„Момичето, което някога познаваше“, Трейси Гарвис Грейвс
Аника Роуз е необичайно момиче. Съчетава розова пола с алена блуза и ненавижда да носи обувки. Поведението на другите я обърква, по тази причина избира да живее измежду реда и дисциплината на книгите или пък в тихата съсредоточеност на шаха. Аника не знае по какъв начин да се държи с хората, само че за сметка на това поддържа връзка отлично с животните. С тях всичко е простичко, няма потребност от обществени превземки, които толкоз не ѝ се отдават. Аника обаче има едно огромно преимущество: красива е. Невероятно красива! Когато я среща за пръв път, Джонатан не чака интелигентността ѝ да е по-голяма даже от хубостта и позорно губи първата им партия шах.
Скоро схваща, че Аника е друга от всички девойки, които в миналото е познавал. Той се възхищава на способността ѝ да бъде вярна на себе си, без значение от следствията. Ето за какво приема предизвикването, което връзката с това необичайно момиче носи. Всеки от тях изкарва нескрито най-хубавото у другия. Когато са дружно, всичко наподобява допустимо, до момента в който непредвидени събития не разделят пътищата им.
Десет години по-късно се срещат още веднъж. Привличането и мощните усеща в момент пламват още веднъж, само че страховете и паниките от предишното към момента стоят посред им. Има ли втори късмет в любовта и каква е цената на изкуплението? Една книга за другите. За тези невероятни хора, които в случай че получат късмет, ще ви разкрият цяла нова галактика. Но най-хубавото е невидимо за очите, то се вижда единствено със сърцето.
Трейси Гарвис Грейвс е сполучлив създател на модерна художествена литература. Дебютният ѝ разказ „ На острова “, прекарва цели 9 седмици в листата с бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “ и е преведен на 31 езика, като сега се работи по екранизирането му. Новата ѝ книга „ Момичето, което в миналото познаваше “ се дефинира от критиците като „ нежна и безконечна любовна история “. 256 с., 16 лева, ISBN: 978-619-01-0478-0
Откъс
Аника
Чикаго, август 2001
От всички места на света го срещам тъкмо в „ Доминикс “. Ровя в хладилната витрина и диря
ягодите, с които си подготвям утринното смути, когато някъде иззад дясното ми рамо се
чува мъжки глас:
– Аника?
Звучи нерешително.
С ъгълчето на окото си хващам лицето му. Минаха 10 години от последната ни среща и
въпреки постоянно да ми е мъчно да различавам хората, в случай че ги видя в друга среда, няма потребност
да се запитвам дали това е той, или не. Знам, че е той. Тялото ми вибрира сходно на тътена на
отдалечен трен и съм признателна на студения въздух от фризера, тъй като внезапно от вътрешната страна ме
залива гореща вълна. Иска ми се да хукна, да не помни за ягодите и да намеря най-близкия
излаз. Но в главата ми отекват думите на Тина и аз ги дублирам като мантра: Не бягай, поеми
отговорност, бъди себе си.
Едва поемам въздух, без да съумея да изпълня дробовете си, и се обръщам към него:
– Здравей, Джонатан.
– Наистина си ти – отвръща ми.
– Да – усмихвам му се.
Косата ми, която едно време стигаше до кръста и нормално имаше потребност от сресване, в този момент
е лъскава и права, с дължина малко под раменете. Тънкият панталон и подобаващата блуза са
надалеч от студентския ми дрешник от поли и рокли най-малко с два размера по-големи. Вероятно
това е повода за съмнението му.
На трийсет и две, за мен той си е същият: тъмна коса, сини очи и с необятни плещи на плувец.
Не се усмихва, само че въпреки всичко веждите му не са подписани и смръщени. И въпреки да съм подобрила
доста способността си да разгадавам израженията на хората, както и другите невербални
знаци, не мога да установя дали той се усеща ядосан или засегнат. А има цялостното право да
бъде и двете.
Правим крачка напред и се прегръщаме, тъй като даже и аз знам, че след цялото това време – и
всичко, което сме преживели – прегръдката се допуска. Веднага щом ръцете му ме
обгръщат, се усещам в сигурност и се отпущам. Нищо не се е трансформирало. Мирисът на
хлор, който преди лъхаше от кожата му, в този момент е сменен от мирис с мирис на гора и популярност богу,
не е прекомерно тежък и настойчив.
Нямам концепция за какво се намира в Чикаго. Едва ли не преди мастилото да изсъхне върху
дипломата му, една влиятелна компания за финансови услуги изстреля Джонатан от Илинойс в
Ню Йорк и това, което в миналото беше планувано преместване за двама, се трансформира в солово
начинание.
Отлепяме се един от различен и аз стартирам да се боря с думите.
– Мислех, че живееш... По работа ли си тук?
– Преместих се в чикагския офис преди към пет години – отвръща той.
