен - АСЕН БЛАТЕЧКИ

Асен Блатечки е може би най-желаният мъж измежду актьорите в България. Винаги играе в най-малко няколко постановки и пътува непрестанно из цялата страна, с цел да се срещне с публиката. До преди 10 години той си е записвал функциите в киното и театъра, в които е играл. Тогава те са били над 50 функции в киното и над 70 в театъра. Сега техният брой евентуално е двоен.

Когато бях на 18 година трябваше към този момент да вземам решение по какъв начин да продължи животът ми и си дадох сметка, че със спорта ще имам развиване през идващите 10-15 години най-вече, в случай че съм щастливец и късметлия. Развитието ми в спорта трябваше да бъде или преподавател по физическо, или треньор. Седнах да помисля коя е най-интересната специалност и по какъв начин най-интересно мога да си прекарам живота и не се сетих за друго, с изключение на за актьорството.

Едни хора постоянно се оплакват, а други – не. Просто едните са плачковци, а другите не са. Това е разликата. На мен философията ми е такава, че човек би трябвало да се бори до последно, с цел да му се случват нещата. Не да се оплаква, а да търси разновидности. Истината е, че би трябвало да се работи. И когато работиш и си чистоплътен към работата си, нещата се получават.

Много пъти съм стигал до дъното по всевъзможни способи – и в работата, и стопански, и прочувствено, и по всевъзможен метод, само че в никакъв случай не съм се отчайвал, не съм се предавал, и не съм казвал – край, свърши се, аз съм дотук. Дори си мисля, че човек би трябвало да стигне до дъното, с цел да може оттова да се оттласне и да тръгне нанякъде.

Аз доста рано съм си взел житейските поучения, тъй като по този начин съм учтив от моите родители – да се оправям самичък в живота. Винаги са ми помагали, когато са можели, до момента в който бяха живи, само че аз започнах да работя на 12 години, с цел да си изкарвам самичък парите. Не тъй като не сме имали, а тъй като желаех самичък да си изкарвам парите – да знам, че те са мои, че аз съм си ги проработил и мога да си върша с тях каквото си желая. И от този момент не съм спирал да работя в никакъв случай. И считам, че това е нещото, което ми оказва помощ да ходя напред.

Смятам, че човек може да се пребори с всичко и да се оправи с безусловно всяка обстановка. Аз съм оптимист и считам, че по този начин би трябвало да бъде, другояче какво – да легнем по тил и да умираме ли?

Аз имам доста огромни фантазии. Винаги са ми били доста огромни и си ги преследвам до дупка. Може би това ми е философията на живеене – да си сбъдвам фантазиите.

Мечтая си от много време да отида на български филм в някое кино и не на премиера, и да не са останали билети. Ей такова нещо желая да ми се случи.

Всяка една роля, която играя, излиза от мен. Така че при всички положения има част от мен във всяка една роля.

Не играя функции в „ живия “ живот. Това е все едно някой спринтьор или спортист да тича в живота непрекъснато. Напротив, случва се противоположното. В живота би трябвало да си почиваш от тези неща, съгласно мен.

Всички артисти, съгласно мен, в действителност би трябвало да са запазили детското у себе си, другояче не могат да същински актьори.

Нищо, през което съм минал, не считам за жертва. Аз съм в тази специалност, тъй като доста я обичам и считам, че съм блажен – да си „ играя “, и да ми заплащат за това. Надявам се до края на живота си да си остана едно дете, на което му заплащат, с цел да си играе. А да сте виждали дете, изтощено от игра?! – Аз не съм виждал.

Киното се нуждае от хрумвания и средства, тъй като то е доста скъпо занятие. Но в случай че имаш положителни хрумвания от време на време и парите не са толкоз огромна спънка. Това са най-важните неща. За да вървят киното и театърът най-важни са концепциите.

В това да играя все „ неприятното момче “ няма нищо неприятно. Ако ми влияеше, както може би си мислят някои, несъмнено към този момент щях да съм шизофреник. Това си е просто специалност. Вероятно значително и външността играе роля. А аз имам очевидно подобен тип. То нормално по-грозните играят неприятните а по-хубавите – положителните. Но несъмнено обичам повече да влизам в облика на неприятния, тъй като той постоянно е по-интересен персонаж.

Аз съм наследствено неприятно момче, и татко ми е бил неприятно момче, и дядо ми.

Аз нямам почивен ден и свободно време.

В театъра има някаква магия, до момента в който се работи – тишина, лека мрачевина, има някакви закони, които са останали във времето: в спектакъл не се влиза с шапка, не се подсвирква, не се приказва високо, не се влиза с палто… Така е някак по-уютно цялото, по-тихо.

Докато в киното е тъкмо противоположното – има пъклен доста светлина, доста хора. Екип от 100 индивида хвърчи напред и обратно, до момента в който се пуснат камерите. Микрофони ти се завират на всички места. Дори на най-интимната сцена има още 60 индивида в стаята, които са залегнали под чаршафите. Там пък магията е след това – когато хората влязат в киносалона.

Канили са ме във всичките „ ВИП брат “-и и всякога изрично съм отказвал. Нищо не може да ме накара да попадна в подобен парадокс!

Това, което пъклен доста ме нервира, е следващият простак, който си изхвърля вафлата през прозореца. Иде ми да сляза от мотора и да го пребия.

Трагикомедия се разиграва в България и не сега, а в последните 150 години. Защото сме трагикомични, в действителност. Защото сме в тази покруса непрекъснато и това към този момент става смешно. Да си българин е диагноза, съгласно мен.

Българите на никое място не са дружно. Заветът на Кубрат никой не го съблюдава.

За да поднесеш тежка драма, би трябвало да има и комедийни моменти. Всяка една комедия в действителност се построява върху страхотната драма на основния воин.