Писателят Ангел Иванов: Няма кой да ни пази от пазачите
АНГЕЛ ИВАНОВ е роден в Габрово през 1988 година Завършва публицистика в СУ „ Св. Климент Охридски “, където е един от основателите на студентското радио „ Реакция “. Работил е като наемник-надничар в цех за метали, гардеробиер в НДК, рецепционист в хижа, надзирател в склад за топло- и хидроизолации в Люлин 3, ефирен сценарист и текстописец. Пътувал е на стоп из България, Европа и Азия. Бил е пилигрим на Божи гроб, из Светите земи и Света гора. Част от тези многочислени специалности и пътувания са разказани в дебютната му книга – сборника с разкази „ Техническа инспекция “ (Изд. Scalino), който излезе в края на 2018 година и завоюва няколко награди: за дебют в категория “Проза “ на състезанието “Южна пролет “; за пай оповестен роман “Рашко Сугарев “ с текста от книгата “Добрият християнин “ и Априловска премия за литература в родното му Габрово. Сборникът беше номиниран още за премиите на Портал “Култура “ (единственият дебют в дългия списък) и на клуб “Перото “ (къс лист, още веднъж за дебют). Ето какво съобщи той във връзка книгата и освен.
" Техническа инспекция " е книга, направена от пътешествия - стопаджийски, пешком, в предишното, в духовното, на всички места. Как Пътят става литература?
Ходя с по един бележник и протоколирам усещания и хрумвания. Разбира се, това не е мое изобретение като процедура. Мнозина го вършат. Пиша във влака, в някой бар, в леглото в края и началото на деня. В пътуването постоянно има ясно подсигурена драматургия, евентуално по тази причина пътеписите са в някакъв смисъл по-лесната литература. Имаш начало – точка А; завръзка – изпускаш си полета; кулминационна точка – промъкваш се в някой хангар и задигаш самолет; и по този начин нататък до финала – пристигаш в точка Б и забиваш самолета в най-високата постройка.
Иначе съществено, може би пътят става литература, когато писането проводи една друга конфликтна пътечка, противоположна на необятната автомагистрала, оттатък мантинелата под крайпътните шубраци – или път, който се случва в героя, вътрешно напрежение и поврат оттатък неговите стандарти, предубеждения, упования и даже еднаквост. Тъкмо това пътешестване назад, във вътрешността, против течението трансформира героя и наподобява е лакмусът за литературност.
Но значимото е да не катастрофираш и на пътя, и на белия лист, или по-добре - белия файл.
Как в действителност прописа първоначално?
Като възпитаник играех футбол, само че очевидно имах и някакви насъщни потребности от интелектуален и нравствен смисъл. По лагери с момчетата от тима ми беше неразбираемо и скучно да играя карти. Чувствах се недобре и в рейса при гостувания за мачове да вземем за пример, когато звучаха ориенталски ритми и впрочем. Часовете по литература бяха моето леговище. Много ми харесваха есетата. Учителката ми по Български език и литература Анна Сапунджиева в Априловската гимназия на Габрово е един от хората, които ме възпламениха по четенето и писането. В края на 12-ти клас съвсем всички се готвеха за тестванията Sat и Toefl. В часовете ѝ или не идваха, или учеха още веднъж за тях, само че в клас. А ние се събирахме - каре за карти - на първите 2 чина и слушахме нея. Не ни даваше единствено интерпретативни съчинения, вид " какво е желал да каже създателят ", само че ни оферираше и други възможности с тематики отвън конспекта. Сякаш държеше да ни вмени и възпита в авторова независимост и отговорност. Искаше да бъдем майстори. Веднъж ни даде този откъс от “Алиса в страната на чудесата:
- Въпросът е - сподели Алиса - дали можете да накарате думите да значат толкоз разнообразни неща.
- Въпросът е - отвърна Хъмпти-Дъмпти - да си занаятчия. Това е всичко.
Неотдавна още веднъж срещнах тези думи в “Град от стъкло “ от “Нюйоркска трилогия “ на Пол Остър, в превод на Иглика Василева. Допускам, че преди години учителката ни таман от там е избрала цитата. Стана ми благо. И по този начин - пишех есета, съотборниците ме надушиха и почнаха да ме молят да пиша и техните есета. И аз ги пишех сред двуразовите тренировки.
След това станах студент и в бедното ми разпадащо се, само че величаво общежитие, в Студентски град, на едно пробито бюро, прописах съществено. Класика отвред. В книгата влезе и първият роман, който написах тогава на 18 – “Напред-Назад “.
