Управлението – полузаконно и напълно нелегитимно
Александър МАРИНОВ
Един от постоянно повтаряните официални „ аргументи” против митингите е, че е недемократично и даже неконституционно да се желае оставката на „ законно определено правителство”. От фактическа позиция това, несъмнено, е парадокс. По целия свят се желаят оставки на определени лица, органи и цели режими и това освен не се счита за недемократично, а тъкмо противоположното – в множеството случаи се акцентира като доказателство за съществуването на (някаква) народна власт.
Необходимо е обаче да внесем известна точност в използването на понятията „ законно” и „ легитимно”. Не поради научната пунктуалност, а тъй като точното им потребление има значими на практика последствия. Още Конфуций предизвестява за заплахата от „ комплициране на понятията” и убеждава, че когато думите се употребяват погрешно, куца решаването на проблемите, които отбелязваме с тях. Нещо повече – в случай че желаеме
радикално да променим порочния модел на ръководство,
би трябвало да стъпим на такава здрава основа.
Без да влизаме в детайлности, дано напомним едно кардинално разграничаване – това сред официална правомерност и легитимност. Формалната правомерност е разследване на спазването на дадени правила и процедури. Легитимността е на първо място самопризнание. Обществото би трябвало да признае една официално законно определена власт, че е законна, т.е. че съблюдава избрани правила и реализира мечтаните (обещаните) резултати. Следователно, едно държавно управление (управление) не може да бъде „ законно избрано”, даже в случай че изхождаме от активността му в предходния мандат. Затова са мандатите – политиците, включително управлявалите, се явяват от време на време „ на изпит” пред обществото. Когато държавното управление стартира активността си, то е – в най-хубавия случай – законно определено. Това сходство на закона в никакъв случай не е безусловно – както е известно, даже в най-добре функциониращите демокрации има оборване на избори (частично и даже изцяло), анулиране на резултати и осъществяване на нови избори. След като е определена, занапред на властта следва да завоюва публичното самопризнание, т.е. да придобие някаква степен на легитимност. Когато работата на държавното управление провокира съмнение и мощна рецензия, легитимността отсъства и е напълно обикновено да се сложи въпроса за предварително преустановяване на мандата му.
Толкова с теорията. Сега да забележим по какъв начин стоят нещата у нас – дали нашите ръководства, първо, са законно определени, и второ, съумяват ли да придобият легитимност. И по двата индикатора (особено по втория) през последните 10-15 години
нещата освен не стоят добре, а вървят от зле на по-зле.
Именно това е повода за апатията, след това – за отчуждението, по-нататък – за недоверието към политиците, партиите и институциите и най-после – за изблика на публично неодобрение, прерастващо в решителност за съществена смяна.
Законността на изборите у нас от избор на избор става все по-съмнителна. Купуването на гласове на избрани групи благодарение на кебапчета и бира е остарял сантиментален спомен за детските пакости на политиците при започване на прехода. Днес работи механизъм за цялостен надзор на вота, в който главен инструмент става не всеобщата покупко-продажба, а грубата насила. Парите не престават да играят значима роля, само че циркулират в избрани профилирани, професионални групи – брокерите на гласове, медиите, множеството социологически организации. Всичко това се случва благодарение на държавните органи, които на книга би трябвало да противодействат против сходни прояви.
Към следения избор би трябвало да прибавим всеобщата процедура на подправяне на изборни документи, най-много на протоколи на секционни комисии. Отдавна се приема за обикновено преобладаващата част от тези бумаги да съдържат ръкописни ремонти, което би трябвало да ги прави недействителни. Подобни, включително фрапиращи случаи има от ден на ден и повече, само че способените органи – изборни комисии и съдилища, ги подминават индиферентно. Непременно би трябвало да прибавим напълно съзнателното отвращение да се актуализират изборните описи, също с ясната цел да се правят фалшификации. В това отношение България е неповторим феномен – популацията понижава, а броят на гласоподавателите нараства.
Списъците са цялостни с от дълго време умряли
или напуснали страната хора, значително от които „ гласуват”. За това също има много свидетелства, натъкващи се на цялостното равнодушие на управляващите.
Ако приемем, че съображение да определим изборите като законни е опцията жителите да изразят действителната си воля, то поради в резюме обрисуваните условия в множеството случаи законността на обявяваните резултати е, меко казано, съмнителна. Това събитие към този момент основава една предварителна спънка за възможната легитимност на ръководството – този, който печели изборите по непочтен метод, доста мъчно ще убеди обществото, че ще упражнява властта честно.
Още по-зле стоят нещата от позиция на легитимността, тъй като нито постиганите резултати, нито методът на работа на управляващите у нас дават отговор даже и на минималните стандарти за положително ръководство. Трябва да се означи, че положителното ръководство не е някаква метафора, а система от правила и критерии, възприети по света преди най-малко две десетилетия. Нещо повече, измежду главните европейски полезности изключително място заема разбирането за правото на жителите на положително ръководство, равнопоставено на останалите типичен цивилен и човешки права.
