Децата ни не искат приказки за лека нощ
Апостол Дянков е специалист по усточийво развиване и обучител в JA Bulgaria. Той се включва в дебатите за страховете на младежите по отношение на климатичните промени и бъдещето на Земята. " Дневник " към този момент разгласява по тематиката публикацията на консултанта Боян Рашев във връзка на апокалиптичната информация, която залива потребителите в медиите и обществените мрежи. Апостол Дянков му опонира.
Нещо ново се случва по света и у нас. Ако гледате българските малките екрани, несъмнено няма да го забележите – сходно на политическия ни хайлайф, те са затънала в " нормативен айляк " – същите лица споделят същите неща по норматив. Ако четете интернационалните вести в интернет обаче, и изключително в случай че говорите с младежи, които ги четат, ще ви направи усещане, че една свързваща тематика стартира да изпъква ясно.
Може условно да назовем тази тематика " СЛЕД " – след Брекзит, след Путин, след Европейския съюз, след изкуствения разсъдък, откакто горите изгорят и арктическият лед се разтопи
За пръв път от доста години младежи по целия свят съществено задават въпроса: Какво СЛЕДва?
Последната подтема, тази за климата, провокира остри полемики и съумя да разтресе съществено айляка даже у нас – най-малко във " Facebook " и " Дневник ". 16-годишната шведка Грета Тунберг преплава Атлантика и с това някак съумя да провокира интереса и даже гнева на българската патриаршия. Не приказвам за митрополитите, които още са зациклили на Мадона, а за " татковците " от фирмените офиси, десните блогове и интернет форумите, които в колективен хор попитаха: " #КОЙ е отговорен? Кой пусна това момиче да бяга от учебно заведение и да разправя, че светът, НАШИЯТ прекрасен свят, умира? "
За логиката на психиката на " татковците " – виновните, обичащи и захласнати от личната си голяма роля в фамилията, стопанството и света мъже, може да приказваме доста, само че няма потребност.
Щеше да е отлично в случай че " татковците ", " мамите " или някой различен персонаж с престиж, можеха да обяснят на " децата " да спрат да се тревожат за бъдещето си, за климата и горите, за пластмасата и водата, за автоматизацията и приходите си, за авторитаризма и правата си и още и още
Всъщност щеше да е комфортно, в случай че децата в действителност живееха в под паника боязън.
Тогава единственото належащо деяние щеше да е да понатупаме " чудовището " под леглото (комунизъм, корпорации, корупция), да разкажем приказка за лека нощ и да ги оставим да се унесат в спокоен сън.
Само, че децата не живеят в боязън, нито са задрямали. Също като Грета Тунберг, те ни гледат изпитателно и просто питат: " Какво СЛЕДва? "
А с цел да може да отговорим почтено на този въпрос, би трябвало да признаем пред децата някои неща.
Първо, би трябвало да признаем, че
за нашите деца по-добро бъдеще в стопански проект надалеч не е обезпечено.
В България едвам в този момент започваме да си даваме сметка за този факт, само че в развитите западни демокрации приходите на работещите хора стагнират или даже спадат от най-малко 30 години, а междинната класа оредява или въобще изчезва. В самото начало на века, макроикономическите специалисти упрекваха за това нещо, наречено " икономическа успеваемост на производството ", т.е. факторът на работливост на съответна композиция от труд, капитал, първични материали и познания. Смяташе се, че нововъведения като интернет, имейл, а по-късно и изкуствения разсъдък и масивите данни, могат да усилят продуктивността в пъти и даже в порядъци, и това надлежно да се отрази на приходите. Ако това не се случва незабавно, то просто е належащо софтуерно време тези нововъведения да проработят и да дадат стопански резултат.
Някои, като някогашния ръководител на федералния запас на Съединени американски щати Алан Грийнспан, към момента имат вяра в тази доктрина. Други считат, че единствената спънка пред приходите и междинната класа у нас е неналичието на още няколко минни предприятия, или може би един цех на " Фолксваген ". Уви, такива очаквания са толкоз настоящи, колкото фантазиите на Доналд Тръмп за възраждането на промишлените работни места в Средния Запад на Америка.
Завод на " Фолксваген " и нови промишлени предприятия може и да се случат, само че те
нито ще наемат задоволителен брой служащи на високи заплати, нито ще поправят солидните преразпределения
на благосъстояние, които през последните десетилетия у нас и по света текат единствено в една посока – към свръхбогатия хайлайф на планетата (говорим за 2153-тe очевидни милиардера следени от Forbes, десетки хиляди техни родственици, по-бедни или скрити сътрудници, и благосъстоянието им от над 8.7 трилиона долара).
Дали Владимир Путин или Христо Ковачки попадат в този лист, е незначителен подробност. Важният подробност е, че когато обясняваме на нашите деца, че в случай че учат добре, работят крепко и иновират сполучливо, един ден МОГАТ да бъдат там, не би трябвало и да ги лъжем, че актуалната архитектура на капитализма ще им помогне да го създадат. Да, допустимо е да го реализиран, само че в случай че самите те не са от богопомазания хиперелит, системата интензивно ще им пречи.
