Епидемията безцеремонно откъсна смокиновото листо
Александър МАРИНОВ
В Европа постепенно и внимателно тече развой на унищожаване или облекчение на санитарно-ограничителните ограничения. Въпреки предизвестията, че тази вълна на болестта не е дефинитивно стихнала и най-много – че е евентуална втора вълна наесен, обществата се стремят да възстановят някакъв релативно естествен темп на действие. Широко употребявани са изрази като „ нормализация”, „ възстановяване”, „ връщане към нормалния метод на живот”. Но сложен и занапред очакващ по-ясен отговор е въпросът: какво в действителност ни чака? Дали ще се върнем към нещо познато, или ще се движим по-нататък, към нови връзки, модели на държание, способи на ръководство на страната?
Този въпрос включва най-малко два основни подвъпроса и надлежно – два вида отговори. Първият: дали МОЖЕМ просто да се върнем обратно, по този начин, както се прибираме в познатата уютна домашна среда след уморително пътешестване? Вторият: дали ИСКАМЕ повече или по-малко да възстановим предшестващото рецесията състояние, т.е. дали то е било задоволително задоволително, с цел да желаем „ реставрация”?
Веднага би трябвало да създадем ангажимента, че
търсенето на отговори е мощно затруднено
от огромната несигурност и неналичието на задоволително надеждна информация. Все още знаем прекомерно малко за самата болест и за успеваемостта на предприеманите до момента медицински и карантинни ограничения за противопоставяне. Още по-оскъдно е аналитичното познание за мащаба на икономическите и обществените провали върху обществата и човешките човеци, които надалеч надвишават директно изчисляваните вреди, от рода на стопански спад, дефицити на обществените финанси, банкрути, безработица, загуба на приходи, задлъжнялост на семействата.
Струва ми се, че на доста места по света (поне тези, за които имаме задоволително информация), в това число и в България се обрисува негативен отговор и на двата подвъпроса. Нека стартираме от първия – можем ли просто да рестартираме привичния си метод на живот по този начин, като го вършим с компютъра си?
Още от първите седмици на световно разпространяване на болестта добиха необятна известност генерализирани клишета от рода на „ Светът към този момент няма да бъде същият”. Не по-малка поддръжка обаче имат и противоположните отзиви – че нищо изключително не се случило, че светът е претърпял не една и две сходни епидемии и че последователно всичко ще се върне на мястото си. Да не приказваме за безбройните по-конкретни оценки и прогнози за избрани действия, специалности, мостри на държание, по моето непретенциозно мнение също опитващи се да бягат пред вятъра, с което рискуват да се трансфорат в
следващата „ вятър работа”.
С това напълно не желая да кажа, че проблемите, които епидемията и битката против нея откроиха по ослепителен и мъчителен метод, няма да доведат до някои необратими промени. Това се вижда с просто око на всички равнища – от световното (геополитическите разбърквания към този момент започнаха) до микросоциалното. Да не приказваме, че за милиони съответни компании и човеци по света (десетки хиляди в България) вредите ще бъдат в действителност невъзстановими. Нека вземем единствено един образец. Към края на 2019 година над 60 на 100 от банковите влогове на физически лица и еднолични търговци са на стойност до 1000 лв., т.е. „ бели пари за черни дни” или просто „ пари за края на дните”. Актуални данни за положението на този сегмент още няма, само че може да се допусна, че огромна част от тези скромни спестявания към този момент са „ изядени” и не е ясно дали и по кое време ще бъдат възобновени. Същото важи за банкрутите и възходящата задлъжнялост. Мнозина просто няма да могат да се върнат към предходното положение, даже и да желаят.
Но съгласно мен по-важният въпрос е дали желаеме да се върнем към предходното положение, а отговорът се дефинира от това, по какъв начин го оценяваме. Тук е належащо да се направи една значима спогодба. На доста места по света и изключително у нас се прокрадват внушения (най-вече стартирани от заинтересувани властващи среди), че всички проблеми и беди се дължат на ковид. Иначе казано, всичко е вървяло без спънки, само че „ пристигна тази гад” (по думите на премиера Борисов) и всичко разсипа. Чудесните резултати от досегашното ръководство са заличени от бедствието. Щастието да ни ръководят днешните властници е погубено от форсмажорни условия.
Едва ли сегашната спешна обстановка може да роди по-лицемерно и по-невярно изказване. Истината – най-малко що се отнася до България – е напълно друга. Досегашните и идни вреди от рецесията одобряват страховити измерения точно поради
трайните недъзи на ръководството
на страната, съзнателно основаното положение на разпад на основни публични системи и натрупвалите се в течение на години дефицити на съответните политики. Кризата просто освети тези недъзи и дефицити и направи невероятно тяхното по-нататъшно прикриване, оправдаване и даже превъзнасяне като доказателства за прогрес. Епидемията безогледно отскубна смокиновото листо.
