Бяс ли беше това? През 1989 г. хиляди не искаха мюсюлманите да имат права
Анализът е препечатан от " Свободна Европа ". Стефан Дечев е историк, специализирал е в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Автор е на голям брой проучвания в полето на модерната и модерна българска история и историография. Преподава в Югозападния и в Софийския университет.
На 29 декември 1989 година пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия разгласи връщането на принудително отнетите имена на турците и мюсюлманите в България (в документите на пленума формулата е подсказана от османиста Страшимир Димитров: " тюркоезично и мюсюлманско население " ). Провежданата от властническия режим на Тодор Живков политика беше оповестена за " груба политическа неточност ", при която са били осъществени " извращения на конституционни права на български жители ". Разрешаваше се потреблението на майчин език " в битовото другарство ".
Разбира се, турското и мюсюлманско население в страната посрещна с наслада вестта.
В предновогодишната " Панорама " Иван Гарелов изиска опрощение от турците, задето през лятото им е тикал микрофона в носа и е издевателствал над човешкото им злощастие.
В решението на пленума на Централен комитет се посочваше категорично, че " низовите фрагменти " не носят отговорност за предходната политика. Ала реакцията в страната и изключително в регионите със смесено население не закъсня, макар идващите празнични дни.
Особено разчувствани се оказаха българите в Кърджалийска и Разградска област. Замесените в предходната политика проведоха небрежно протестни манифестации против връщането на рождените имена. В идващите дни и на други места в страната се получи поддръжка за протестиращите в Разград и Кърджали. С трикольорна лента на ревера доста българи из страната стачкуваха дейно или алегорично против връщането на рождените имена на българските турци и мюсюлмани. Мобилизирани от цялата страна се насочиха към столицата.
Общото с днешния ден
Когато през днешния ден, след 30 години, чета старите броеве на вестниците от първите дни на 1990 година, ми е мъчно да се отърва от чувството, че множествата наподобяват доста на днешните групи, заклеймяващи Истанбулската спогодба или борещи се с норвежците, които единствено мислят по какъв начин да ни откраднат децата.
Какво ли не се чу по време на тези митинги през студените януарски дни на 1990 година Страната се оказа залята от назадничавост, туркофобия и ксенофобия. По някакъв метод те изхождаха от дълбинни душевен глъбини на нацията, само че и бяха култивирани в допълнение през последните десетилетия на комунистическа и живкова България посредством просветителната система, тенденциозната просвета и формалната агитация.
Лозунгите по митингите бяха някакъв самобитен церемониал на човешката нелепост, на политическата и гражданската безпросветност.
Те демонстрираха до каква степен беше съумял да докара немалки елементи от българското общество тоталитарния режим и изключително политиката му на асимилация от последните пет години и на етническо пречистване от лятото на 1989 година Тези лозунги гласяха: " България – на българите. " " Спрете потурчването на България. ", " Турците – в Турция. ", " Да няма почва за пантюркизъм! ", " Не решавайте вместо нас! ", " Море войводо, глава си давам, България не давам! ", " Кой целуваше турска земя? ", " България – татковина на всички българи ", " Националният въпрос се взема решение от нацията. "
Хора под пагон от Българска народна армия и Министерство на вътрешните работи, дългогодишни чиновници на Държавна сигурност, сами участници в така наречен Възродителен развой, намерено се включваха в митингите и даже вземаха думата и произнасяха речи. Тълпата радостна скандираше " Армията с нас! "
Не минаваше и без постоянните клюки, направени от Държавна сигурност през последните години, че на редица места в страната турците развели към този момент турското знаме и издигали лозунги за " автономност ", та дори и определили нейната столица.
Митингите предлагаха и решение на казуса с връщането на рождените имена, крещейки " Референдум, референдум! ". Искаше се и възбрана на турската тирада. Имаше и настоявания за пренасяне на столицата, защото София е станала гнездо на новопоявилата се съпротива и е предиздвикала властта да се огъне и върне мюсюлманските имена.
Историческата просвета и непростимата виновност
Тежката просвета, обвързана с " Възродителния развой " от предходните години, също даде едно рамо. В предаването " Всяка неделя " завърналият се от Кърджали акад. Илчо Димитров се скара на Кеворк Кеворкян, задето дал на Анжел Вагенщайн да каже, че в предишното си България постоянно е била етническа мозайка и хората са живели спокойно между тях. Академикът разясни, че това е страна единствено на " българското племе ".
