Европейски шампиони по резил
Александър МАРИНОВ
През последните години общественият живот у нас изобилства на кавги – от ден на ден и все по-впечатляващи. Тяхната плътност стана толкоз висока, че обществеността някак им обръгна, даже е публикувано съмнението, че точно това е замисълът. Поредният нов скандал измества остарелия от полезрението на публиката, която няма време да се задълбочи в изясняването на ставащото. В допълнение, следи се резултат на приучване – хората към този момент мъчно се впечатляват, каквото и да им бъде поднесено. Или, както гласи поговорката, „ чеп клин избива”. Но пропущаме, че „ последният остава”.
Новата фаза на мегаскандали, засягащи съвкупния български хайлайф във всичките му детайли (политици, магистрати, предприемачи и прочие), се отличава с няколко непознати до момента характерности. Първо, в тяхното генериране и раздухване бяха интензивно въвлечени редица държавни институции, които нерядко в новата си роля нарушават законите и даже Конституцията. Второ, по всичко проличава, че към този момент няма недосегаеми – оказа се, че и най-влиятелните лица са имали съществени уязвимости, които са били регистрирани и през днешния ден влизат в деяние. Трето, обрисува се наклонност на непреклонно „ интернационализиране” на българските обществени кавги – те заемат значимо място в полезрението освен на задгранични медии, само че и на интернационалните организации и държавни управления на други страни. А като имаме поради обичайно водещата роля на външния фактор за вътрешнобългарските процеси, това предсказва бърза ескалация на събитията. Нека се спрем по-подробно на третата специфичност.
Очакването (и даже надеждата), че българските кривици ще бъдат оправени извън се преценя от мнозина като израз на нашите комплекси, нерешителност и
липса на гражданско достолепие.
Вероятно в това има нещо правилно, само че не трябва да пропущаме събитието, че намесите на външните фактори (сменящите се „ огромни братя” от близо и далеч) непроменяемо са се водели не от предпочитание да се помогне на българите да живеят по-добре и по-справедливо, а от съответните ползи. Откакто се помним, непознатите сили са закриляли „ своите кучи синове” у нас по една единствена причина – не тъй като не са знаели що за стока са, а тъй като са правели това, което им е било поръчано. Нещата са се променяли едвам тогава, когато локалните протежета са преставали да правят работа или са ставали неуместни. Иначе казано, „ прогледването” също е било въпрос на ползи, а не на озарение от истината и морала.
През годините на прехода и изключително през последното десетилетие това двуличие стана изключително нелицеприятно. Пандемичната корупция и масираната корист с европейски средства в България не са от през днешния ден. Може да не са били оповестени толкоз шокиращи фотоси с милиони евро и кюлчета в чекмедже, само че най-малко записи е имало. Само че нито „ Ало, Ваньо”, нито „ Не се смей, ти си го избра” провокираха изявления във водещи западноевропейски медии, следствия на непознати правоохранителни органи и самосезиране на европейски институции. Дълги години основният воин на днешните кавги бе прегръщан и ласкаво именуван „ моят приятел”. Безобразията на модела на печелене и практикуване на властта бяха неглижирани в името на изгодите на европейските партийни семейства. Сега външният подтекст е изменен, въпросът е за какво и
до какво ще докара това?
Не единствено, само че най-много в източната половина на Европа станаха нетърпими процесите на криминализиране на политиката и държавното ръководство, които слагат под въпрос поддръжката на обществата за по-нататъшните дейности за избавяне на общоевропейския план, най-малко на основата на до момента прокламираните правила. В допълнение, патологичните мащаби на злоупотребите с власт задълбочават последствията от рецесиите и ускоряват заплахата от мощни детонации на публичен яд. В изискванията на бързо растящи несправедливи неравенства това може да докара до непредвидими последствия, както демонстрираха митингите против расовата дискриминация, бързо разпрострели се по целия свят и приели неуместни форми.
Както проличава от настоящи изследвания, в редица европейски страни демократичната парламентарна народна власт към този момент не се преглежда като единственото рационално държавно устройство. Все повече хора ясно заявяват предпочитание властта да се персонифицира – основно поради условието да се носи ясна отговорност. Но тук има един абсурд, чието изясняване е значимо предвид на предстоящите външни интервенции и най-много – на нашите лични старания за разчистване на общия ни дом.
Парадоксът на българския модел на ръководство е, че ние към този момент получихме
конска доза авторитаризъм.
