В момента, в който разкрих самотата си, тя сякаш се разнесе...
Ървин Д. Ялом е най-хубавият психиатър измежду писателите и най-хубавият публицист измежду психиатрите. Той е почетен професор в Станфордския университет, създател на учебници по психотерапия, на книги за груповата терапия и за екзистенциалната психотерапия, както и на 4 романа: " Когато Ницше плака ", " Лъжи на дивана ", " Методът Шопенхауер " и " Проблемът Спиноза ". През 2000 година Американската психиатрична асоциация го удостоява с премията " Оскар Пфистер " за важен принос в психиатрията, а " Когато Ницше плака " получава Златния орден на Обединеното кралство за най-хубав разказ (1993), става безспорен бестселър в Америка и оглавява класациите в няколко европейски страни. Книгите му са преведени на 20 езика и са продадени в 4 милиона екземпляра.
Без да го огледа, Ницше стартира: – Ако сълзите ми имаха усеща, биха споделили... биха споделили... – Гласът му мина в мощен шепот. – " Най-сетне свободни! Затворени през всичките тези години! Този мъж, този под напрежение, изсъхнал мъж в никакъв случай до този миг не ни бе разрешавал да се излеем. " Нещо такова ли имахте поради? – попита той, връщайки личния си тембър. – Да, добре, доста добре. Продължавайте. Какво друго? – Какво друго ли? Сълзите биха споделили – и още веднъж промени гласа си, – " Свободата е хубаво нещо! Четирийсет години в застоялия мочур. Най-накрая, най-сетне нашият човек реши да почисти! Ах, какъв брой сме желали и преди да избягаме! Но нямаше по какъв начин – не и до момента в който този виенски доктор не отвори ръждясалата врата ". – Ницше спря и си избърса очите с носната кърпичка. – Благодаря ви – сподели Бройер. – Радвам се, че съм индивидът, отворил ръждясалата врата. Великолепен комплимент. Сега ми опишете със личния ви глас тъгата, която се крие зад сълзите. – Не, не е горест! Напротив, когато преди няколко минути ви приказвах за самотната си гибел, ме обля мощна вълна на облекчение. Не толкоз поради това, което споделих, а задето го споделих, задето най-накрая споделих по какъв начин се усещам. – Разкажете ми повече за това възприятие на облекчение. – Могъщо. Вълнуващо. Свят момент! Затова плаках. Затова рева и в този момент. Никога до момента не съм го правил. Погледнете ме! Не мога да спра сълзите си. – Това е добре, Фридрих. Сълзите пречистват. Ницше кимна с лице, заровено в ръцете си. – Странно е, само че сега, в който аз за първи път в живота си разкрих самотата си в цялата ѝ дълбочина, в цялото ѝ обезсърчение... тъкмо в този миг самотата като че ли се разнесе! Мигът, в който ви споделих, че в никакъв случай не съм бил докосван, бе тъкмо мигът, в който разреших да бъда допрян. Невероятен момент, като че ли някакъв необятен мразовит блок вътре в мен ненадейно се пропука и се натроши. – Истински абсурд! – сподели Бройер. – Изолацията съществува единствено в условия на изолираност. Веднъж споделена, тя се изпарява. Ницше повдигна глава и постепенно избърса следите от сълзи по лицето си. Прекара гребена през мустака си няколко пъти и сложи очилата си. След къса пауза сподели: – Имам да ви споделям още едно нещо. Може би – и той погледна часовника си – то ще е последното. Когато през днешния ден влязохте в стаята ми с новината, че сте се излекували, аз, Йозеф, се почувствах унищожен! Бях толкоз обезверено обхванат от себе си, толкоз отчаян от това, че изгубвам моето съображение да бъда с вас, че не можах да се развеселявам на положителната вест. Този тип нарцисизъм е непростителен. – Не е непростителен – възрази Бройер. – Самият вие ме научихте, че всички ние сме комплицирано устроени и всяка наша част крещи за изява. Отговорността, която може да ни се търси, е единствено за крайния резултат, а не за своеволните импулси на обособената част. Вашият по този начин наименуван нарцисизъм е извиним точно тъй като ви е грижа за мен, откакто споделяте с мен това в този момент. Пожеланието ми на сбогуване към вас, скъпи мой приятелю, е думата " непростимо " да бъде изтрита от речника ви. Очите на Ницше още веднъж се наляха със сълзи и той за следващ път извади кърпичката си. – А тези сълзи, Фридрих, за какво са? – Заради метода, по който произнесохте " скъпи мой приятелю ". Често преди ми се е случвало да изговарям думата " другар ", само че до този миг тази дума в никакъв случай не е била напълно моя. Винаги съм мечтал за другарство, в което двама души се свързват, с цел да реализиран по-висши цели. И не щеш ли това се случи! Вие и аз се събрахме тъкмо по подобен метод! Заедно преодолявахме себе си. Аз съм ваш другар. – А вие мой. Ние сме другари. Ние... сме... другари... – За момент Ницше изглеждаше съвсем радостен. – Харесва ми по какъв начин звучи тази фраза, Йозеф. Иска ми се още веднъж и още веднъж да я произнасям. – В подобен случай, Фридрих, приемете поканата ми и останете с мен. Спомнете си съня – имате място в моето семейство. При поканата на Бройер Ницше застина. Седна и постепенно заклати глава, преди да отговори: – Този сън по едно и също време ме съблазнява и тормози. Аз не се разграничавам от вас. И на мен ми се желае да поема от топлината на фамилното огнище. Но въпреки това се опасявам да се отдам на този уют. Това би означавало да извърша изменничество по отношение на себе си и своята задача. А за мен това би било еднакво на гибел. Може би това символизира топлещият се имобилен камък. Ницше стана, закрачи из стаята, след което спря зад стола си. – Не, приятелю мой, ориста ми е да диря истина в последна самотност. Синът ми – Заратустра, ще прелива от мъдрост, само че единственият му сателит ще е един орел. Той ще бъде най-самотният човек на света.
