Червеният цугцванг
Александър МАРИНОВ
След две изборни загуби през изтичащата година Българска социалистическа партия се изправя пред ново, евентуално не по-малко тестване – започващият постоянен цикъл на отчетно-изборни събрания и конференции в партията. Не приказваме за ново събитие – нееднократно през годините на прехода вътрешните борби при социалистите са били по-настървени, в сравнение с съперничеството с другите партии, а от „ другарски огън” загубите надвишават породените от външните политически съперници.
В прочут смисъл това е парадоксално. Независимо от слабостите и проблемите си, Българска социалистическа партия несъмнено остава групировката с най-реална вътрешнопартийна народна власт. Нещо повече, спрямо останалите парламентарно показани партии тя единствена има – като уставни положения и организационна процедура – някакви механизми за влияние на членовете и низовите организации върху управлението. (Доколко те действат и за какво въртят на празни обороти, е различен въпрос.) Парадоксалното е, че едно (теоретично погледнато) преимущество се трансформира в слабост на социалистите – склонността им в решаващи моменти да се занимават със себе си, вместо с съперниците си, е станала пословична.
Всъщност ситуацията може би не е толкоз необичайно – цялата ни народна власт е сбъркана и макар външната аналогия с естествените страни несъмнено не е способна да създаде резултатите, предстоящи от демократичната уредба и оправдаващи нейното битие и поддръжка от жителите. Няма никаква логичност в такава обстановка партиите да вършат изключение – в противен случай, те у нас са основният болестотворен фактор.
За разлика от Българска социалистическа партия, другите български партии (в това число техните членове и симпатизанти) не виждат никакъв проблем в цялостното съсредоточаване на власт и безконтролността на управленията им. По всичко проличава, това положение на нещата изцяло ги устройва. От една страна, като ефикасен инструмент за печелене на избори и власт, от друга – като система от правила за гарантиране ползите на партийната клиентела. Няма и знак за подозрение в неизбежните дълготрайни последствия – редките случаи на бунтарство са дело на прогонени от трапезата, а не на разкаяли се грешници.
При социалистите картината е друга – там от време на време пораждат предизвестия за „ пълзящ авторитаризъм”, управлението е упреквано в отвращение да чува разнообразни отзиви и в бягство от отговорност за неуспехите. Нормалните и потребни за всяка политическа организация разлики и полемики обаче са повредени от априорна преднамереност и се трансформират от мощ в уязвимост, защото не водят до справедливи заключения и ефикасни решения за решение на проблемите. Създава се усещане за липса на потребен политически ход, или цугцванг, казано на шахматен език.
Тази картина се повтори и след локалните избори, на които Българска социалистическа партия (въпреки че усъвършенства в някаква степен резултатите си спрямо 2015 г.) още веднъж не съумя да заплаши съществено превъзходството на ГЕРБ. На съвещанието на Националния съвет се сблъскаха два изцяло противоположни разбора на изборните резултати, които си приличаха единствено по две неща – пристрастност при подбора и интерпретацията на обстоятелствата и непроизводителност при търсенето на отговор на въпроса какво да се прави (за да се промени нерадостното положение). Очевидно няма по какъв начин да е правилно, че за незадоволителните резултати е отговорна само Нинова и че всичко ще се оправи с нейното отстраняване; също толкоз несъответстващо е изказванието за някакво ясно изразено „ завръщане на БСП” във властта (през позициите в органите на самоуправление). Взаимните рецензии и обвинявания са едностранчиви и провокират само огледална реакция, без да водят до превъзмогване на слабостите и грешките (каквито безспорно има предостатъчно). Схватката сред управлението на партията и така наречен вътрешна съпротива е подчинена на властови съображения, а не на нуждата да се откри работещо решение. Не се търси добросъвестно отговор на основния въпрос – по какъв начин да се промени отношението на множеството българи към социалистическата партия.
По всичко проличава, че това разрушително противоборство ще се придвижи и усили в хода на отчетно-изборната акция в партийните организации. Една добре готова и добросъвестно извършена акция от този вид би могла да способства значително за решаването както на кадровите проблеми (такива в Българска социалистическа партия има много, а на някои места са напряко нетърпими), по този начин и за изработването на безапелационни политически оферти и обединяването на партията към тях. Засега няма изгледи нещата да протекат по този метод. Всичко се свежда до почистване на персонални сметки или до подготовка и реализация на проекти по какъв начин избрани лица – непременно и със всички средства - да запазят позициите си (или да бъдат лишени от тях). Разбира се, това до нищо положително няма да докара. Сблъсъците не трябва да се заобикалят (а в доста случаи това е невъзможно), само че биха донесли изгода единствено при няколко условия.
