Андрей Жеков: Преди Олимпиадата в Лондон 2012 за мен всичко се срина
Андрей Жеков, който е част от щаба на Силвано Пранди в националния ни тим по волейбол, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+ . Легендарният разпределител бе дълготраен капитан на „ лъвовете “. В треньорството се впусна неотдавна, като първо бе помощник на Владо Николов в Левски. За България Жеков има повече от 250 срещи, а с негово присъединяване пристигнаха последните три оценки за страната ни от огромни конгреси – бронзовите медали от Мондиал 2006, от Световната купа година по-късно и от Евро 2009. В 25-годишната си кариера на клубно равнище, с изключение на на родна земя, игра сполучливо в Русия, Гърция, Турция, Италия и Румъния.
- Здравей, Андрей! Подготовката на националния ни тим по волейбол започва, а в отсъствието на Силвано Пранди ти си индивидът, който води този развой. Какви са усещанията ти от старта?
- Това е ново начало както за мен, по този начин и за момчетата. Както постоянно, на старта има въодушевление. Все още е отработваща седмица, защото Силвано не е пристигнал. В момента, в който той се причисли, нещата ще бъдат сложени тъкмо по метода, по който той желае. Тази седмица е по-скоро опознавателна. Не че имат потребност, въпреки всичко това са топ състезатели и няма потребност да се срещат с топката. Но просто има разлика – някои са свършили със сезона по-отдавна, а други по-скоро. Трябва да се уеднаквят равнищата.
- Има ли предпочитани надпревари? Олимпийската подготовка ли е номер 1? Как ще си разпределите силите в Лигата на нациите и в Европейските игри в Минск?
- Смятам, че Силвано Пранди най-добре ще реши. Според мен целта е олимпийската подготовка и е повече от ясно. Световната лига е всяка година, а олимпиадата – един път на четири. При състояние, че сме изпуснали последните олимпийски игри, считам, че е редно да се направи всичко допустимо тимът да бъде в най-хубавото си положение навръх олимпийската подготовка.
- Изненада ли те поканата на Силвано Пранди? Имаше ли съмнения дали да приемеш?
- Изненада ме прелестно. За новак треньор и човек, който до неотдавна е бил играч и желае да се занимава с треньорска работа, опцията да бъде с топ човек в тази специалност като Силвано е голяма. Колебанията ми бяха по-скоро от характера на това, че до оня ден съм бил съотборник с огромна част от момчетата в продължение на доста години. Тук е моментът по какъв начин да създадем разликата и да сложим някаква преграда, което не е толкоз елементарно. Но в това време за мен е неповторима опция да почерпя от неговия опит. Преди 10 години също беше треньор на националния тим, само че е напълно друго, когато си играч. Мисленето ти е напълно друго, когато те управлява човек като Силвано. Повече си замислен в това, което ти би трябвало да направиш като играч. Отстрани в този момент е по-различно и най-малко към този момент ми е доста забавно да видя какво следва.
- Къде на картата на международния волейбол е България през днешния ден? Можем ли да победим всеки?
- Смятам, че можем да победим всеки, само че можем и да загубим. Не е толкоз друго в този момент и в случай че върнем години обратно почти беше същото. На първата подготовка им пожелах да са здрави и когато дойдат значимите и решаващи моменти, главите им да са изцяло свежи и готови. Да не сме изхабени към този момент и треньорският щаб, и състезателите. Освен да си здрав и в добра физическа форма, доста значимо е и в какво положение е главата.
- Какво ни липсва, с цел да бъдем непрестанно в елита, в топ 4? Да опровергаем италианците, които споделят, че България може да победи всеки, само че в никакъв случай не може да изкара на топ равнище един цялостен турнир…
- Сега слушам, че италианците са споделили такова нещо. Може би има за какво като нация да имат огромно самочувствие, тъй като в продължение на 10 години имаха единствено две-три загуби за интервала. Но действително видяно, гледайки България и какъв брой състезатели имаме, считам, че нещата са сносно като равнище на националния тим. Със сигурност е добре да има огромни упования и не е толкоз добре, когато не се оправдават. Не е неприятно хората да имат предпочитание тимът да бъде в топ 4. Друг е въпросът, че просто има страни с по-големи обичаи, с по-голям запас – чисто човешки капацитет, упражняват доста повече хора, може би имат по-стабилна основа, върху която построяват. Моето мнение е, че можем да победим всеки, а дали ще бъдем в топ 4 във всеки шампионат – по кое време сме били измежду най-хубавите четири в продължение на години? Конкуренцията е доста сериозна, силите са изравнени.