Ако се съсредоточим върху днешното ръководство и в по-общ смисъл – върху трите клона на властта, без усложнение откриваме, че те са нелегитимни. Законодателната власт създава недомислени и лобистки закони, одобрявани в нарушаване на обикновени правила на законотворчеството. Изпълнителната власт към този момент три години не благоволява да регистрира най-малко ред от мандатната си стратегия, макар че за нея са изхарчени няколкостотин милиарда наши и европейски обществени средства. Липсва каквото и да било мотивиране на съотношението разноски – публични изгоди. Порочна процедура на ръководството е да се хвали, че харчи от ден на ден пари, само че не се показва каква добавена стойност е получило обществото против тях. Особено уродливо тези дефекти се демонстрираха след началото на рецесията с ковид – държавното управление се хвали, че подхваща огромни ограничения, само че голямата част от хората не усеща никаква поддръжка.
Би трябвало човек да е извънредно малоумен
или користно привързан, с цел да не признае, че днешните митинги са подбудени точно от срутва на легитимността на властта. Исканията за промяна на модела, а не просто на съответни персони, се обосновават с тежка и необратима оценка за настоящия метод на ръководство на страната, който по принцип не е в положение да обезпечи резултати, пораждащи легитимност.
Обикновените хора, които са по площадите, не са длъжни да формулират казуса с такава точност, само че специалистите и научните откриватели през днешния ден са сложени пред решителен избор. Кризата и провокираните от нея всеобщи митинги изиграха ролята на непогрешим лакмус – пролича си кой какъв е. Така, както политиците ще носят отговорност за управническите си каузи, по този начин „ експертите”, слугуващи на едно корумпирано и неспособно ръководство, ще понесат заслужени последствия за своята недобросъвестност.
Задачите, които стоят пред българското общество, следва да се вземат решение в обрисуваната нагоре поредност. Първо би трябвало да проведем едни свободни и почтени, т.е. в действителност законни избори. После би трябвало да променим разпоредбите по този начин, че да изискват от ръководещите – които и да са – да упражняват властта по метод, които поражда легитимност. И първото, и второто надали съществуват някъде в съвършен вид, само че има задоволително образци, че могат да бъдат реализирани в приемлива степен.
Един от постоянно повтаряните официални „ аргументи” против митингите е, че е недемократично и даже неконституционно да се желае оставката на „ законно определено правителство”. От фактическа позиция това, несъмнено, е парадокс. По целия свят се желаят оставки на определени лица, органи и цели режими и това освен не се счита за недемократично, а тъкмо противоположното – в множеството случаи се акцентира като доказателство за съществуването на (някаква) народна власт.
Необходимо е обаче да внесем известна точност в използването на понятията „ законно” и „ легитимно”. Не поради научната пунктуалност, а тъй като точното им потребление има значими на практика последствия. Още Конфуций предизвестява за заплахата от „ комплициране на понятията” и убеждава, че когато думите се употребяват погрешно, куца решаването на проблемите, които отбелязваме с тях. Нещо повече – в случай че желаеме
радикално да променим порочния модел на ръководство,
би трябвало да стъпим на такава здрава основа.
Без да влизаме в детайлности, дано напомним едно кардинално разграничаване – това сред официална правомерност и легитимност. Формалната правомерност е разследване на спазването на дадени правила и процедури. Легитимността е на първо място самопризнание. Обществото би трябвало да признае една официално законно определена власт, че е законна, т.е. че съблюдава избрани правила и реализира мечтаните (обещаните) резултати. Следователно, едно държавно управление (управление) не може да бъде „ законно избрано”, даже в случай че изхождаме от активността му в предходния мандат. Затова са мандатите – политиците, включително управлявалите, се явяват от време на време „ на изпит” пред обществото. Когато държавното управление стартира активността си, то е – в най-хубавия случай – законно определено. Това сходство на закона в никакъв случай не е безусловно – както е известно, даже в най-добре функциониращите демокрации има оборване на избори (частично и даже изцяло), анулиране на резултати и осъществяване на нови избори. След като е определена, занапред на властта следва да завоюва публичното самопризнание, т.е. да придобие някаква степен на легитимност. Когато работата на държавното управление провокира съмнение и мощна рецензия, легитимността отсъства и е напълно обикновено да се сложи въпроса за предварително преустановяване на мандата му.
Толкова с теорията. Сега да забележим по какъв начин стоят нещата у нас – дали нашите ръководства, първо, са законно определени, и второ, съумяват ли да придобият легитимност. И по двата индикатора (особено по втория) през последните 10-15 години
нещата освен не стоят добре, а вървят от зле на по-зле.