Фото: Светозар Гатев
Кои са огромните въздействия, хората, от които си се учил?
За единия към този момент загатнах. Споменах и за ритнитопката, желаех да ставам футболист, само че относително в точния момент разбрах, че не ставам. Един от моите треньори обаче беше Пламен Илиев – огромно име в габровския футбол, играл е с Балъков, Трифон, Бог да го елементарни, и останалите бронзови търновски момчета в Етър. Бил е съотборник с тях и Стоичков и в Юношеския народен тим, с който стават европейски първенци. Та той ни учеше освен на топка, само че и на отношение към нещата въобще. Интересуваше се по какъв начин сме в учебно заведение. Слушаше Zeppelin. Четеше Хайтов. Често цитираше в разборите преди и след мач това “Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто - да го направиш “. С него още тогава си говорехме някак метафорично, това ми липсваше в бита и делника. Парадоксално, с него го живеех на стадиона. И през днешния ден, когато се прибирам в родния град, виждам да се забележим и поговорим.
А за литературните въздействия, които по-скоро имаш поради, просто ще загатна имена: Чехов, Хемингуей, Селинджър, Керуак, Рулфо, св. Максим Изповедник, митр. Антоний Сурожски.
И други.
Деян Енев се отнесе доста задушевно към книгата ти; какво си говорихте с него по отношение на нея, с какво ти оказа помощ?
Прочитът на Деян беше гарантът за качество. С името и отношението си той легитимира сборника, за което съм му признателен. Когато подобен занаятчия, който с писането си през годините като че ли сътвори нов род – епос на делничното – оцени написаното от теб, можеш единствено да не можеш да си намериш място от наслада. Бате Деян ме защищити от няколко текста, които паднаха. Но по-напред от всичко – с непогрешима вътрешен глас подреди текстовете по този начин щото да не бъдат насъбрана баластра, а да беседват между тях. И да бъдат пътешестване.
Дълги години се занимаваш с публицистика по един или различен метод - знам, че при теб като че ли имаше някакъв здравословен отвод от избрани неща, какво тъкмо стана?
Първо се отхвърлих от класическата публицистика, още до момента в който я учех. Трябваше да караме едни наложителни стажове. Не желаех да бъда микрофонодържач в коридорите на Парламента. Или да нося кафе и тонер за принтера в редакцията. Сигурно съм се правел на забавен, само че просто не беше моето нещо. Не желаех да записвам хладно събитията, а да втъвам в тях и да описвам от първо лице. Неслучайно в сборника има и текстове, които се родеят с литературната публицистика, с “гонзо “ публицистиката – очерци или фийчъри.
После минах в една прилежаща писта – няколко години бях ефирен сценарист, най-вече на сатирични и занимателни (уж) излъчвания. Накрая ми натежа, тъй като е матрица и месомелачка за хрумвания. Всеки ден пишеш по почти един и същи образец. Единственото ново беше, че ставаше все по-цинично, просташко и обслужващо всеобщия усет, насочено към таблиците за рейтинг и шер (показатели за гледаемостта на телевизиите) – да ни гледат повече хора, да имаме повече реклами и надлежно повече кинти. Всичко това несъмнено е обвързвано с взаимни отстъпки с полезности.
Разбрах, че и аз ставам безсрамен и жалка бурмичка от машинарията. И се уморих. Но ще ти кажа, че не изключвам опцията да се върна в блатото, тъй като и жабите стават за ястие. От близо 2 години и половина се пробвам да пиша на свободна процедура, само че с цел да ми се получава, не преставам да върша и халтури на парче. Преглъщам ги мъчно, само че се пробвам да бъда почтен, когато приказвам за неизбежното проваляне. Тази тематика също я има в книгата – компромисите; срещата със себе си в тях; оспорването и отвращаването от себе си; корпоративното и медийно двуличие.
Фото: Димитър Цонков
Как ти се коства медийната среда в този момент?
Първо да кажа, че позицията ми не е напълно правдива и почтена – да заставам настрана и да разправям какъв брой съм отчаян и погнусен и какъв брой е зле. Възхищавам се на хората, които не престават да са в медиите и да се борят от позицията на своите ненарушими правила. Още повече, че стават все по-нищожно малко. Аз очевидно нямам задоволително воля, почтено казано – нямам и предпочитание. Но не желая да звуча като готин пич, за който всички отвън тесния му другарски кръг, с които окупира Орлов мост, са подчовеци, парадайса, безсловесно стадо и така нататък Определения, които съм чувал от устите и високоговорителите на горната прослойка. Напротив, всички сме виновни за злополуката с дейностите и бездействията си. Всички – публицисти, някогашни публицисти, аудитория и консуматори на медийно наличие.