- Но по четвърти места сме може би в топ 4…
- И тук има друго мислене – само че сме в топ 4! А в случай че не сме там, ще бъдем примерно осми. Жалко е, тъй като си доста близо. Четвърти си, когато си изгубил два финала за един ден. Много постоянно става по този начин – губиш полуфинал и след няколко часа би трябвало още веднъж да излезеш да играеш. Така може да загубиш два мача за 20 часа, което е извънредно. На състезателите им е още по-ужасно – може да бъдете сигурни. Но пък въпреки всичко си на полуфинал и в топ 4.
- Не смяташ ли, че би трябвало да се прекрати с тематиката за Матей Казийски – дали ще се връща в националния тим? При всеки нов селекционер сякаш това е най-важното, а евентуално той скоро ще се откаже от волейбола, до момента в който ние продължаваме да си приказваме за него…
- Със сигурност няма потребност изобщо да се разясняват качествата на Матей. Като цяло Матей е гений, който се ражда доста рядко. Идвайки нов треньор и имайки подобен гений, първото нещо е дали ще се върне в тима. Но считам, че това е въпрос, който би трябвало да се зададе към него. И в случай че каже: „ Не, аз нямам предпочитание “, тематиката би трябвало да е завършена, тъй като всичко друго е едно и също повторение. Той е възрастен човек, с към този момент огромен житейски опит.
- Виждаш ли млади състезатели, които се приближават до неговата класа, до тази на Теди Салпаров и Цветан Соколов?
- Смятам, че постоянно ще има състезатели и това е хубавото. Моето завръщане към волейбола като треньор започва тъкмо около сина ми, който стартира да тренира този спорт. Припомних си от кое място съм тръгнал и виждам, че деца има. А това значи, че някой ден ще има и състезатели на високо равнище. Пожелавам си да има играчи като тях, а за какво не и да ги задминат!
- Обичаш да казваш нещата такива, каквито са – с какво би направил компромис и с какво не?
- Това е прекрасен въпрос. Компромиси съм правил доста и мога да ги върша. Въпросът е кое е приоритет. Ако приказваме за работата ни във волейбола, водещо би трябвало да е тимът и надлежно постигането на резултат. Но никога не би трябвало да се минават граници. Трябва да умееш да правиш взаимни отстъпки, само че в това време и да умееш да отстояваш позиции.
- Любов от пръв взор ли беше твоята история с волейбола? Как стартира?
- Имах интервал, в който упражнявах. После, допускам като доста деца, се отдалечих. Пробвах други спортове и по-късно към този момент се върнах в залата. От 13-годишен все съм си волейболист.
- А за какво заложи на този спорт? Какво ти хареса в него?
- Децата отиват в залата по-скоро поради някой другар или съученик. След това викат нов другар, харесва им и по този начин става тим. Сега е почти по този начин, само че едно време беше по-различно. Влизаха в класовете, избираха по-високите, по-атлетичните, преценяваха какъв брой ще пораснеш… Сега несъмнено това липсва и може би не е неприятно да се върне, тъй като децата отново са си в класните стаи. Просто би трябвало да ги вземем оттова и да ги вкараме в залата или на стадиона.
- Шампион си с Левски и със Славия – каква е разликата сред годините, когато победи и настоящето равнище на българското състезание?
- Трудно ми е да направя параленост, тъй като има огромна разлика във времето. Със Славия бях първенец на 15 години, нямах толкоз игрово време, всичко беше ново за мен и дори стресиращо. Шампионските трофеи с Левски пък към този момент бяха в миг, в който аз и огромна част от съотборниците ми към този момент бяхме и национални състезатели, както е в този момент в Нефтохимик.
- Играл си в шампионатите на Русия, Гърция, Турция, Италия, Румъния – къде се усещаше най-добре?