Именно това е повода за апатията, след това – за отчуждението, по-нататък – за недоверието към политиците, партиите и институциите и най-после – за изблика на публично неодобрение, прерастващо в решителност за съществена смяна.
Законността на изборите у нас от избор на избор става все по-съмнителна. Купуването на гласове на избрани групи благодарение на кебапчета и бира е остарял сантиментален спомен за детските пакости на политиците при започване на прехода. Днес работи механизъм за цялостен надзор на вота, в който главен инструмент става не всеобщата покупко-продажба, а грубата насила. Парите не престават да играят значима роля, само че циркулират в избрани профилирани, професионални групи – брокерите на гласове, медиите, множеството социологически организации. Всичко това се случва благодарение на държавните органи, които на книга би трябвало да противодействат против сходни прояви.
Към следения избор би трябвало да прибавим всеобщата процедура на подправяне на изборни документи, най-много на протоколи на секционни комисии. Отдавна се приема за обикновено преобладаващата част от тези бумаги да съдържат ръкописни ремонти, което би трябвало да ги прави недействителни. Подобни, включително фрапиращи случаи има от ден на ден и повече, само че способените органи – изборни комисии и съдилища, ги подминават индиферентно. Непременно би трябвало да прибавим напълно съзнателното отвращение да се актуализират изборните описи, също с ясната цел да се правят фалшификации. В това отношение България е неповторим феномен – популацията понижава, а броят на гласоподавателите нараства.
Списъците са цялостни с от дълго време умряли
или напуснали страната хора, значително от които „ гласуват”. За това също има много свидетелства, натъкващи се на цялостното равнодушие на управляващите.
Ако приемем, че съображение да определим изборите като законни е опцията жителите да изразят действителната си воля, то поради в резюме обрисуваните условия в множеството случаи законността на обявяваните резултати е, меко казано, съмнителна. Това събитие към този момент основава една предварителна спънка за възможната легитимност на ръководството – този, който печели изборите по непочтен метод, доста мъчно ще убеди обществото, че ще упражнява властта честно.
Още по-зле стоят нещата от позиция на легитимността, тъй като нито постиганите резултати, нито методът на работа на управляващите у нас дават отговор даже и на минималните стандарти за положително ръководство. Трябва да се означи, че положителното ръководство не е някаква метафора, а система от правила и критерии, възприети по света преди най-малко две десетилетия. Нещо повече, измежду главните европейски полезности изключително място заема разбирането за правото на жителите на положително ръководство, равнопоставено на останалите типичен цивилен и човешки права.
Ако се съсредоточим върху днешното ръководство и в по-общ смисъл – върху трите клона на властта, без усложнение откриваме, че те са нелегитимни. Законодателната власт създава недомислени и лобистки закони, одобрявани в нарушаване на обикновени правила на законотворчеството. Изпълнителната власт към този момент три години не благоволява да регистрира най-малко ред от мандатната си стратегия, макар че за нея са изхарчени няколкостотин милиарда наши и европейски обществени средства. Липсва каквото и да било мотивиране на съотношението разноски – публични изгоди. Порочна процедура на ръководството е да се хвали, че харчи от ден на ден пари, само че не се показва каква добавена стойност е получило обществото против тях. Особено уродливо тези дефекти се демонстрираха след началото на рецесията с ковид – държавното управление се хвали, че подхваща огромни ограничения, само че голямата част от хората не усеща никаква поддръжка.
Би трябвало човек да е извънредно малоумен
или користно привързан, с цел да не признае, че днешните митинги са подбудени точно от срутва на легитимността на властта. Исканията за промяна на модела, а не просто на съответни персони, се обосновават с тежка и необратима оценка за настоящия метод на ръководство на страната, който по принцип не е в положение да обезпечи резултати, пораждащи легитимност.
Обикновените хора, които са по площадите, не са длъжни да формулират казуса с такава точност, само че специалистите и научните откриватели през днешния ден са сложени пред решителен избор. Кризата и провокираните от нея всеобщи митинги изиграха ролята на непогрешим лакмус – пролича си кой какъв е. Така, както политиците ще носят отговорност за управническите си каузи, по този начин „ експертите”, слугуващи на едно корумпирано и неспособно ръководство, ще понесат заслужени последствия за своята недобросъвестност.
Задачите, които стоят пред българското общество, следва да се вземат решение в обрисуваната нагоре поредност. Първо би трябвало да проведем едни свободни и почтени, т.е. в действителност законни избори. После би трябвало да променим разпоредбите по този начин, че да изискват от ръководещите – които и да са – да упражняват властта по метод, които поражда легитимност. И първото, и второто надали съществуват някъде в съвършен вид, само че има задоволително образци, че могат да бъдат реализирани в приемлива степен.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