Поради тази причина единственото рационално решение е да се търси не възобновяване на статуквото от преди рецесията, а неговото сериозно преосмисляне и набелязване на ограничения за радикална смяна. Би било демонстрация на всеобщ мазохизъм да желаеме да се върнем към порядките, гарантиращи беднотия, растящи неравенства, изключване, ниско заплатен труд, големи злоупотреби с обществени средства, практиките на задушаване и фактическо закриване на цели обществени системи. По сполучливия израз на икономиста Ваня Григорова, „ Зараза или апетит - това не е избор”.
Много е мъчно да посочим даже един-единствен бранш, който „ заслужава” да бъде възобновен във типа от преди ковид. Навсякъде изпъкнаха умишлено подбудени и поддържани деформации, обслужващи ползите на тесни политико-икономически групи в ущърб на обществения интерес и бъдещето на нацията. Това важи даже за действия, които на пръв взор добре се оправиха с новата обстановка след наложените ограничаващите ограничения, като образованието.
Най-важно значение обаче има решителната смяна на модела на ръководство на страната, включително взаимоотношенията й с жителите. Бяхме очевидци на ужасяваща некадърност на държавното управление да работи системно и намерено, да взема решения на основата на солидни причини и да убеждава жителите. Повече от два месеца след началото на рецесията България е единствената европейска страна, която не разполага с формален и ясно структуриран проект за поетапно излизане от наложените ограничавания и най-много за взаимнообвързани стопански и обществени ограничения за минимизиране на вредите от бедствието.
Лъсна в цялостния си „ блясък”
патологичния боязън от естествена отчетност и даване на достоверна информация за действително постиганите резултати. Видя се, че политическата класа е подготвена на всевъзможни управнически безумия, единствено и единствено да се измъкне от действителна отговорност. Можем само да гадаем за какво да вземем за пример не бе наведен в деяние Законът за отбрана при бедствия – поради устрема да се избегне ясната линия на взимане на решения и персоналната отговорност, или тъй като цялата национална система за отбрана при бедствия съществува единствено на хартия?
Днес сме изправени през тестване – дали ще успеем да потвърдим остарялата максима, че рецесията е освен опасност, само че и източник на благоприятни условия? Днешните и утрешните компликации ни дават прелестна опция да осъзнаем нуждата от промени и да ги изпълним.
Дано не я пропуснем.
В Европа постепенно и внимателно тече развой на унищожаване или облекчение на санитарно-ограничителните ограничения. Въпреки предизвестията, че тази вълна на болестта не е дефинитивно стихнала и най-много – че е евентуална втора вълна наесен, обществата се стремят да възстановят някакъв релативно естествен темп на действие. Широко употребявани са изрази като „ нормализация”, „ възстановяване”, „ връщане към нормалния метод на живот”. Но сложен и занапред очакващ по-ясен отговор е въпросът: какво в действителност ни чака? Дали ще се върнем към нещо познато, или ще се движим по-нататък, към нови връзки, модели на държание, способи на ръководство на страната?
Този въпрос включва най-малко два основни подвъпроса и надлежно – два вида отговори. Първият: дали МОЖЕМ просто да се върнем обратно, по този начин, както се прибираме в познатата уютна домашна среда след уморително пътешестване? Вторият: дали ИСКАМЕ повече или по-малко да възстановим предшестващото рецесията състояние, т.е. дали то е било задоволително задоволително, с цел да желаем „ реставрация”?
Веднага би трябвало да създадем ангажимента, че
търсенето на отговори е мощно затруднено
от огромната несигурност и неналичието на задоволително надеждна информация. Все още знаем прекомерно малко за самата болест и за успеваемостта на предприеманите до момента медицински и карантинни ограничения за противопоставяне. Още по-оскъдно е аналитичното познание за мащаба на икономическите и обществените провали върху обществата и човешките човеци, които надалеч надвишават директно изчисляваните вреди, от рода на стопански спад, дефицити на обществените финанси, банкрути, безработица, загуба на приходи, задлъжнялост на семействата.
Струва ми се, че на доста места по света (поне тези, за които имаме задоволително информация), в това число и в България се обрисува негативен отговор и на двата подвъпроса. Нека стартираме от първия – можем ли просто да рестартираме привичния си метод на живот по този начин, като го вършим с компютъра си?
Още от първите седмици на световно разпространяване на болестта добиха необятна известност генерализирани клишета от рода на „ Светът към този момент няма да бъде същият”. Не по-малка поддръжка обаче имат и противоположните отзиви – че нищо изключително не се случило, че светът е претърпял не една и две сходни епидемии и че последователно всичко ще се върне на мястото си. Да не приказваме за безбройните по-конкретни оценки и прогнози за избрани действия, специалности, мостри на държание, по моето непретенциозно мнение също опитващи се да бягат пред вятъра, с което рискуват да се трансфорат в
следващата „ вятър работа”.