- Като метод на живот сигурно в Гърция. Почти на всички места съм бил със фамилията ми, което за мен е било най-важното. Като игра съм имал интервали, в които съм се чувствал добре във всеки един тим. Може би в последните ми години в Румъния, когато бях с Мартин Стоев, играех най-добре. Но пък беше мъчно, тъй като фамилията ми беше в София – децата на учебно заведение, а аз бях самичък. Стигаш да възраст, в която се замисляш какви са целите. Но като метод на живот, като отношение може би бих избрал Гърция. Отборът ни в Румъния бе много под европейското равнище, само че успяхме да победим положителни отбори от Шампионска лига. Така че като игра може би най-добре бе там.
- Разкажи нещо за дебюта си в националния тим – каква беше конкуренцията, в какъв отбор попадна?
- Моят дебют беше малко чудноват. От доста рано се опитваха да ме вземат в националния тим. Това е мястото, на което играят най-хубавите състезатели, само че всяко нещо би трябвало да е с времето си. 17-годишен отидох за първи път на лагер с националния тим. После имаше интервали, в които трябваше да играя за младежкия отбор, само че пък желаеха да съм в мъжкия състав. След това към този момент пристигнаха и контузиите.
- Как те одобриха при мъжете? Кои бяха водачи тогава?
- Добре ме одобриха. Спомням си Мартин Стоев, Любо Ганев, Найден Найденов, Ники Иванов… Някои от тях също бяха още първоначално си. Първо бях в националния тим, по-късно две години изобщо не можех да играя волейбол поради проблемите ми с коляното и през 2003 година започнах отначало.
- Кое е най-ценното отличие за теб? Имаш бронзови медали от международно състезание, от европейско, от Световна купа…
- Всички са скъпи. Карайки ме след толкоз години да се усещам горделив, значи, че са значими, тъй като са реализирани с националния тим. Имам и други оценки, само че те не ме карат да се усещам по този начин. Но в това време и в тези медали има известна мъка. Особено медала от европейското през 2009 година, когато треньор ни беше Силвано Пранди. Смятам, че тогава бяхме най-готови и най-близо да станем европейски първенци. Но отново се стигна до прославен полуфинал, който загубихме.
- Тръгна си от националния преди Олимпийските игри в Лондон. Каква беше повода и съжаляваш ли?
- Тогава не съжалявах. Беше вярното решение, тъй като самият аз бях безусловно привършен. По принцип тематиката е мъчителна за мен. В интервала преди олимпиадата вложихме доста старания освен на игрището, само че и отвън него – диалози, убеждавания по какъв начин да се навием и да успеем. И в един миг се стигна до такава степен, че всичко се разруши и това ме отхвърли. Най-странното е, че просто нямах предпочитание един месец преди олимпиадата и седмица преди финали на Световна лига, на които бяхме домакини. Този тим имаше всичко. Бил съм толкоз години в националния тим и при толкоз треньори, организацията тогава беше на такова равнище, само че в това време не играехме добре и нямахме резултати. Изведнъж всичко това се срина. Причините са ясни.
- Въпреки всичко тимът след това се подвигна и стана четвърти – по какъв начин си го обясняваш?
- Отборът игра освободено и това им оказа помощ. Много е значимо главата ти да е свежа. Големият напън беше по какъв начин да се класираме. И в този момент продължава да бъде. Олимпиадата е шампионатът, за който е най-трудно да се класираш. Знаейки, че олимпийските игри са един път на четири години и като състезателен конгрес е най-голямото нещо за всеки един играч, нямаш доста шансове. През 2012 година загубихме една домакинска подготовка и преди втората напрежението беше до алено.
- Тогава изгоряха бушоните…
- При някои хора бяха изгорели и по-рано, само че е било квалифицирано, за жалост.
- Година по-късно триумфираш с купа и купа на Румъния - с тима на Томис (Констанца), воден от треньора Мартин Стоев. Усети ли се жив за волейбола тогава?
- Усетих се даже по-жив, в сравнение с бях преди да спра. Тази година ми подейства, тъй като съм подобен вид, че когато не се занимавам с волейбол, се отдалечавам, почиствам се, не ме интересува толкоз, не виждам толкова… Просто изключвам главата. Това ми оказва помощ след това да съм по-пълноценен. Без да звучи нескромно, само че бях по-силен играч, когато се върнах след повече от година без изобщо да съм стъпвал в залата.
- Контузиите са част от елитния спорт – ти претърпя четири доста комплицирани интервенции. Как въздейства това?