Такова брутално и в същото време невежо (за настоящата епоха) ръководство България в никакъв случай не е имала. Въпреки това, болшинството от българите не престават да желаят „ здрава ръка”, само че не като тази, която цялостни чекмеджетата на шепа властници. Израждането на българската партийно-политическа система не предлага излаз от ситуацията, тъй като жителите са уверени, че партийните елити са подготвени на всякаква договорка в името на властта и облагите от нея. При това, те взаимно си трансферират отговорността и редовно се измъкват от осъществяването на уговорките, поради които са спечелили доверието на гласоподавателите.
Подобно на Милтън Фридман, който въпреки и късно прозря, че рецептата на посткомунистическата промяна не е приватизацията, а върховенството на правото, днешните ръководители на огромните европейски страни най-накрая проумяха, че имат интерес не от послушни престъпни наместници, а от пълноценни публични водачи, способни да възстановят правовия ред и публичното доверие в институциите. Само такива водачи могат да задържат обществата в орбитата на демократичните европейски правила.
Първият знак, че европейският курс се трансформира, бе премахването на външнополитическия чадър над косовския президент Хашим Тачи. Оттук нататък ще последва верижна реакция, в която България надали ще бъде пропусната. Със настоящия модел на ръководство и с такава властваща клептокласа България несъмнено е най-слабото звено в европейската верига. Ние сме дребна страна, която заради редица условия може да аргументи огромни проблеми, включително с неприятния си образец. Една от най-големите закани е тежката институционална непълнота, която блокира естественото действие на обществото и решаването на най-острите му проблеми.
Именно
неналичието на съответна реакция
на институциите е едно от събитията, които са непосредствена причина за възходящото европейско внимание към българските кавги. Въвличането на някои институции като инструмент на частни политически и стопански ползи провокира угриженост, тъй като сътрудниците позволяват и доста по-сериозни последствия от пренебрегването на конституционните и правните правила, в сравнение с съставлява едно (предполагаемо) премиерско чекмедже. Да не приказваме за арогантното отношение към западноевропейски институции и политически лица, което подсказва същинската природа на „ партньорството”.
Всичко това обрисува бързо образуване на външни условия, благоприятстващи оздравяването на българската обществена среда. Но главната работа въпреки всичко би трябвало да свършим, ние, българите. Най-важната поука от резултата на свадите е, че би трябвало почтено и обосновано да показваме и пазиме ползите на нацията си – единствено водачи и институции, които съзнателно служат на публичния интерес могат да имат трайно почитание и пълноценно съдействие с външните ни сътрудници. А самозабравилите се властници – тях ги употребяват и търпят до време, след което ги изхвърлят.
През последните години общественият живот у нас изобилства на кавги – от ден на ден и все по-впечатляващи. Тяхната плътност стана толкоз висока, че обществеността някак им обръгна, даже е публикувано съмнението, че точно това е замисълът. Поредният нов скандал измества остарелия от полезрението на публиката, която няма време да се задълбочи в изясняването на ставащото. В допълнение, следи се резултат на приучване – хората към този момент мъчно се впечатляват, каквото и да им бъде поднесено. Или, както гласи поговорката, „ чеп клин избива”. Но пропущаме, че „ последният остава”.
Новата фаза на мегаскандали, засягащи съвкупния български хайлайф във всичките му детайли (политици, магистрати, предприемачи и прочие), се отличава с няколко непознати до момента характерности. Първо, в тяхното генериране и раздухване бяха интензивно въвлечени редица държавни институции, които нерядко в новата си роля нарушават законите и даже Конституцията. Второ, по всичко проличава, че към този момент няма недосегаеми – оказа се, че и най-влиятелните лица са имали съществени уязвимости, които са били регистрирани и през днешния ден влизат в деяние. Трето, обрисува се наклонност на непреклонно „ интернационализиране” на българските обществени кавги – те заемат значимо място в полезрението освен на задгранични медии, само че и на интернационалните организации и държавни управления на други страни. А като имаме поради обичайно водещата роля на външния фактор за вътрешнобългарските процеси, това предсказва бърза ескалация на събитията. Нека се спрем по-подробно на третата специфичност.
Очакването (и даже надеждата), че българските кривици ще бъдат оправени извън се преценя от мнозина като израз на нашите комплекси, нерешителност и
липса на гражданско достолепие.
Вероятно в това има нещо правилно, само че не трябва да пропущаме събитието, че намесите на външните фактори (сменящите се „ огромни братя” от близо и далеч) непроменяемо са се водели не от предпочитание да се помогне на българите да живеят по-добре и по-справедливо, а от съответните ползи. Откакто се помним, непознатите сили са закриляли „ своите кучи синове” у нас по една единствена причина – не тъй като не са знаели що за стока са, а тъй като са правели това, което им е било поръчано. Нещата са се променяли едвам тогава, когато локалните протежета са преставали да правят работа или са ставали неуместни. Иначе казано, „ прогледването” също е било въпрос на ползи, а не на озарение от истината и морала.