Продължавам да бъда външен създател в няколко печатни и онлайн издания, като “външен “ в тази ситуация е основното разбиране. Имам наблюдения върху процесите и мога да опитам да напипам тумора и да дам мъглива диагноза. Страхувам се обаче да не звуча като патоанатом от правосъдна медицина, след есхумация на тялото…
Редакциите са цялостни с малограмотни, тъпоумни и зле платени чавдарчета без ценз, жадни за провинциална популярност. Те са лесна глина в ръцете на ваятелите на подмяната и мрака. Последните са на няколко равнища – основни редактори и продуценти; сетне политическа власт; сетне икономическа власт. Не споделям нищо ново. Протоистината е, че всичко се прави за пари. Забележете, че с всяка продажба на телевизия, от ефира ѝ изпадат сериозните, безкомпромисни имена; падат сериозните излъчвания, журналистическите следствия. Но дано има ваучър в праймтайма – Маскираният артист може да се чете и като метафора. Жълт и злобен маскарад.
Сьорен Киркегор споделя онази история за театъра, в който се подпалват декорите. Един шут излиза и оповестява на публиката, която обаче взима това за смешка и почва да приветства. Той повтаря предизвестието – те ръкопляскат още по-оживено. “По същия метод – споделя Киркегор – ще загине и светът, под всеобщите овации на шеговито настроени глави “.
Преди време се случи да участвам на брифинг в Столична община. Наблюдавах обаче не значимите хора начело, а публицистите. Млади девойки се пудреха повече, в сравнение с гледаха в листите си, някакви, айде метросексуални, че другото не е политкоректно, кореспонденти си оформяха лимбите с брилянтин. После не зададоха нито един въпрос косо на гледащия ги безочливо управник. По същия метод мълчат на Борисов. По същия метод мълчат и на дебелашките смешки на сикаджията Венци Стефанов, примерно. Това е равнището.
Въпросът QUIS CUSTODIET IPSOS CUSTODES? или " Кой ще ни пази от пазачите? " е по-актуален от всеки път. Аз нямам отговор, а нерадостна констатация: огромният ни проблем, е че огромна част от българските публицисти са по-некадърни и по-корумпирани от самите политици. Други, които опипват истината, са луди. Дано не загубим малцината почтени експерти...
Как се обърна към християнството?
Тази тематика е плодородна пропаст, само че дано опитвам накратко. В сборника го има – пресищането на тялото и обедняването на Духа. Бях стигнал лимити. Пътувах, забавлявах се, само че нещо все ми липсваше. Като голям вакуум, като черна дупка, която всмуква вътрешния ти космос. После разбрах – липсвал ми е Христос. Тъкмо Него видях и предузнах в двама мои другари – мъж и жена. В техните грижи и любов в сложни за мен моменти, видях Христовата обич, която ме издърпа за яката от дупката в миг, в който тя ставаше бездна. Те ми приказваха за Него, само че ненатрапчиво, безшумно и достоверно. С делата си.
Освен това, постоянно съм си мислел и мисля, че всеки човек го прави, че има Абсолютно Добро, Красиво и Смислено. Иначе нямам смисъл от нищо. Иначе сме торба с лайна. Ще извадя нож и ще разпоря първото дете на булеварда и това няма да значи нищо. Ще потънем в абстракции и релативизъм – нещо, което за жал към този момент се случва. Търсил съм това Добро, като всеки различен, и съм вярвал, че това е персонална среща и в действителност е такава – това е срещата, причастието с Христос Бог. Няма по-голяма обич от тази саможертвената, да положиш душата си за приятелите. Това прави Христос. Няма друго такова обучение, философия, вяра и така нататък Да, другите имат хубави неща, облици и сенки на горното, само че нямат Христос в цялост, т.е. в прочут смисъл нямат нищо, тъй като Той е всичко. Уникалното в християнството, че Бог е освен някакъв отдалечен и студен Създател, само че и Спасител, Който пребит и потиснат умира, с цел да оживи творението Си. И всичко това заради неимоверната обич, която има. Възкресението е доста персонално отношение и другарство – касае всеки човек всеки път. Да, християнството не е лесна работа, не е от попкултурните дъвки, които крият гибелта и страданието, не приказва за положително мислене и впрочем, не икономисва неуместните истини за индивида. Напротив, Христос ни заречен тествания и скърби даже. Той споделя: “В света скърби ще имате, само че дерзайте – Аз победих света “. И освен това – Той, Победителят, Божият Син и Сам Бог, в Гетсимания е Един от нас и се моли да го отмине Чашата. Както ние се молим на Него.