С това напълно не желая да кажа, че проблемите, които епидемията и битката против нея откроиха по ослепителен и мъчителен метод, няма да доведат до някои необратими промени. Това се вижда с просто око на всички равнища – от световното (геополитическите разбърквания към този момент започнаха) до микросоциалното. Да не приказваме, че за милиони съответни компании и човеци по света (десетки хиляди в България) вредите ще бъдат в действителност невъзстановими. Нека вземем единствено един образец. Към края на 2019 година над 60 на 100 от банковите влогове на физически лица и еднолични търговци са на стойност до 1000 лв., т.е. „ бели пари за черни дни” или просто „ пари за края на дните”. Актуални данни за положението на този сегмент още няма, само че може да се допусна, че огромна част от тези скромни спестявания към този момент са „ изядени” и не е ясно дали и по кое време ще бъдат възобновени. Същото важи за банкрутите и възходящата задлъжнялост. Мнозина просто няма да могат да се върнат към предходното положение, даже и да желаят.
Но съгласно мен по-важният въпрос е дали желаеме да се върнем към предходното положение, а отговорът се дефинира от това, по какъв начин го оценяваме. Тук е належащо да се направи една значима спогодба. На доста места по света и изключително у нас се прокрадват внушения (най-вече стартирани от заинтересувани властващи среди), че всички проблеми и беди се дължат на ковид. Иначе казано, всичко е вървяло без спънки, само че „ пристигна тази гад” (по думите на премиера Борисов) и всичко разсипа. Чудесните резултати от досегашното ръководство са заличени от бедствието. Щастието да ни ръководят днешните властници е погубено от форсмажорни условия.
Едва ли сегашната спешна обстановка може да роди по-лицемерно и по-невярно изказване. Истината – най-малко що се отнася до България – е напълно друга. Досегашните и идни вреди от рецесията одобряват страховити измерения точно поради
трайните недъзи на ръководството
на страната, съзнателно основаното положение на разпад на основни публични системи и натрупвалите се в течение на години дефицити на съответните политики. Кризата просто освети тези недъзи и дефицити и направи невероятно тяхното по-нататъшно прикриване, оправдаване и даже превъзнасяне като доказателства за прогрес. Епидемията безогледно отскубна смокиновото листо.
Поради тази причина единственото рационално решение е да се търси не възобновяване на статуквото от преди рецесията, а неговото сериозно преосмисляне и набелязване на ограничения за радикална смяна. Би било демонстрация на всеобщ мазохизъм да желаеме да се върнем към порядките, гарантиращи беднотия, растящи неравенства, изключване, ниско заплатен труд, големи злоупотреби с обществени средства, практиките на задушаване и фактическо закриване на цели обществени системи. По сполучливия израз на икономиста Ваня Григорова, „ Зараза или апетит - това не е избор”.
Много е мъчно да посочим даже един-единствен бранш, който „ заслужава” да бъде възобновен във типа от преди ковид. Навсякъде изпъкнаха умишлено подбудени и поддържани деформации, обслужващи ползите на тесни политико-икономически групи в ущърб на обществения интерес и бъдещето на нацията. Това важи даже за действия, които на пръв взор добре се оправиха с новата обстановка след наложените ограничаващите ограничения, като образованието.
Най-важно значение обаче има решителната смяна на модела на ръководство на страната, включително взаимоотношенията й с жителите. Бяхме очевидци на ужасяваща некадърност на държавното управление да работи системно и намерено, да взема решения на основата на солидни причини и да убеждава жителите. Повече от два месеца след началото на рецесията България е единствената европейска страна, която не разполага с формален и ясно структуриран проект за поетапно излизане от наложените ограничавания и най-много за взаимнообвързани стопански и обществени ограничения за минимизиране на вредите от бедствието.
Лъсна в цялостния си „ блясък”
патологичния боязън от естествена отчетност и даване на достоверна информация за действително постиганите резултати. Видя се, че политическата класа е подготвена на всевъзможни управнически безумия, единствено и единствено да се измъкне от действителна отговорност. Можем само да гадаем за какво да вземем за пример не бе наведен в деяние Законът за отбрана при бедствия – поради устрема да се избегне ясната линия на взимане на решения и персоналната отговорност, или тъй като цялата национална система за отбрана при бедствия съществува единствено на хартия?
Днес сме изправени през тестване – дали ще успеем да потвърдим остарялата максима, че рецесията е освен опасност, само че и източник на благоприятни условия? Днешните и утрешните компликации ни дават прелестна опция да осъзнаем нуждата от промени и да ги изпълним.
Дано не я пропуснем.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