Накрая митингите приключиха с институционализиране на организацията Общонароден комитет за отбрана на националните имнтереси (ОКЗНИ), в който предстоше да попаднат освен полицаи и хора от Държавна сигурност, само че също и значително представители на така наречен филантропична интелигецния с към момента ненашумелия Божидар Димитров. На Ахмед Доган бяха предоставени всички вероятни причини на света да си направи негова си партия.
И целият този протестен писък беше ориентиран против какво? Срещу това, че се слагаше завършек на политиката на асимилация. Това беше политика, обвързвана с принудително преименуване, в това число и на починали; с обкръжения и обсади на турски села; с спирания на телефонни връзки и забрани за напредване сред обитаеми места; с нападения на милиция, военни елементи и пожарни коли; с приложимост на сълзотворен газ и хеликоптери; с кръстосване на танкове по селските улици; с влизания на въоръжени хора в домовете на нищо неподозоращи турци; с санкции за приложимост на турска реч; с побоища и малтретиране от професионални биячи; с насъскване на кучета против хора; с гаври с мирното турско население; с разгонване на мирни демонстрации с въоръжена сила; с въдворявания в Трудово-възпитателно общежитие " Белене ", както и в концентрационните лагери в Бобовдол и Александрово, без никакъво следствие, съд и присъди; със заливане на мъже, дами и деца в януарския мраз от пожарните коли; с убийства; с прегазени с коли хора; интерниране в това число на дами и деца в отдалечени региони на страната.
За дълбоките душевен контузии, претърпени от турците и мюсюлманите в България през тези години, можем единствено да гадаем. Имената пък на селища като Бенковски, Момчилград, Млечино, Могиляне, Груево, Ябланово, Новачево, Крепча, Голямо Градище и други ще останат вечно места на народен срам.
На идващия ден
На фона на всичко това митингите след решението на 29 декември 1989 година бяха същински позор за българската нация, за българската просветителна система, за българската просвета. Споменатите лозунги единствено свидетелстват за финалното морално оскотяване при късния комунизъм. А и през днешния ден някъде слушам, че от университетската катедра продължавало да се преподава всичко това като " късмет за интеграция на турците в българската нация ".
Може би и по тази причина през последните години имаме едно самобитно завръщане към беса на януарските дни на 1990 година Не е мъчно да го видим в нервностите към Истанбулската спогодба или Закона за протекция на детето.
Ето за какво би трябвало да се приказва истината за тези дни, а актът на насилственото преименуване и политиката зад него да бъдат откровено наказани и жигосани без всевъзможни ангажименти, спекулиращи с модерната в последно време " национална сигурност ". За да не се повтори в никакъв случай към този момент.
На 29 декември 1989 година пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия разгласи връщането на принудително отнетите имена на турците и мюсюлманите в България (в документите на пленума формулата е подсказана от османиста Страшимир Димитров: " тюркоезично и мюсюлманско население " ). Провежданата от властническия режим на Тодор Живков политика беше оповестена за " груба политическа неточност ", при която са били осъществени " извращения на конституционни права на български жители ". Разрешаваше се потреблението на майчин език " в битовото другарство ".
Разбира се, турското и мюсюлманско население в страната посрещна с наслада вестта.
В предновогодишната " Панорама " Иван Гарелов изиска опрощение от турците, задето през лятото им е тикал микрофона в носа и е издевателствал над човешкото им злощастие.
В решението на пленума на Централен комитет се посочваше категорично, че " низовите фрагменти " не носят отговорност за предходната политика. Ала реакцията в страната и изключително в регионите със смесено население не закъсня, макар идващите празнични дни.
Особено разчувствани се оказаха българите в Кърджалийска и Разградска област. Замесените в предходната политика проведоха небрежно протестни манифестации против връщането на рождените имена. В идващите дни и на други места в страната се получи поддръжка за протестиращите в Разград и Кърджали. С трикольорна лента на ревера доста българи из страната стачкуваха дейно или алегорично против връщането на рождените имена на българските турци и мюсюлмани. Мобилизирани от цялата страна се насочиха към столицата.
Общото с днешния ден
Когато през днешния ден, след 30 години, чета старите броеве на вестниците от първите дни на 1990 година, ми е мъчно да се отърва от чувството, че множествата наподобяват доста на днешните групи, заклеймяващи Истанбулската спогодба или борещи се с норвежците, които единствено мислят по какъв начин да ни откраднат децата.
Какво ли не се чу по време на тези митинги през студените януарски дни на 1990 година Страната се оказа залята от назадничавост, туркофобия и ксенофобия. По някакъв метод те изхождаха от дълбинни душевен глъбини на нацията, само че и бяха култивирани в допълнение през последните десетилетия на комунистическа и живкова България посредством просветителната система, тенденциозната просвета и формалната агитация.