Посочете ми друга религия, философско обучение, школа или мъдрост човешка, която да споделя това! Не някакви далечни, нереални, неназовими, неизобразими, хладни, чудовищни или пък сантиментални богове. Висши естествени сили и впрочем. Не, посочете ми друго като тъкмо това! И да ми посочите – няма да ви допускам. Защото другите нямат Христос в Гетсимания. Нямат Онзи, основал земната корав, Който тук се моли с кървави сълзи върху нея. Чудото на Боговъплъщението е и знамение на Молението за Чашата. Нашата религия е истинна и тъй като е тъкмо толкоз необикновено красива. Може да прозвучи противоречиво, само че ще го кажа. Не по-малко великолепие от кръста в петък има камъкът в четвъртък. В петък Господ е на Кръста, в четвъртък пада на скалата, с цел да го понесе. Но като че ли точно в четвъртък сме от една и съща страна. В четвъртък не съзерцаваме в профил, а състрадаваме и се молим с Христос, свлекли се на камъка, един до друг с Него. И знаем що Му е. И Той знае що ни е. Защото на Велики четвъртък и вечно – Едно сме.
Няма да се учудя в случай че за някои твои близки това е било необичайно: нашето потомство от време на време гледа на младеж, който е станал християнин, като на чешит, като на човек, на който " нещо му стана ", " беше си добре преди ": имаш ли такова усещане? Ако да - на какво се дължи съгласно теб?
Нормални са тези неща. Поотдалечих се от прочут брой другари или по-скоро с държанието си ги отдалечих от себе си, за което скърбя, тъй като виновността е на първо място моя. Има два вътрешноцърковни термина – “неофит “ и “зилот “. Първият в общи линии значи “нов във вярата “, а вторият – “ревнив не по разсъдък “. Мисля, че се поотърсих и от двете, Слава Богу, само че първоначално проповядвах на всички места, публикувах из фейсбук, досаждах на хората. Бях хомофоб да вземем за пример. Чистех непознатите езера, при все това в душата ми имаше зловонна мътилка. И към момента има, де. Общо взето историята с непознатата тресчица и личната греда. Греда си беше! Срамувам се от това мое държание. Не по този начин постъпваха приятелите, които без прокламации ми помогнаха да стана причастен на Христовата Църква.
Фото: Павлина Захова
Кои неща се нуждаят от механически инспекции, от reality check?
Собствените ни учредения. Собственото ни блаженство. Техническата инспекция може да бъде и форма на смирение.
Би ли направил политически коментар - не в смисъла на гербове и корнелии, а в необятната политическа картина, която се падна на твоето потомство?
Роден съм на синора на измененията – 88 година Ние сме деца на “Изгубеното потомство “, нашите родители. Те чакаха Демокрацията и пазарната стопанска система като манна небесна, само че се оказа, че в родния подтекст това е едно лудо съревнование, постоянно с непозволени средства. Веднъж това породи политически и цивилен опортюнизъм. Втори път предизборният диалог се ориентира към това “да избираме на първо място почтени и морални хора “, без оглед на политически и партийни съображения. В резултат на всичко това се случи огромната абдикация от базисните политически понятия и разкази – ляво и дясно, демократично и консервативно. Те от дълго време са анилихирани. Левицата организира десни стопански промени и пази обичайни полезности. Десницата е проводник на неолиберални постмодерни полезности, които оспорват безспорния християнски пиедестал и профил на Европа. А част от градската десница се припознава в една лява стратегия, каквато е тази на “Спаси София “, да вземем за пример. Консерватизмът се дискредитира у нас, тъй като отиде в лагера на крайнодесни националисти и по-добре – патриотари, полу-фашисти, които излъчват човеконенавистни послания. Центристите, доколкото ги има, са в действителност посредствени и покварени. Появиха се и ексцентрични обединения – либертарианци, които желаят да се легализира хероинът, тъй като имало търсене и пазар за него, а пазарът определял всичко. Толкова години не успяхме да оформим достоверно християндемократическо движение…. Манджа с грозде е слаба кулинарна метафора.
При тези условия аз персонално не се усещам политически показан. Вярвам, че при мнозина е същото. Така всеки избор, всеки политически акт за нас, е обвързван с компромис, с гласоподаване с отвращение.