Първо, прецизно съблюдаване на буквата и духа на партийния правилник, без опити за заобикаляне или противоречиво пояснение. Второ, отвод от едностранно налагане на избрани решения, даже това официално да подхожда на уставните положения. Трето, търпелива и добросъвестна полемика с членовете на партията, в която да бъдат солидно обосновани причините за и срещу обещано решение.
Това с цялостна мощ важи за връзките сред управлението на партията отпред с Корнелия Нинова, и много шарената вътрешна съпротива, в която съжителстват по чудноват метод прекомерно разнообразни персони, някои от които с много противоречив „ принос” за днешното положение на партията. Ясно е, че нетърпимостта сред тези две страни е достигнала токсично равнище и евентуално е необратима. Но по някакъв метод Българска социалистическа партия би трябвало да успее да позволи спора, тъй като в противоположен случай няма да е в положение да предложи на обществото безапелационна политика и фрагменти, способни да я осъществят, затова, няма да бъде възприета от болшинството българи като действителна опция на статуквото.
Твърде евентуален (с оглед на съотношението на силите) сюжет е в процеса на отчетно-изборната акция управлението да успее (с напън или хитрост) да в профил от постовете им главните си критици. Спрямо някои от тях това би било заслужено, въпреки и много закъсняло решение. Подобен процес би улеснил преизбирането на ръководителя на партията по процедурата на общите вътрешнопартийни избори, както и излъчването на по-подходящ (от позиция на Нинова) Национален съвет. Но самичък по себе си сходен излаз не би решил проблемите на Българска социалистическа партия. Ясно е, че нещата няма да се оправят от единствено себе си, в случай че бъдат отстранени Гергов или Гуцанов. Нужни са гаранции, че социалистическата партия ще направи същински и радикални промени в критериите и механизмите на кадровата си работа – и то от горе до долу (защото в близкото обграждане на ръководителя също има хора, които – меко казано – не способстват за връщане на доверието към БСП). Защото в края на краищата отношението на множеството българи към политическите партии се въздейства най-силно от облика на тези, които ги съставляват и въплъщават.
Независимо от взаимните си рецензии и нетърпимост, наподобява управлението на Българска социалистическа партия и вътрешната съпротива страдат от една обща илюзия – че упадъкът на ГЕРБ ще изведе автоматизирано партията на власт. Социалистите нееднократно са плащали тежка цена за сходни илюзии, а през днешния ден – след изчерпването на модела ГЕРБ - могат трагично да се разминат с упованията на хората. Ако решат още веднъж да подменят хирургията с козметика.
След две изборни загуби през изтичащата година Българска социалистическа партия се изправя пред ново, евентуално не по-малко тестване – започващият постоянен цикъл на отчетно-изборни събрания и конференции в партията. Не приказваме за ново събитие – нееднократно през годините на прехода вътрешните борби при социалистите са били по-настървени, в сравнение с съперничеството с другите партии, а от „ другарски огън” загубите надвишават породените от външните политически съперници.
В прочут смисъл това е парадоксално. Независимо от слабостите и проблемите си, Българска социалистическа партия несъмнено остава групировката с най-реална вътрешнопартийна народна власт. Нещо повече, спрямо останалите парламентарно показани партии тя единствена има – като уставни положения и организационна процедура – някакви механизми за влияние на членовете и низовите организации върху управлението. (Доколко те действат и за какво въртят на празни обороти, е различен въпрос.) Парадоксалното е, че едно (теоретично погледнато) преимущество се трансформира в слабост на социалистите – склонността им в решаващи моменти да се занимават със себе си, вместо с съперниците си, е станала пословична.
Всъщност ситуацията може би не е толкоз необичайно – цялата ни народна власт е сбъркана и макар външната аналогия с естествените страни несъмнено не е способна да създаде резултатите, предстоящи от демократичната уредба и оправдаващи нейното битие и поддръжка от жителите. Няма никаква логичност в такава обстановка партиите да вършат изключение – в противен случай, те у нас са основният болестотворен фактор.
За разлика от Българска социалистическа партия, другите български партии (в това число техните членове и симпатизанти) не виждат никакъв проблем в цялостното съсредоточаване на власт и безконтролността на управленията им. По всичко проличава, това положение на нещата изцяло ги устройва. От една страна, като ефикасен инструмент за печелене на избори и власт, от друга – като система от правила за гарантиране ползите на партийната клиентела. Няма и знак за подозрение в неизбежните дълготрайни последствия – редките случаи на бунтарство са дело на прогонени от трапезата, а не на разкаяли се грешници.
При социалистите картината е друга – там от време на време пораждат предизвестия за „ пълзящ авторитаризъм”, управлението е упреквано в отвращение да чува разнообразни отзиви и в бягство от отговорност за неуспехите. Нормалните и потребни за всяка политическа организация разлики и полемики обаче са повредени от априорна преднамереност и се трансформират от мощ в уязвимост, защото не водят до справедливи заключения и ефикасни решения за решение на проблемите. Създава се усещане за липса на потребен политически ход, или цугцванг, казано на шахматен език.