Изумена съм, че през цялото това време съм се движила из града, който в този момент назовавам собствен
дом, без да знам, че съществува вероятността да го срещна инцидентно на улицата. Колко ли
пъти сме били на миля или две разстояние един от различен и не сме го знаели? Колко ли пъти
сме вървели един зад различен или един пред различен на някой многолюден тротоар или пък сме вечеряли
в един и същи ресторант?
– Някой трябваше да поеме грижите за майка ми – продължава той.
Бях срещала майка му един път и незабавно я харесах – все едно беше моята лична майка.
Ясно се виждаше от кое място идва тая добрина у Джонатан.
– Моля да я поздравиш от мен.
– Умря преди две години. Деменция. Лекарят сподели, че евентуално от години е страдала от това.
– Наричаше ме Катрин и не можеше да си откри ключовете – споделям, тъй като отлично си го
припомням и в този момент то придобива нов смисъл.
Той удостоверява думите ми с кимване.
– В центъра ли работиш?
Затварям вратата на хладилния долап, смутена, че от самото начало съм го държала отворен.
– Да, в библиотеката „ Харолд Уошингтън “.
Отговорът ми провокира първата усмивка на лицето му.
– Браво на теб!
Тук диалогът засича и стопира неудобно. В нашето другарство постоянно Джонатан е бил този,
който е понасял тежестта, само че този път не избавя ситуацията и тишината е оглушителна.
– Страхотно е, че се видяхме – изтърсвам аз най-после.
Гласът ми звучи по-пискливо от нормалното. Кръвта нахлува в лицето ми и в този момент ми се ще да
бях оставила вратата на фризера отворена.
– Да, ужасно е.
И той се обръща да си върви. Тогава в коленете ме удря такава вълна на блян, че едвам не
подвивам крайници, групирам кураж и откъсвам:
– Джонатан?
Веждите му са леко повдигнати, когато се завърта назад.
– Да?
– Би ли желал някой път да се забележим?
Стягам се, до момента в който спомените нахлуват. Казвам си, че не е редно да му предизвиквам това, че
задоволително към този момент съм го наранила.
Той се поколебава, след това споделя:
– Разбира се, Аника.
Вади от вътрешния джоб на сакото си писалка, пресяга се за пазарския лист, който
държа в ръката си, и небрежно записва телефонния си номер върху противоположната страна.
– Ще ти се обадя. Скоро – давам обещание аз.
Той кимва и изражението му още веднъж е неразгадаемо. Вероятно си мисли, че няма да извърша
обещанието си. И отново би имал право да се съмнява.
Но аз ще му се обадя. Ще му се извиня. Ще го попитам можем ли да стартираме още веднъж. „ На
чисто “, ще му кажа.
Толкова огромно е желанието ми да заменя спомените от момичето, което той в миналото
познаваше, с дамата, в която се трансфорах в този момент.
Скоро схваща, че Аника е друга от всички девойки, които в миналото е познавал. Той се възхищава на способността ѝ да бъде вярна на себе си, без значение от следствията. Ето за какво приема предизвикването, което връзката с това необичайно момиче носи. Всеки от тях изкарва нескрито най-хубавото у другия. Когато са дружно, всичко наподобява допустимо, до момента в който непредвидени събития не разделят пътищата им.
Десет години по-късно се срещат още веднъж. Привличането и мощните усеща в момент пламват още веднъж, само че страховете и паниките от предишното към момента стоят посред им. Има ли втори късмет в любовта и каква е цената на изкуплението? Една книга за другите. За тези невероятни хора, които в случай че получат късмет, ще ви разкрият цяла нова галактика. Но най-хубавото е невидимо за очите, то се вижда единствено със сърцето.
Трейси Гарвис Грейвс е сполучлив създател на модерна художествена литература. Дебютният ѝ разказ „ На острова “, прекарва цели 9 седмици в листата с бестселъри на „ Ню Йорк Таймс “ и е преведен на 31 езика, като сега се работи по екранизирането му. Новата ѝ книга „ Момичето, което в миналото познаваше “ се дефинира от критиците като „ нежна и безконечна любовна история “. 256 с., 16 лева, ISBN: 978-619-01-0478-0
Откъс
Аника
Чикаго, август 2001
От всички места на света го срещам тъкмо в „ Доминикс “. Ровя в хладилната витрина и диря
ягодите, с които си подготвям утринното смути, когато някъде иззад дясното ми рамо се
чува мъжки глас:
– Аника?
Звучи нерешително.
С ъгълчето на окото си хващам лицето му. Минаха 10 години от последната ни среща и
въпреки постоянно да ми е мъчно да различавам хората, в случай че ги видя в друга среда, няма потребност
да се запитвам дали това е той, или не. Знам, че е той. Тялото ми вибрира сходно на тътена на
отдалечен трен и съм признателна на студения въздух от фризера, тъй като внезапно от вътрешната страна ме
залива гореща вълна. Иска ми се да хукна, да не помни за ягодите и да намеря най-близкия
излаз. Но в главата ми отекват думите на Тина и аз ги дублирам като мантра: Не бягай, поеми
отговорност, бъди себе си.