За какво си коства да се написа и какво би трябвало да се заобикаля?
Струва си да се написа за това, което не ти дава да заспиш през нощта и не приказвам за вълчия апетит и отарашването на хладилника. Макар че в сборника има тъкмо подобен текст.
Мен писането май ме прави по-добър човек. Наистина, другояче в живота малко си падам петно.
Добре е да се заобикаля да се написа за това, което безусловно ще се хареса на хората. Да не се увличаме по диктата на пазара и публиката. Литературата не е телевизия.
Интервю на Райко Байчев
" Техническа инспекция " е книга, направена от пътешествия - стопаджийски, пешком, в предишното, в духовното, на всички места. Как Пътят става литература?
Ходя с по един бележник и протоколирам усещания и хрумвания. Разбира се, това не е мое изобретение като процедура. Мнозина го вършат. Пиша във влака, в някой бар, в леглото в края и началото на деня. В пътуването постоянно има ясно подсигурена драматургия, евентуално по тази причина пътеписите са в някакъв смисъл по-лесната литература. Имаш начало – точка А; завръзка – изпускаш си полета; кулминационна точка – промъкваш се в някой хангар и задигаш самолет; и по този начин нататък до финала – пристигаш в точка Б и забиваш самолета в най-високата постройка.
Иначе съществено, може би пътят става литература, когато писането проводи една друга конфликтна пътечка, противоположна на необятната автомагистрала, оттатък мантинелата под крайпътните шубраци – или път, който се случва в героя, вътрешно напрежение и поврат оттатък неговите стандарти, предубеждения, упования и даже еднаквост. Тъкмо това пътешестване назад, във вътрешността, против течението трансформира героя и наподобява е лакмусът за литературност.
Но значимото е да не катастрофираш и на пътя, и на белия лист, или по-добре - белия файл.
Как в действителност прописа първоначално?
Като възпитаник играех футбол, само че очевидно имах и някакви насъщни потребности от интелектуален и нравствен смисъл. По лагери с момчетата от тима ми беше неразбираемо и скучно да играя карти. Чувствах се недобре и в рейса при гостувания за мачове да вземем за пример, когато звучаха ориенталски ритми и впрочем. Часовете по литература бяха моето леговище. Много ми харесваха есетата. Учителката ми по Български език и литература Анна Сапунджиева в Априловската гимназия на Габрово е един от хората, които ме възпламениха по четенето и писането. В края на 12-ти клас съвсем всички се готвеха за тестванията Sat и Toefl. В часовете ѝ или не идваха, или учеха още веднъж за тях, само че в клас. А ние се събирахме - каре за карти - на първите 2 чина и слушахме нея. Не ни даваше единствено интерпретативни съчинения, вид " какво е желал да каже създателят ", само че ни оферираше и други възможности с тематики отвън конспекта. Сякаш държеше да ни вмени и възпита в авторова независимост и отговорност. Искаше да бъдем майстори. Веднъж ни даде този откъс от “Алиса в страната на чудесата:
- Въпросът е - сподели Алиса - дали можете да накарате думите да значат толкоз разнообразни неща.
- Въпросът е - отвърна Хъмпти-Дъмпти - да си занаятчия. Това е всичко.
Неотдавна още веднъж срещнах тези думи в “Град от стъкло “ от “Нюйоркска трилогия “ на Пол Остър, в превод на Иглика Василева. Допускам, че преди години учителката ни таман от там е избрала цитата. Стана ми благо. И по този начин - пишех есета, съотборниците ме надушиха и почнаха да ме молят да пиша и техните есета. И аз ги пишех сред двуразовите тренировки.
След това станах студент и в бедното ми разпадащо се, само че величаво общежитие, в Студентски град, на едно пробито бюро, прописах съществено. Класика отвред. В книгата влезе и първият роман, който написах тогава на 18 – “Напред-Назад “.
Фото: Светозар Гатев
Кои са огромните въздействия, хората, от които си се учил?
За единия към този момент загатнах. Споменах и за ритнитопката, желаех да ставам футболист, само че относително в точния момент разбрах, че не ставам. Един от моите треньори обаче беше Пламен Илиев – огромно име в габровския футбол, играл е с Балъков, Трифон, Бог да го елементарни, и останалите бронзови търновски момчета в Етър. Бил е съотборник с тях и Стоичков и в Юношеския народен тим, с който стават европейски първенци. Та той ни учеше освен на топка, само че и на отношение към нещата въобще. Интересуваше се по какъв начин сме в учебно заведение. Слушаше Zeppelin. Четеше Хайтов. Често цитираше в разборите преди и след мач това “Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто - да го направиш “. С него още тогава си говорехме някак метафорично, това ми липсваше в бита и делника. Парадоксално, с него го живеех на стадиона. И през днешния ден, когато се прибирам в родния град, виждам да се забележим и поговорим.