Тази картина се повтори и след локалните избори, на които Българска социалистическа партия (въпреки че усъвършенства в някаква степен резултатите си спрямо 2015 г.) още веднъж не съумя да заплаши съществено превъзходството на ГЕРБ. На съвещанието на Националния съвет се сблъскаха два изцяло противоположни разбора на изборните резултати, които си приличаха единствено по две неща – пристрастност при подбора и интерпретацията на обстоятелствата и непроизводителност при търсенето на отговор на въпроса какво да се прави (за да се промени нерадостното положение). Очевидно няма по какъв начин да е правилно, че за незадоволителните резултати е отговорна само Нинова и че всичко ще се оправи с нейното отстраняване; също толкоз несъответстващо е изказванието за някакво ясно изразено „ завръщане на БСП” във властта (през позициите в органите на самоуправление). Взаимните рецензии и обвинявания са едностранчиви и провокират само огледална реакция, без да водят до превъзмогване на слабостите и грешките (каквито безспорно има предостатъчно). Схватката сред управлението на партията и така наречен вътрешна съпротива е подчинена на властови съображения, а не на нуждата да се откри работещо решение. Не се търси добросъвестно отговор на основния въпрос – по какъв начин да се промени отношението на множеството българи към социалистическата партия.
По всичко проличава, че това разрушително противоборство ще се придвижи и усили в хода на отчетно-изборната акция в партийните организации. Една добре готова и добросъвестно извършена акция от този вид би могла да способства значително за решаването както на кадровите проблеми (такива в Българска социалистическа партия има много, а на някои места са напряко нетърпими), по този начин и за изработването на безапелационни политически оферти и обединяването на партията към тях. Засега няма изгледи нещата да протекат по този метод. Всичко се свежда до почистване на персонални сметки или до подготовка и реализация на проекти по какъв начин избрани лица – непременно и със всички средства - да запазят позициите си (или да бъдат лишени от тях). Разбира се, това до нищо положително няма да докара. Сблъсъците не трябва да се заобикалят (а в доста случаи това е невъзможно), само че биха донесли изгода единствено при няколко условия.
Първо, прецизно съблюдаване на буквата и духа на партийния правилник, без опити за заобикаляне или противоречиво пояснение. Второ, отвод от едностранно налагане на избрани решения, даже това официално да подхожда на уставните положения. Трето, търпелива и добросъвестна полемика с членовете на партията, в която да бъдат солидно обосновани причините за и срещу обещано решение.
Това с цялостна мощ важи за връзките сред управлението на партията отпред с Корнелия Нинова, и много шарената вътрешна съпротива, в която съжителстват по чудноват метод прекомерно разнообразни персони, някои от които с много противоречив „ принос” за днешното положение на партията. Ясно е, че нетърпимостта сред тези две страни е достигнала токсично равнище и евентуално е необратима. Но по някакъв метод Българска социалистическа партия би трябвало да успее да позволи спора, тъй като в противоположен случай няма да е в положение да предложи на обществото безапелационна политика и фрагменти, способни да я осъществят, затова, няма да бъде възприета от болшинството българи като действителна опция на статуквото.
Твърде евентуален (с оглед на съотношението на силите) сюжет е в процеса на отчетно-изборната акция управлението да успее (с напън или хитрост) да в профил от постовете им главните си критици. Спрямо някои от тях това би било заслужено, въпреки и много закъсняло решение. Подобен процес би улеснил преизбирането на ръководителя на партията по процедурата на общите вътрешнопартийни избори, както и излъчването на по-подходящ (от позиция на Нинова) Национален съвет. Но самичък по себе си сходен излаз не би решил проблемите на Българска социалистическа партия. Ясно е, че нещата няма да се оправят от единствено себе си, в случай че бъдат отстранени Гергов или Гуцанов. Нужни са гаранции, че социалистическата партия ще направи същински и радикални промени в критериите и механизмите на кадровата си работа – и то от горе до долу (защото в близкото обграждане на ръководителя също има хора, които – меко казано – не способстват за връщане на доверието към БСП). Защото в края на краищата отношението на множеството българи към политическите партии се въздейства най-силно от облика на тези, които ги съставляват и въплъщават.
Независимо от взаимните си рецензии и нетърпимост, наподобява управлението на Българска социалистическа партия и вътрешната съпротива страдат от една обща илюзия – че упадъкът на ГЕРБ ще изведе автоматизирано партията на власт. Социалистите нееднократно са плащали тежка цена за сходни илюзии, а през днешния ден – след изчерпването на модела ГЕРБ - могат трагично да се разминат с упованията на хората. Ако решат още веднъж да подменят хирургията с козметика.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