Лозунгите по митингите бяха някакъв самобитен церемониал на човешката нелепост, на политическата и гражданската безпросветност.
Те демонстрираха до каква степен беше съумял да докара немалки елементи от българското общество тоталитарния режим и изключително политиката му на асимилация от последните пет години и на етническо пречистване от лятото на 1989 година Тези лозунги гласяха: " България – на българите. " " Спрете потурчването на България. ", " Турците – в Турция. ", " Да няма почва за пантюркизъм! ", " Не решавайте вместо нас! ", " Море войводо, глава си давам, България не давам! ", " Кой целуваше турска земя? ", " България – татковина на всички българи ", " Националният въпрос се взема решение от нацията. "
Хора под пагон от Българска народна армия и Министерство на вътрешните работи, дългогодишни чиновници на Държавна сигурност, сами участници в така наречен Възродителен развой, намерено се включваха в митингите и даже вземаха думата и произнасяха речи. Тълпата радостна скандираше " Армията с нас! "
Не минаваше и без постоянните клюки, направени от Държавна сигурност през последните години, че на редица места в страната турците развели към този момент турското знаме и издигали лозунги за " автономност ", та дори и определили нейната столица.
Митингите предлагаха и решение на казуса с връщането на рождените имена, крещейки " Референдум, референдум! ". Искаше се и възбрана на турската тирада. Имаше и настоявания за пренасяне на столицата, защото София е станала гнездо на новопоявилата се съпротива и е предиздвикала властта да се огъне и върне мюсюлманските имена.
Историческата просвета и непростимата виновност
Тежката просвета, обвързана с " Възродителния развой " от предходните години, също даде едно рамо. В предаването " Всяка неделя " завърналият се от Кърджали акад. Илчо Димитров се скара на Кеворк Кеворкян, задето дал на Анжел Вагенщайн да каже, че в предишното си България постоянно е била етническа мозайка и хората са живели спокойно между тях. Академикът разясни, че това е страна единствено на " българското племе ".
Накрая митингите приключиха с институционализиране на организацията Общонароден комитет за отбрана на националните имнтереси (ОКЗНИ), в който предстоше да попаднат освен полицаи и хора от Държавна сигурност, само че също и значително представители на така наречен филантропична интелигецния с към момента ненашумелия Божидар Димитров. На Ахмед Доган бяха предоставени всички вероятни причини на света да си направи негова си партия.
И целият този протестен писък беше ориентиран против какво? Срещу това, че се слагаше завършек на политиката на асимилация. Това беше политика, обвързвана с принудително преименуване, в това число и на починали; с обкръжения и обсади на турски села; с спирания на телефонни връзки и забрани за напредване сред обитаеми места; с нападения на милиция, военни елементи и пожарни коли; с приложимост на сълзотворен газ и хеликоптери; с кръстосване на танкове по селските улици; с влизания на въоръжени хора в домовете на нищо неподозоращи турци; с санкции за приложимост на турска реч; с побоища и малтретиране от професионални биячи; с насъскване на кучета против хора; с гаври с мирното турско население; с разгонване на мирни демонстрации с въоръжена сила; с въдворявания в Трудово-възпитателно общежитие " Белене ", както и в концентрационните лагери в Бобовдол и Александрово, без никакъво следствие, съд и присъди; със заливане на мъже, дами и деца в януарския мраз от пожарните коли; с убийства; с прегазени с коли хора; интерниране в това число на дами и деца в отдалечени региони на страната.
За дълбоките душевен контузии, претърпени от турците и мюсюлманите в България през тези години, можем единствено да гадаем. Имената пък на селища като Бенковски, Момчилград, Млечино, Могиляне, Груево, Ябланово, Новачево, Крепча, Голямо Градище и други ще останат вечно места на народен срам.
На идващия ден
На фона на всичко това митингите след решението на 29 декември 1989 година бяха същински позор за българската нация, за българската просветителна система, за българската просвета. Споменатите лозунги единствено свидетелстват за финалното морално оскотяване при късния комунизъм. А и през днешния ден някъде слушам, че от университетската катедра продължавало да се преподава всичко това като " късмет за интеграция на турците в българската нация ".
Може би и по тази причина през последните години имаме едно самобитно завръщане към беса на януарските дни на 1990 година Не е мъчно да го видим в нервностите към Истанбулската спогодба или Закона за протекция на детето.
Ето за какво би трябвало да се приказва истината за тези дни, а актът на насилственото преименуване и политиката зад него да бъдат откровено наказани и жигосани без всевъзможни ангажименти, спекулиращи с модерната в последно време " национална сигурност ". За да не се повтори в никакъв случай към този момент.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