- Тежко е, тъй като при мен нещата се случиха в интервал, в който бях посочил някакъв гений. Точно преди да стартират да се случват нещата, внезапно спираш и то по начин… Един път интервенция, опитваш се да се върнеш, само че не се получава. Втори, трети, четвърти… Мина интервал от две години и стигнах до решението, че върша финален опит и в случай че не се оправя, просто завършвам с волейбола на 22 години, действително преди да съм почнал. Имах шанс, може би огромна воля и предпочитание, поддръжка от всички към мен да се възстановя и съумях.
- Как въздействат споровете на атмосферата в народен или в клубен тим?
- Ако погледнем споровете, които се случиха през 2012 година и следствията от дейностите на Радостин Стойчев, тимът се показа добре, откакто се класира на олимпиадата. Но сигурно не са добре нещата. Не споделям, че всичко би трябвало да е безоблачно, само че тъкмо тези спорове ощетиха хора като мен, като Матей, които бяха положили съществени старания да стигнем до такава степен. Но остана нещо, което не можахме да го изживеем.
- В треньора ли бе основната виновност тогава?
- Доколкото съм осведомен с нещата, а бях много осведомен, е по този начин. Поне за мен това беше повода да се разбие тима. Беше основана организация, каквато не е имало. Дано да има след време, само че всичко беше доста добре направено. Най-добре може да каже Радостин какви спорове е имало и с кого. Но в последна сметка ние сме били състезатели, а той – треньор. И внезапно тимът остана без треньор и без някои състезатели.
- Не обичаш да си под светлините на прожекторите – какво остава прикрито за хората, които не те познават?
- Много неща, в случай, че не съм постоянно под светлините на прожекторите. Смятам, че съм изцяло елементарен човек. Държа най-много и главно на фамилията си, на времето с тях. Предпочитам по този начин и да бъде.
- Най-близките ти другари във волейбола?
- Най-близкият ми другар от волейбол е Боян Йорданов и това не е загадка. Не мога да кажа, че съм направил огромни другарства, само че пък за сметка на това считам, че даже и дребното, които имам, уповавам се са същински.
- Кое е най-ценното качество, което цениш у хората?
- Откровеността, тъй като не претърпявам лицемерието.
- А има ли я?
- Все по-рядко. Хората не са откровени и тъкмо по тази причина при компромисите би трябвало да има граници. По принцип не претърпявам лъжата и лицемерието.
- Постоянно ли си захласнат от волейбола или в персоналните моменти успяваш да се откъснеш?
- В интервалите, в които се занимавам с волейбол, съм доста предан. А в интервалите, в които съм далечен от спорта, съм тотално надалеч и изобщо не може да се каже, че имам нещо общо с волейбола.
- Здравей, Андрей! Подготовката на националния ни тим по волейбол започва, а в отсъствието на Силвано Пранди ти си индивидът, който води този развой. Какви са усещанията ти от старта?
- Това е ново начало както за мен, по този начин и за момчетата. Както постоянно, на старта има въодушевление. Все още е отработваща седмица, защото Силвано не е пристигнал. В момента, в който той се причисли, нещата ще бъдат сложени тъкмо по метода, по който той желае. Тази седмица е по-скоро опознавателна. Не че имат потребност, въпреки всичко това са топ състезатели и няма потребност да се срещат с топката. Но просто има разлика – някои са свършили със сезона по-отдавна, а други по-скоро. Трябва да се уеднаквят равнищата.
- Има ли предпочитани надпревари? Олимпийската подготовка ли е номер 1? Как ще си разпределите силите в Лигата на нациите и в Европейските игри в Минск?
- Смятам, че Силвано Пранди най-добре ще реши. Според мен целта е олимпийската подготовка и е повече от ясно. Световната лига е всяка година, а олимпиадата – един път на четири. При състояние, че сме изпуснали последните олимпийски игри, считам, че е редно да се направи всичко допустимо тимът да бъде в най-хубавото си положение навръх олимпийската подготовка.
- Изненада ли те поканата на Силвано Пранди? Имаше ли съмнения дали да приемеш?
- Изненада ме прелестно. За новак треньор и човек, който до неотдавна е бил играч и желае да се занимава с треньорска работа, опцията да бъде с топ човек в тази специалност като Силвано е голяма. Колебанията ми бяха по-скоро от характера на това, че до оня ден съм бил съотборник с огромна част от момчетата в продължение на доста години. Тук е моментът по какъв начин да създадем разликата и да сложим някаква преграда, което не е толкоз елементарно. Но в това време за мен е неповторима опция да почерпя от неговия опит. Преди 10 години също беше треньор на националния тим, само че е напълно друго, когато си играч. Мисленето ти е напълно друго, когато те управлява човек като Силвано. Повече си замислен в това, което ти би трябвало да направиш като играч. Отстрани в този момент е по-различно и най-малко към този момент ми е доста забавно да видя какво следва.