А за литературните въздействия, които по-скоро имаш поради, просто ще загатна имена: Чехов, Хемингуей, Селинджър, Керуак, Рулфо, св. Максим Изповедник, митр. Антоний Сурожски.
И други.
Деян Енев се отнесе доста задушевно към книгата ти; какво си говорихте с него по отношение на нея, с какво ти оказа помощ?
Прочитът на Деян беше гарантът за качество. С името и отношението си той легитимира сборника, за което съм му признателен. Когато подобен занаятчия, който с писането си през годините като че ли сътвори нов род – епос на делничното – оцени написаното от теб, можеш единствено да не можеш да си намериш място от наслада. Бате Деян ме защищити от няколко текста, които паднаха. Но по-напред от всичко – с непогрешима вътрешен глас подреди текстовете по този начин щото да не бъдат насъбрана баластра, а да беседват между тях. И да бъдат пътешестване.
Дълги години се занимаваш с публицистика по един или различен метод - знам, че при теб като че ли имаше някакъв здравословен отвод от избрани неща, какво тъкмо стана?
Първо се отхвърлих от класическата публицистика, още до момента в който я учех. Трябваше да караме едни наложителни стажове. Не желаех да бъда микрофонодържач в коридорите на Парламента. Или да нося кафе и тонер за принтера в редакцията. Сигурно съм се правел на забавен, само че просто не беше моето нещо. Не желаех да записвам хладно събитията, а да втъвам в тях и да описвам от първо лице. Неслучайно в сборника има и текстове, които се родеят с литературната публицистика, с “гонзо “ публицистиката – очерци или фийчъри.
После минах в една прилежаща писта – няколко години бях ефирен сценарист, най-вече на сатирични и занимателни (уж) излъчвания. Накрая ми натежа, тъй като е матрица и месомелачка за хрумвания. Всеки ден пишеш по почти един и същи образец. Единственото ново беше, че ставаше все по-цинично, просташко и обслужващо всеобщия усет, насочено към таблиците за рейтинг и шер (показатели за гледаемостта на телевизиите) – да ни гледат повече хора, да имаме повече реклами и надлежно повече кинти. Всичко това несъмнено е обвързвано с взаимни отстъпки с полезности.
Разбрах, че и аз ставам безсрамен и жалка бурмичка от машинарията. И се уморих. Но ще ти кажа, че не изключвам опцията да се върна в блатото, тъй като и жабите стават за ястие. От близо 2 години и половина се пробвам да пиша на свободна процедура, само че с цел да ми се получава, не преставам да върша и халтури на парче. Преглъщам ги мъчно, само че се пробвам да бъда почтен, когато приказвам за неизбежното проваляне. Тази тематика също я има в книгата – компромисите; срещата със себе си в тях; оспорването и отвращаването от себе си; корпоративното и медийно двуличие.
Фото: Димитър Цонков
Как ти се коства медийната среда в този момент?
Първо да кажа, че позицията ми не е напълно правдива и почтена – да заставам настрана и да разправям какъв брой съм отчаян и погнусен и какъв брой е зле. Възхищавам се на хората, които не престават да са в медиите и да се борят от позицията на своите ненарушими правила. Още повече, че стават все по-нищожно малко. Аз очевидно нямам задоволително воля, почтено казано – нямам и предпочитание. Но не желая да звуча като готин пич, за който всички отвън тесния му другарски кръг, с които окупира Орлов мост, са подчовеци, парадайса, безсловесно стадо и така нататък Определения, които съм чувал от устите и високоговорителите на горната прослойка. Напротив, всички сме виновни за злополуката с дейностите и бездействията си. Всички – публицисти, някогашни публицисти, аудитория и консуматори на медийно наличие.