През годините на прехода и изключително през последното десетилетие това двуличие стана изключително нелицеприятно. Пандемичната корупция и масираната корист с европейски средства в България не са от през днешния ден. Може да не са били оповестени толкоз шокиращи фотоси с милиони евро и кюлчета в чекмедже, само че най-малко записи е имало. Само че нито „ Ало, Ваньо”, нито „ Не се смей, ти си го избра” провокираха изявления във водещи западноевропейски медии, следствия на непознати правоохранителни органи и самосезиране на европейски институции. Дълги години основният воин на днешните кавги бе прегръщан и ласкаво именуван „ моят приятел”. Безобразията на модела на печелене и практикуване на властта бяха неглижирани в името на изгодите на европейските партийни семейства. Сега външният подтекст е изменен, въпросът е за какво и
до какво ще докара това?
Не единствено, само че най-много в източната половина на Европа станаха нетърпими процесите на криминализиране на политиката и държавното ръководство, които слагат под въпрос поддръжката на обществата за по-нататъшните дейности за избавяне на общоевропейския план, най-малко на основата на до момента прокламираните правила. В допълнение, патологичните мащаби на злоупотребите с власт задълбочават последствията от рецесиите и ускоряват заплахата от мощни детонации на публичен яд. В изискванията на бързо растящи несправедливи неравенства това може да докара до непредвидими последствия, както демонстрираха митингите против расовата дискриминация, бързо разпрострели се по целия свят и приели неуместни форми.
Както проличава от настоящи изследвания, в редица европейски страни демократичната парламентарна народна власт към този момент не се преглежда като единственото рационално държавно устройство. Все повече хора ясно заявяват предпочитание властта да се персонифицира – основно поради условието да се носи ясна отговорност. Но тук има един абсурд, чието изясняване е значимо предвид на предстоящите външни интервенции и най-много – на нашите лични старания за разчистване на общия ни дом.
Парадоксът на българския модел на ръководство е, че ние към този момент получихме
конска доза авторитаризъм.
Такова брутално и в същото време невежо (за настоящата епоха) ръководство България в никакъв случай не е имала. Въпреки това, болшинството от българите не престават да желаят „ здрава ръка”, само че не като тази, която цялостни чекмеджетата на шепа властници. Израждането на българската партийно-политическа система не предлага излаз от ситуацията, тъй като жителите са уверени, че партийните елити са подготвени на всякаква договорка в името на властта и облагите от нея. При това, те взаимно си трансферират отговорността и редовно се измъкват от осъществяването на уговорките, поради които са спечелили доверието на гласоподавателите.
Подобно на Милтън Фридман, който въпреки и късно прозря, че рецептата на посткомунистическата промяна не е приватизацията, а върховенството на правото, днешните ръководители на огромните европейски страни най-накрая проумяха, че имат интерес не от послушни престъпни наместници, а от пълноценни публични водачи, способни да възстановят правовия ред и публичното доверие в институциите. Само такива водачи могат да задържат обществата в орбитата на демократичните европейски правила.
Първият знак, че европейският курс се трансформира, бе премахването на външнополитическия чадър над косовския президент Хашим Тачи. Оттук нататък ще последва верижна реакция, в която България надали ще бъде пропусната. Със настоящия модел на ръководство и с такава властваща клептокласа България несъмнено е най-слабото звено в европейската верига. Ние сме дребна страна, която заради редица условия може да аргументи огромни проблеми, включително с неприятния си образец. Една от най-големите закани е тежката институционална непълнота, която блокира естественото действие на обществото и решаването на най-острите му проблеми.
Именно
неналичието на съответна реакция
на институциите е едно от събитията, които са непосредствена причина за възходящото европейско внимание към българските кавги. Въвличането на някои институции като инструмент на частни политически и стопански ползи провокира угриженост, тъй като сътрудниците позволяват и доста по-сериозни последствия от пренебрегването на конституционните и правните правила, в сравнение с съставлява едно (предполагаемо) премиерско чекмедже. Да не приказваме за арогантното отношение към западноевропейски институции и политически лица, което подсказва същинската природа на „ партньорството”.
Всичко това обрисува бързо образуване на външни условия, благоприятстващи оздравяването на българската обществена среда. Но главната работа въпреки всичко би трябвало да свършим, ние, българите. Най-важната поука от резултата на свадите е, че би трябвало почтено и обосновано да показваме и пазиме ползите на нацията си – единствено водачи и институции, които съзнателно служат на публичния интерес могат да имат трайно почитание и пълноценно съдействие с външните ни сътрудници. А самозабравилите се властници – тях ги употребяват и търпят до време, след което ги изхвърлят.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