- Къде на картата на международния волейбол е България през днешния ден? Можем ли да победим всеки?
- Смятам, че можем да победим всеки, само че можем и да загубим. Не е толкоз друго в този момент и в случай че върнем години обратно почти беше същото. На първата подготовка им пожелах да са здрави и когато дойдат значимите и решаващи моменти, главите им да са изцяло свежи и готови. Да не сме изхабени към този момент и треньорският щаб, и състезателите. Освен да си здрав и в добра физическа форма, доста значимо е и в какво положение е главата.
- Какво ни липсва, с цел да бъдем непрестанно в елита, в топ 4? Да опровергаем италианците, които споделят, че България може да победи всеки, само че в никакъв случай не може да изкара на топ равнище един цялостен турнир…
- Сега слушам, че италианците са споделили такова нещо. Може би има за какво като нация да имат огромно самочувствие, тъй като в продължение на 10 години имаха единствено две-три загуби за интервала. Но действително видяно, гледайки България и какъв брой състезатели имаме, считам, че нещата са сносно като равнище на националния тим. Със сигурност е добре да има огромни упования и не е толкоз добре, когато не се оправдават. Не е неприятно хората да имат предпочитание тимът да бъде в топ 4. Друг е въпросът, че просто има страни с по-големи обичаи, с по-голям запас – чисто човешки капацитет, упражняват доста повече хора, може би имат по-стабилна основа, върху която построяват. Моето мнение е, че можем да победим всеки, а дали ще бъдем в топ 4 във всеки шампионат – по кое време сме били измежду най-хубавите четири в продължение на години? Конкуренцията е доста сериозна, силите са изравнени.
- Но по четвърти места сме може би в топ 4…
- И тук има друго мислене – само че сме в топ 4! А в случай че не сме там, ще бъдем примерно осми. Жалко е, тъй като си доста близо. Четвърти си, когато си изгубил два финала за един ден. Много постоянно става по този начин – губиш полуфинал и след няколко часа би трябвало още веднъж да излезеш да играеш. Така може да загубиш два мача за 20 часа, което е извънредно. На състезателите им е още по-ужасно – може да бъдете сигурни. Но пък въпреки всичко си на полуфинал и в топ 4.
- Не смяташ ли, че би трябвало да се прекрати с тематиката за Матей Казийски – дали ще се връща в националния тим? При всеки нов селекционер сякаш това е най-важното, а евентуално той скоро ще се откаже от волейбола, до момента в който ние продължаваме да си приказваме за него…
- Със сигурност няма потребност изобщо да се разясняват качествата на Матей. Като цяло Матей е гений, който се ражда доста рядко. Идвайки нов треньор и имайки подобен гений, първото нещо е дали ще се върне в тима. Но считам, че това е въпрос, който би трябвало да се зададе към него. И в случай че каже: „ Не, аз нямам предпочитание “, тематиката би трябвало да е завършена, тъй като всичко друго е едно и също повторение. Той е възрастен човек, с към този момент огромен житейски опит.
- Виждаш ли млади състезатели, които се приближават до неговата класа, до тази на Теди Салпаров и Цветан Соколов?
- Смятам, че постоянно ще има състезатели и това е хубавото. Моето завръщане към волейбола като треньор започва тъкмо около сина ми, който стартира да тренира този спорт. Припомних си от кое място съм тръгнал и виждам, че деца има. А това значи, че някой ден ще има и състезатели на високо равнище. Пожелавам си да има играчи като тях, а за какво не и да ги задминат!
- Обичаш да казваш нещата такива, каквито са – с какво би направил компромис и с какво не?
- Това е прекрасен въпрос. Компромиси съм правил доста и мога да ги върша. Въпросът е кое е приоритет. Ако приказваме за работата ни във волейбола, водещо би трябвало да е тимът и надлежно постигането на резултат. Но никога не би трябвало да се минават граници. Трябва да умееш да правиш взаимни отстъпки, само че в това време и да умееш да отстояваш позиции.