Второто належащо самопризнание е по отношение на действителното битие на световна климатична рецесия и нейното значение за непосредственото бъдеще. Отдавна не приказваме за отказване на измененията в климата – най-малко откогато ураганите, пожарите и наводненията на практика не слизат от топ менюто на новинарските уеб сайтове. ОК новинарската формула " в случай че не кърви, не върви " може би изяснява някаква част от вниманието на медиите към разрушенията от естествени бедствия. Но никой не може да отхвърли с лека ръка личните ни непосредствени усещания от ненадейно наводнени подлези и изби,
30-градусови жеги през април и горски пожари през ноември.
Човек би трябвало да има сериозен дефицит на въображение, с цел да не може да си показа по какъв начин това положение на нещата, при актуалното стопляне от приблизително 1 градус над прединдустриалната ера, ще се трансформира в перманентна рецесия при 2-3 градуса, със сурови стопански и обществени отблясъци след още 20 или 30 години.
Децата ни нямат липса на въображение. Без да живеят в фиктивен пъкъл, те не желаят да живеят в същински климатичен подобен.
Третата и може би най-важна истина, която би трябвало да признаем във връзка с въпроса " Какво СЛЕДва " е, че ние просто не знаем. Всички ние, родените през ХХ век, нямаме нито добър модел, нито тествани хипотези за това, което се случва на планета с 9 милиарда души, разпокъсани сред разнообразни национални, културни и религиозни ядра, стопански цели и ехтене камери в обществените мрежи. Единственото, с което разполагаме, са остарели допускания, като да вземем за пример неведнъж несбъднатите, само че в никакъв случай изцяло отречени предсказания на Малтус и Хобс, както и по-обнадеждаващите, само че не по-малко несигурни постулати на Норбърт Елиъс за салдото сред цивилизационни и де-цивилизационни процеси в човешкото общество.
Лично аз съм оптимист. Човешкият тип е оцелявал и ще оцелее,
тъй като е най-хубавата платформа за съдействие и коопериране, създавана в миналото от еволюцията. Оцеляваме не просто тъй като надмогваме природата (тази към нас и нашата собствена), а тъй като имаме потенциала да осъзнаем проблемите и да си оказваме помощ взаимно за решаването им.
Децата ни са способни да открият решенията на проблемите на сегашното и отговора на въпроса " Какво СЛЕДва? " точно по този метод. Но с цел да се случи, би трябвало да спрем да ги баламосваме с утешаващи приказки за лека нощ и да бъдем почтени за действителните проблеми и личното ни неведение.
Оттам насетне поемат те.
Нещо ново се случва по света и у нас. Ако гледате българските малките екрани, несъмнено няма да го забележите – сходно на политическия ни хайлайф, те са затънала в " нормативен айляк " – същите лица споделят същите неща по норматив. Ако четете интернационалните вести в интернет обаче, и изключително в случай че говорите с младежи, които ги четат, ще ви направи усещане, че една свързваща тематика стартира да изпъква ясно.
Може условно да назовем тази тематика " СЛЕД " – след Брекзит, след Путин, след Европейския съюз, след изкуствения разсъдък, откакто горите изгорят и арктическият лед се разтопи
За пръв път от доста години младежи по целия свят съществено задават въпроса: Какво СЛЕДва?
Последната подтема, тази за климата, провокира остри полемики и съумя да разтресе съществено айляка даже у нас – най-малко във " Facebook " и " Дневник ". 16-годишната шведка Грета Тунберг преплава Атлантика и с това някак съумя да провокира интереса и даже гнева на българската патриаршия. Не приказвам за митрополитите, които още са зациклили на Мадона, а за " татковците " от фирмените офиси, десните блогове и интернет форумите, които в колективен хор попитаха: " #КОЙ е отговорен? Кой пусна това момиче да бяга от учебно заведение и да разправя, че светът, НАШИЯТ прекрасен свят, умира? "
За логиката на психиката на " татковците " – виновните, обичащи и захласнати от личната си голяма роля в фамилията, стопанството и света мъже, може да приказваме доста, само че няма потребност.
Щеше да е отлично в случай че " татковците ", " мамите " или някой различен персонаж с престиж, можеха да обяснят на " децата " да спрат да се тревожат за бъдещето си, за климата и горите, за пластмасата и водата, за автоматизацията и приходите си, за авторитаризма и правата си и още и още
Всъщност щеше да е комфортно, в случай че децата в действителност живееха в под паника боязън.
Тогава единственото належащо деяние щеше да е да понатупаме " чудовището " под леглото (комунизъм, корпорации, корупция), да разкажем приказка за лека нощ и да ги оставим да се унесат в спокоен сън.
Само, че децата не живеят в боязън, нито са задрямали. Също като Грета Тунберг, те ни гледат изпитателно и просто питат: " Какво СЛЕДва? "
А с цел да може да отговорим почтено на този въпрос, би трябвало да признаем пред децата някои неща.