Продължавам да бъда външен създател в няколко печатни и онлайн издания, като “външен “ в тази ситуация е основното разбиране. Имам наблюдения върху процесите и мога да опитам да напипам тумора и да дам мъглива диагноза. Страхувам се обаче да не звуча като патоанатом от правосъдна медицина, след есхумация на тялото…
Редакциите са цялостни с малограмотни, тъпоумни и зле платени чавдарчета без ценз, жадни за провинциална популярност. Те са лесна глина в ръцете на ваятелите на подмяната и мрака. Последните са на няколко равнища – основни редактори и продуценти; сетне политическа власт; сетне икономическа власт. Не споделям нищо ново. Протоистината е, че всичко се прави за пари. Забележете, че с всяка продажба на телевизия, от ефира ѝ изпадат сериозните, безкомпромисни имена; падат сериозните излъчвания, журналистическите следствия. Но дано има ваучър в праймтайма – Маскираният артист може да се чете и като метафора. Жълт и злобен маскарад.
Сьорен Киркегор споделя онази история за театъра, в който се подпалват декорите. Един шут излиза и оповестява на публиката, която обаче взима това за смешка и почва да приветства. Той повтаря предизвестието – те ръкопляскат още по-оживено. “По същия метод – споделя Киркегор – ще загине и светът, под всеобщите овации на шеговито настроени глави “.
Преди време се случи да участвам на брифинг в Столична община. Наблюдавах обаче не значимите хора начело, а публицистите. Млади девойки се пудреха повече, в сравнение с гледаха в листите си, някакви, айде метросексуални, че другото не е политкоректно, кореспонденти си оформяха лимбите с брилянтин. После не зададоха нито един въпрос косо на гледащия ги безочливо управник. По същия метод мълчат на Борисов. По същия метод мълчат и на дебелашките смешки на сикаджията Венци Стефанов, примерно. Това е равнището.
Въпросът QUIS CUSTODIET IPSOS CUSTODES? или " Кой ще ни пази от пазачите? " е по-актуален от всеки път. Аз нямам отговор, а нерадостна констатация: огромният ни проблем, е че огромна част от българските публицисти са по-некадърни и по-корумпирани от самите политици. Други, които опипват истината, са луди. Дано не загубим малцината почтени експерти...
Как се обърна към християнството?
Тази тематика е плодородна пропаст, само че дано опитвам накратко. В сборника го има – пресищането на тялото и обедняването на Духа. Бях стигнал лимити. Пътувах, забавлявах се, само че нещо все ми липсваше. Като голям вакуум, като черна дупка, която всмуква вътрешния ти космос. После разбрах – липсвал ми е Христос. Тъкмо Него видях и предузнах в двама мои другари – мъж и жена. В техните грижи и любов в сложни за мен моменти, видях Христовата обич, която ме издърпа за яката от дупката в миг, в който тя ставаше бездна. Те ми приказваха за Него, само че ненатрапчиво, безшумно и достоверно. С делата си.
Освен това, постоянно съм си мислел и мисля, че всеки човек го прави, че има Абсолютно Добро, Красиво и Смислено. Иначе нямам смисъл от нищо. Иначе сме торба с лайна. Ще извадя нож и ще разпоря първото дете на булеварда и това няма да значи нищо. Ще потънем в абстракции и релативизъм – нещо, което за жал към този момент се случва. Търсил съм това Добро, като всеки различен, и съм вярвал, че това е персонална среща и в действителност е такава – това е срещата, причастието с Христос Бог. Няма по-голяма обич от тази саможертвената, да положиш душата си за приятелите. Това прави Христос. Няма друго такова обучение, философия, вяра и така нататък Да, другите имат хубави неща, облици и сенки на горното, само че нямат Христос в цялост, т.е. в прочут смисъл нямат нищо, тъй като Той е всичко. Уникалното в християнството, че Бог е освен някакъв отдалечен и студен Създател, само че и Спасител, Който пребит и потиснат умира, с цел да оживи творението Си. И всичко това заради неимоверната обич, която има. Възкресението е доста персонално отношение и другарство – касае всеки човек всеки път. Да, християнството не е лесна работа, не е от попкултурните дъвки, които крият гибелта и страданието, не приказва за положително мислене и впрочем, не икономисва неуместните истини за индивида. Напротив, Христос ни заречен тествания и скърби даже. Той споделя: “В света скърби ще имате, само че дерзайте – Аз победих света “. И освен това – Той, Победителят, Божият Син и Сам Бог, в Гетсимания е Един от нас и се моли да го отмине Чашата. Както ние се молим на Него.