- Любов от пръв взор ли беше твоята история с волейбола? Как стартира?
- Имах интервал, в който упражнявах. После, допускам като доста деца, се отдалечих. Пробвах други спортове и по-късно към този момент се върнах в залата. От 13-годишен все съм си волейболист.
- А за какво заложи на този спорт? Какво ти хареса в него?
- Децата отиват в залата по-скоро поради някой другар или съученик. След това викат нов другар, харесва им и по този начин става тим. Сега е почти по този начин, само че едно време беше по-различно. Влизаха в класовете, избираха по-високите, по-атлетичните, преценяваха какъв брой ще пораснеш… Сега несъмнено това липсва и може би не е неприятно да се върне, тъй като децата отново са си в класните стаи. Просто би трябвало да ги вземем оттова и да ги вкараме в залата или на стадиона.
- Шампион си с Левски и със Славия – каква е разликата сред годините, когато победи и настоящето равнище на българското състезание?
- Трудно ми е да направя параленост, тъй като има огромна разлика във времето. Със Славия бях първенец на 15 години, нямах толкоз игрово време, всичко беше ново за мен и дори стресиращо. Шампионските трофеи с Левски пък към този момент бяха в миг, в който аз и огромна част от съотборниците ми към този момент бяхме и национални състезатели, както е в този момент в Нефтохимик.
- Играл си в шампионатите на Русия, Гърция, Турция, Италия, Румъния – къде се усещаше най-добре?
- Като метод на живот сигурно в Гърция. Почти на всички места съм бил със фамилията ми, което за мен е било най-важното. Като игра съм имал интервали, в които съм се чувствал добре във всеки един тим. Може би в последните ми години в Румъния, когато бях с Мартин Стоев, играех най-добре. Но пък беше мъчно, тъй като фамилията ми беше в София – децата на учебно заведение, а аз бях самичък. Стигаш да възраст, в която се замисляш какви са целите. Но като метод на живот, като отношение може би бих избрал Гърция. Отборът ни в Румъния бе много под европейското равнище, само че успяхме да победим положителни отбори от Шампионска лига. Така че като игра може би най-добре бе там.
- Разкажи нещо за дебюта си в националния тим – каква беше конкуренцията, в какъв отбор попадна?
- Моят дебют беше малко чудноват. От доста рано се опитваха да ме вземат в националния тим. Това е мястото, на което играят най-хубавите състезатели, само че всяко нещо би трябвало да е с времето си. 17-годишен отидох за първи път на лагер с националния тим. После имаше интервали, в които трябваше да играя за младежкия отбор, само че пък желаеха да съм в мъжкия състав. След това към този момент пристигнаха и контузиите.
- Как те одобриха при мъжете? Кои бяха водачи тогава?
- Добре ме одобриха. Спомням си Мартин Стоев, Любо Ганев, Найден Найденов, Ники Иванов… Някои от тях също бяха още първоначално си. Първо бях в националния тим, по-късно две години изобщо не можех да играя волейбол поради проблемите ми с коляното и през 2003 година започнах отначало.
- Кое е най-ценното отличие за теб? Имаш бронзови медали от международно състезание, от европейско, от Световна купа…
- Всички са скъпи. Карайки ме след толкоз години да се усещам горделив, значи, че са значими, тъй като са реализирани с националния тим. Имам и други оценки, само че те не ме карат да се усещам по този начин. Но в това време и в тези медали има известна мъка. Особено медала от европейското през 2009 година, когато треньор ни беше Силвано Пранди. Смятам, че тогава бяхме най-готови и най-близо да станем европейски първенци. Но отново се стигна до прославен полуфинал, който загубихме.
- Тръгна си от националния преди Олимпийските игри в Лондон. Каква беше повода и съжаляваш ли?
- Тогава не съжалявах. Беше вярното решение, тъй като самият аз бях безусловно привършен. По принцип тематиката е мъчителна за мен. В интервала преди олимпиадата вложихме доста старания освен на игрището, само че и отвън него – диалози, убеждавания по какъв начин да се навием и да успеем. И в един миг се стигна до такава степен, че всичко се разруши и това ме отхвърли. Най-странното е, че просто нямах предпочитание един месец преди олимпиадата и седмица преди финали на Световна лига, на които бяхме домакини. Този тим имаше всичко. Бил съм толкоз години в националния тим и при толкоз треньори, организацията тогава беше на такова равнище, само че в това време не играехме добре и нямахме резултати. Изведнъж всичко това се срина. Причините са ясни.