Първо, би трябвало да признаем, че
за нашите деца по-добро бъдеще в стопански проект надалеч не е обезпечено.
В България едвам в този момент започваме да си даваме сметка за този факт, само че в развитите западни демокрации приходите на работещите хора стагнират или даже спадат от най-малко 30 години, а междинната класа оредява или въобще изчезва. В самото начало на века, макроикономическите специалисти упрекваха за това нещо, наречено " икономическа успеваемост на производството ", т.е. факторът на работливост на съответна композиция от труд, капитал, първични материали и познания. Смяташе се, че нововъведения като интернет, имейл, а по-късно и изкуствения разсъдък и масивите данни, могат да усилят продуктивността в пъти и даже в порядъци, и това надлежно да се отрази на приходите. Ако това не се случва незабавно, то просто е належащо софтуерно време тези нововъведения да проработят и да дадат стопански резултат.
Някои, като някогашния ръководител на федералния запас на Съединени американски щати Алан Грийнспан, към момента имат вяра в тази доктрина. Други считат, че единствената спънка пред приходите и междинната класа у нас е неналичието на още няколко минни предприятия, или може би един цех на " Фолксваген ". Уви, такива очаквания са толкоз настоящи, колкото фантазиите на Доналд Тръмп за възраждането на промишлените работни места в Средния Запад на Америка.
Завод на " Фолксваген " и нови промишлени предприятия може и да се случат, само че те
нито ще наемат задоволителен брой служащи на високи заплати, нито ще поправят солидните преразпределения
на благосъстояние, които през последните десетилетия у нас и по света текат единствено в една посока – към свръхбогатия хайлайф на планетата (говорим за 2153-тe очевидни милиардера следени от Forbes, десетки хиляди техни родственици, по-бедни или скрити сътрудници, и благосъстоянието им от над 8.7 трилиона долара).
Дали Владимир Путин или Христо Ковачки попадат в този лист, е незначителен подробност. Важният подробност е, че когато обясняваме на нашите деца, че в случай че учат добре, работят крепко и иновират сполучливо, един ден МОГАТ да бъдат там, не би трябвало и да ги лъжем, че актуалната архитектура на капитализма ще им помогне да го създадат. Да, допустимо е да го реализиран, само че в случай че самите те не са от богопомазания хиперелит, системата интензивно ще им пречи.
Второто належащо самопризнание е по отношение на действителното битие на световна климатична рецесия и нейното значение за непосредственото бъдеще. Отдавна не приказваме за отказване на измененията в климата – най-малко откогато ураганите, пожарите и наводненията на практика не слизат от топ менюто на новинарските уеб сайтове. ОК новинарската формула " в случай че не кърви, не върви " може би изяснява някаква част от вниманието на медиите към разрушенията от естествени бедствия. Но никой не може да отхвърли с лека ръка личните ни непосредствени усещания от ненадейно наводнени подлези и изби,
30-градусови жеги през април и горски пожари през ноември.
Човек би трябвало да има сериозен дефицит на въображение, с цел да не може да си показа по какъв начин това положение на нещата, при актуалното стопляне от приблизително 1 градус над прединдустриалната ера, ще се трансформира в перманентна рецесия при 2-3 градуса, със сурови стопански и обществени отблясъци след още 20 или 30 години.
Децата ни нямат липса на въображение. Без да живеят в фиктивен пъкъл, те не желаят да живеят в същински климатичен подобен.
Третата и може би най-важна истина, която би трябвало да признаем във връзка с въпроса " Какво СЛЕДва " е, че ние просто не знаем. Всички ние, родените през ХХ век, нямаме нито добър модел, нито тествани хипотези за това, което се случва на планета с 9 милиарда души, разпокъсани сред разнообразни национални, културни и религиозни ядра, стопански цели и ехтене камери в обществените мрежи. Единственото, с което разполагаме, са остарели допускания, като да вземем за пример неведнъж несбъднатите, само че в никакъв случай изцяло отречени предсказания на Малтус и Хобс, както и по-обнадеждаващите, само че не по-малко несигурни постулати на Норбърт Елиъс за салдото сред цивилизационни и де-цивилизационни процеси в човешкото общество.
Лично аз съм оптимист. Човешкият тип е оцелявал и ще оцелее,
тъй като е най-хубавата платформа за съдействие и коопериране, създавана в миналото от еволюцията. Оцеляваме не просто тъй като надмогваме природата (тази към нас и нашата собствена), а тъй като имаме потенциала да осъзнаем проблемите и да си оказваме помощ взаимно за решаването им.
Децата ни са способни да открият решенията на проблемите на сегашното и отговора на въпроса " Какво СЛЕДва? " точно по този метод. Но с цел да се случи, би трябвало да спрем да ги баламосваме с утешаващи приказки за лека нощ и да бъдем почтени за действителните проблеми и личното ни неведение.
Оттам насетне поемат те.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