Посочете ми друга религия, философско обучение, школа или мъдрост човешка, която да споделя това! Не някакви далечни, нереални, неназовими, неизобразими, хладни, чудовищни или пък сантиментални богове. Висши естествени сили и впрочем. Не, посочете ми друго като тъкмо това! И да ми посочите – няма да ви допускам. Защото другите нямат Христос в Гетсимания. Нямат Онзи, основал земната корав, Който тук се моли с кървави сълзи върху нея. Чудото на Боговъплъщението е и знамение на Молението за Чашата. Нашата религия е истинна и тъй като е тъкмо толкоз необикновено красива. Може да прозвучи противоречиво, само че ще го кажа. Не по-малко великолепие от кръста в петък има камъкът в четвъртък. В петък Господ е на Кръста, в четвъртък пада на скалата, с цел да го понесе. Но като че ли точно в четвъртък сме от една и съща страна. В четвъртък не съзерцаваме в профил, а състрадаваме и се молим с Христос, свлекли се на камъка, един до друг с Него. И знаем що Му е. И Той знае що ни е. Защото на Велики четвъртък и вечно – Едно сме.
Няма да се учудя в случай че за някои твои близки това е било необичайно: нашето потомство от време на време гледа на младеж, който е станал християнин, като на чешит, като на човек, на който " нещо му стана ", " беше си добре преди ": имаш ли такова усещане? Ако да - на какво се дължи съгласно теб?
Нормални са тези неща. Поотдалечих се от прочут брой другари или по-скоро с държанието си ги отдалечих от себе си, за което скърбя, тъй като виновността е на първо място моя. Има два вътрешноцърковни термина – “неофит “ и “зилот “. Първият в общи линии значи “нов във вярата “, а вторият – “ревнив не по разсъдък “. Мисля, че се поотърсих и от двете, Слава Богу, само че първоначално проповядвах на всички места, публикувах из фейсбук, досаждах на хората. Бях хомофоб да вземем за пример. Чистех непознатите езера, при все това в душата ми имаше зловонна мътилка. И към момента има, де. Общо взето историята с непознатата тресчица и личната греда. Греда си беше! Срамувам се от това мое държание. Не по този начин постъпваха приятелите, които без прокламации ми помогнаха да стана причастен на Христовата Църква.
Фото: Павлина Захова
Кои неща се нуждаят от механически инспекции, от reality check?
Собствените ни учредения. Собственото ни блаженство. Техническата инспекция може да бъде и форма на смирение.
Би ли направил политически коментар - не в смисъла на гербове и корнелии, а в необятната политическа картина, която се падна на твоето потомство?
Роден съм на синора на измененията – 88 година Ние сме деца на “Изгубеното потомство “, нашите родители. Те чакаха Демокрацията и пазарната стопанска система като манна небесна, само че се оказа, че в родния подтекст това е едно лудо съревнование, постоянно с непозволени средства. Веднъж това породи политически и цивилен опортюнизъм. Втори път предизборният диалог се ориентира към това “да избираме на първо място почтени и морални хора “, без оглед на политически и партийни съображения. В резултат на всичко това се случи огромната абдикация от базисните политически понятия и разкази – ляво и дясно, демократично и консервативно. Те от дълго време са анилихирани. Левицата организира десни стопански промени и пази обичайни полезности. Десницата е проводник на неолиберални постмодерни полезности, които оспорват безспорния християнски пиедестал и профил на Европа. А част от градската десница се припознава в една лява стратегия, каквато е тази на “Спаси София “, да вземем за пример. Консерватизмът се дискредитира у нас, тъй като отиде в лагера на крайнодесни националисти и по-добре – патриотари, полу-фашисти, които излъчват човеконенавистни послания. Центристите, доколкото ги има, са в действителност посредствени и покварени. Появиха се и ексцентрични обединения – либертарианци, които желаят да се легализира хероинът, тъй като имало търсене и пазар за него, а пазарът определял всичко. Толкова години не успяхме да оформим достоверно християндемократическо движение…. Манджа с грозде е слаба кулинарна метафора.
При тези условия аз персонално не се усещам политически показан. Вярвам, че при мнозина е същото. Така всеки избор, всеки политически акт за нас, е обвързван с компромис, с гласоподаване с отвращение.
За какво си коства да се написа и какво би трябвало да се заобикаля?
Струва си да се написа за това, което не ти дава да заспиш през нощта и не приказвам за вълчия апетит и отарашването на хладилника. Макар че в сборника има тъкмо подобен текст.
Мен писането май ме прави по-добър човек. Наистина, другояче в живота малко си падам петно.
Добре е да се заобикаля да се написа за това, което безусловно ще се хареса на хората. Да не се увличаме по диктата на пазара и публиката. Литературата не е телевизия.
Интервю на Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