Едва поемам въздух, без да съумея да изпълня дробовете си, и се обръщам към него:
– Здравей, Джонатан.
– Наистина си ти – отвръща ми.
– Да – усмихвам му се.
Косата ми, която едно време стигаше до кръста и нормално имаше потребност от сресване, в този момент
е лъскава и права, с дължина малко под раменете. Тънкият панталон и подобаващата блуза са
надалеч от студентския ми дрешник от поли и рокли най-малко с два размера по-големи. Вероятно
това е повода за съмнението му.
На трийсет и две, за мен той си е същият: тъмна коса, сини очи и с необятни плещи на плувец.
Не се усмихва, само че въпреки всичко веждите му не са подписани и смръщени. И въпреки да съм подобрила
доста способността си да разгадавам израженията на хората, както и другите невербални
знаци, не мога да установя дали той се усеща ядосан или засегнат. А има цялостното право да
бъде и двете.
Правим крачка напред и се прегръщаме, тъй като даже и аз знам, че след цялото това време – и
всичко, което сме преживели – прегръдката се допуска. Веднага щом ръцете му ме
обгръщат, се усещам в сигурност и се отпущам. Нищо не се е трансформирало. Мирисът на
хлор, който преди лъхаше от кожата му, в този момент е сменен от мирис с мирис на гора и популярност богу,
не е прекомерно тежък и настойчив.
Нямам концепция за какво се намира в Чикаго. Едва ли не преди мастилото да изсъхне върху
дипломата му, една влиятелна компания за финансови услуги изстреля Джонатан от Илинойс в
Ню Йорк и това, което в миналото беше планувано преместване за двама, се трансформира в солово
начинание.
Отлепяме се един от различен и аз стартирам да се боря с думите.
– Мислех, че живееш... По работа ли си тук?
– Преместих се в чикагския офис преди към пет години – отвръща той.
Изумена съм, че през цялото това време съм се движила из града, който в този момент назовавам собствен
дом, без да знам, че съществува вероятността да го срещна инцидентно на улицата. Колко ли
пъти сме били на миля или две разстояние един от различен и не сме го знаели? Колко ли пъти
сме вървели един зад различен или един пред различен на някой многолюден тротоар или пък сме вечеряли
в един и същи ресторант?
– Някой трябваше да поеме грижите за майка ми – продължава той.
Бях срещала майка му един път и незабавно я харесах – все едно беше моята лична майка.
Ясно се виждаше от кое място идва тая добрина у Джонатан.
– Моля да я поздравиш от мен.
– Умря преди две години. Деменция. Лекарят сподели, че евентуално от години е страдала от това.
– Наричаше ме Катрин и не можеше да си откри ключовете – споделям, тъй като отлично си го
припомням и в този момент то придобива нов смисъл.
Той удостоверява думите ми с кимване.
– В центъра ли работиш?
Затварям вратата на хладилния долап, смутена, че от самото начало съм го държала отворен.
– Да, в библиотеката „ Харолд Уошингтън “.
Отговорът ми провокира първата усмивка на лицето му.
– Браво на теб!
Тук диалогът засича и стопира неудобно. В нашето другарство постоянно Джонатан е бил този,
който е понасял тежестта, само че този път не избавя ситуацията и тишината е оглушителна.
– Страхотно е, че се видяхме – изтърсвам аз най-после.
Гласът ми звучи по-пискливо от нормалното. Кръвта нахлува в лицето ми и в този момент ми се ще да
бях оставила вратата на фризера отворена.
– Да, ужасно е.
И той се обръща да си върви. Тогава в коленете ме удря такава вълна на блян, че едвам не
подвивам крайници, групирам кураж и откъсвам:
– Джонатан?
Веждите му са леко повдигнати, когато се завърта назад.
– Да?
– Би ли желал някой път да се забележим?
Стягам се, до момента в който спомените нахлуват. Казвам си, че не е редно да му предизвиквам това, че
задоволително към този момент съм го наранила.
Той се поколебава, след това споделя:
– Разбира се, Аника.
Вади от вътрешния джоб на сакото си писалка, пресяга се за пазарския лист, който
държа в ръката си, и небрежно записва телефонния си номер върху противоположната страна.
– Ще ти се обадя. Скоро – давам обещание аз.
Той кимва и изражението му още веднъж е неразгадаемо. Вероятно си мисли, че няма да извърша
обещанието си. И отново би имал право да се съмнява.
Но аз ще му се обадя. Ще му се извиня. Ще го попитам можем ли да стартираме още веднъж. „ На
чисто “, ще му кажа.
Толкова огромно е желанието ми да заменя спомените от момичето, което той в миналото
познаваше, с дамата, в която се трансфорах в този момент.
Източник: novinite.bg
КОМЕНТАРИ