Из „ Когато Ницше плака ", Ървин Д. Ялом, © Превод Анелия Николова
Без да го огледа, Ницше стартира: – Ако сълзите ми имаха усеща, биха споделили... биха споделили... – Гласът му мина в мощен шепот. – " Най-сетне свободни! Затворени през всичките тези години! Този мъж, този под напрежение, изсъхнал мъж в никакъв случай до този миг не ни бе разрешавал да се излеем. " Нещо такова ли имахте поради? – попита той, връщайки личния си тембър. – Да, добре, доста добре. Продължавайте. Какво друго? – Какво друго ли? Сълзите биха споделили – и още веднъж промени гласа си, – " Свободата е хубаво нещо! Четирийсет години в застоялия мочур. Най-накрая, най-сетне нашият човек реши да почисти! Ах, какъв брой сме желали и преди да избягаме! Но нямаше по какъв начин – не и до момента в който този виенски доктор не отвори ръждясалата врата ". – Ницше спря и си избърса очите с носната кърпичка. – Благодаря ви – сподели Бройер. – Радвам се, че съм индивидът, отворил ръждясалата врата. Великолепен комплимент. Сега ми опишете със личния ви глас тъгата, която се крие зад сълзите. – Не, не е горест! Напротив, когато преди няколко минути ви приказвах за самотната си гибел, ме обля мощна вълна на облекчение. Не толкоз поради това, което споделих, а задето го споделих, задето най-накрая споделих по какъв начин се усещам. – Разкажете ми повече за това възприятие на облекчение. – Могъщо. Вълнуващо. Свят момент! Затова плаках. Затова рева и в този момент. Никога до момента не съм го правил. Погледнете ме! Не мога да спра сълзите си. – Това е добре, Фридрих. Сълзите пречистват. Ницше кимна с лице, заровено в ръцете си. – Странно е, само че сега, в който аз за първи път в живота си разкрих самотата си в цялата ѝ дълбочина, в цялото ѝ обезсърчение... тъкмо в този миг самотата като че ли се разнесе! Мигът, в който ви споделих, че в никакъв случай не съм бил докосван, бе тъкмо мигът, в който разреших да бъда допрян. Невероятен момент, като че ли някакъв необятен мразовит блок вътре в мен ненадейно се пропука и се натроши. – Истински абсурд! – сподели Бройер. – Изолацията съществува единствено в условия на изолираност. Веднъж споделена, тя се изпарява. Ницше повдигна глава и постепенно избърса следите от сълзи по лицето си. Прекара гребена през мустака си няколко пъти и сложи очилата си. След къса пауза сподели: – Имам да ви споделям още едно нещо. Може би – и той погледна часовника си – то ще е последното. Когато през днешния ден влязохте в стаята ми с новината, че сте се излекували, аз, Йозеф, се почувствах унищожен! Бях толкоз обезверено обхванат от себе си, толкоз отчаян от това, че изгубвам моето съображение да бъда с вас, че не можах да се развеселявам на положителната вест. Този тип нарцисизъм е непростителен. – Не е непростителен – възрази Бройер. – Самият вие ме научихте, че всички ние сме комплицирано устроени и всяка наша част крещи за изява. Отговорността, която може да ни се търси, е единствено за крайния резултат, а не за своеволните импулси на обособената част. Вашият по този начин наименуван нарцисизъм е извиним точно тъй като ви е грижа за мен, откакто споделяте с мен това в този момент. Пожеланието ми на сбогуване към вас, скъпи мой приятелю, е думата " непростимо " да бъде изтрита от речника ви. Очите на Ницше още веднъж се наляха със сълзи и той за следващ път извади кърпичката си. – А тези сълзи, Фридрих, за какво са? – Заради метода, по който произнесохте " скъпи мой приятелю ". Често преди ми се е случвало да изговарям думата " другар ", само че до този миг тази дума в никакъв случай не е била напълно моя. Винаги съм мечтал за другарство, в което двама души се свързват, с цел да реализиран по-висши цели. И не щеш ли това се случи! Вие и аз се събрахме тъкмо по подобен метод! Заедно преодолявахме себе си. Аз съм ваш другар. – А вие мой. Ние сме другари. Ние... сме... другари... – За момент Ницше изглеждаше съвсем радостен. – Харесва ми по какъв начин звучи тази фраза, Йозеф. Иска ми се още веднъж и още веднъж да я произнасям. – В подобен случай, Фридрих, приемете поканата ми и останете с мен. Спомнете си съня – имате място в моето семейство. При поканата на Бройер Ницше застина. Седна и постепенно заклати глава, преди да отговори: – Този сън по едно и също време ме съблазнява и тормози. Аз не се разграничавам от вас. И на мен ми се желае да поема от топлината на фамилното огнище. Но въпреки това се опасявам да се отдам на този уют. Това би означавало да извърша изменничество по отношение на себе си и своята задача. А за мен това би било еднакво на гибел. Може би това символизира топлещият се имобилен камък. Ницше стана, закрачи из стаята, след което спря зад стола си. – Не, приятелю мой, ориста ми е да диря истина в последна самотност. Синът ми – Заратустра, ще прелива от мъдрост, само че единственият му сателит ще е един орел. Той ще бъде най-самотният човек на света.
Из „ Когато Ницше плака ", Ървин Д. Ялом, © Превод Анелия Николова
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