- Въпреки всичко тимът след това се подвигна и стана четвърти – по какъв начин си го обясняваш?
- Отборът игра освободено и това им оказа помощ. Много е значимо главата ти да е свежа. Големият напън беше по какъв начин да се класираме. И в този момент продължава да бъде. Олимпиадата е шампионатът, за който е най-трудно да се класираш. Знаейки, че олимпийските игри са един път на четири години и като състезателен конгрес е най-голямото нещо за всеки един играч, нямаш доста шансове. През 2012 година загубихме една домакинска подготовка и преди втората напрежението беше до алено.
- Тогава изгоряха бушоните…
- При някои хора бяха изгорели и по-рано, само че е било квалифицирано, за жалост.
- Година по-късно триумфираш с купа и купа на Румъния - с тима на Томис (Констанца), воден от треньора Мартин Стоев. Усети ли се жив за волейбола тогава?
- Усетих се даже по-жив, в сравнение с бях преди да спра. Тази година ми подейства, тъй като съм подобен вид, че когато не се занимавам с волейбол, се отдалечавам, почиствам се, не ме интересува толкоз, не виждам толкова… Просто изключвам главата. Това ми оказва помощ след това да съм по-пълноценен. Без да звучи нескромно, само че бях по-силен играч, когато се върнах след повече от година без изобщо да съм стъпвал в залата.
- Контузиите са част от елитния спорт – ти претърпя четири доста комплицирани интервенции. Как въздейства това?
- Тежко е, тъй като при мен нещата се случиха в интервал, в който бях посочил някакъв гений. Точно преди да стартират да се случват нещата, внезапно спираш и то по начин… Един път интервенция, опитваш се да се върнеш, само че не се получава. Втори, трети, четвърти… Мина интервал от две години и стигнах до решението, че върша финален опит и в случай че не се оправя, просто завършвам с волейбола на 22 години, действително преди да съм почнал. Имах шанс, може би огромна воля и предпочитание, поддръжка от всички към мен да се възстановя и съумях.
- Как въздействат споровете на атмосферата в народен или в клубен тим?
- Ако погледнем споровете, които се случиха през 2012 година и следствията от дейностите на Радостин Стойчев, тимът се показа добре, откакто се класира на олимпиадата. Но сигурно не са добре нещата. Не споделям, че всичко би трябвало да е безоблачно, само че тъкмо тези спорове ощетиха хора като мен, като Матей, които бяха положили съществени старания да стигнем до такава степен. Но остана нещо, което не можахме да го изживеем.
- В треньора ли бе основната виновност тогава?
- Доколкото съм осведомен с нещата, а бях много осведомен, е по този начин. Поне за мен това беше повода да се разбие тима. Беше основана организация, каквато не е имало. Дано да има след време, само че всичко беше доста добре направено. Най-добре може да каже Радостин какви спорове е имало и с кого. Но в последна сметка ние сме били състезатели, а той – треньор. И внезапно тимът остана без треньор и без някои състезатели.
- Не обичаш да си под светлините на прожекторите – какво остава прикрито за хората, които не те познават?
- Много неща, в случай, че не съм постоянно под светлините на прожекторите. Смятам, че съм изцяло елементарен човек. Държа най-много и главно на фамилията си, на времето с тях. Предпочитам по този начин и да бъде.
- Най-близките ти другари във волейбола?
- Най-близкият ми другар от волейбол е Боян Йорданов и това не е загадка. Не мога да кажа, че съм направил огромни другарства, само че пък за сметка на това считам, че даже и дребното, които имам, уповавам се са същински.
- Кое е най-ценното качество, което цениш у хората?
- Откровеността, тъй като не претърпявам лицемерието.
- А има ли я?
- Все по-рядко. Хората не са откровени и тъкмо по тази причина при компромисите би трябвало да има граници. По принцип не претърпявам лъжата и лицемерието.
- Постоянно ли си захласнат от волейбола или в персоналните моменти успяваш да се откъснеш?
- В интервалите, в които се занимавам с волейбол, съм доста предан. А в интервалите, в които съм далечен от спорта, съм тотално надалеч и изобщо не може да се каже, че имам нещо общо с волейбола.
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