Сбърканата политика ражда корупция и престъпност
Александър Маринов
Поредният корупционен мегаскандал - проведената незаконна скица за продажба на българско поданство - подгря публичното неодобрение и го концентрира върху "онези мафиоти там горе ". Това бе естествено продължение на други афери, някои от които свързани с човешки жертви и премеждия. Независимо дали става дума за документни измами, далавери при публични поръчки, или за източване на еврофондове, вниманието (може би неслучайно) се насочва към съответни злодеи и техните хипотетични високопоставени настойници.
Това ненапълно е основателно - виновността е постоянно лична, а президентът е прав, когато споделя "разследвания доста, присъди няма ". Още по-перверзни са реакциите на ръководещата класа, когато става дума за вдишване на политическа отговорност. (Вероятно точно този проблем скоро ще постави точка на политическото величие на Бойко Борисов.) Но свеждането на корупцията и престъпността само до претекстовете и постъпките на обособени или сдружени злодеи е незадоволително и не оказва помощ за постигането на най-важната цел - свеждането на тези пороци до някакви "нормални " равнища. Ако желаеме като общество да напреднем в тази посока, би трябвало да бръкнем в систематичните предпоставки, в модела на държавно ръководство. Тези систематични предпоставки са няколко и се намират в комплицирана взаимовръзка. Сред тях у нас изпъква порочната система на придобиване и потребление на властови пълномощия и основно - неналичието на действителна отговорност за това. Но има и нещо, което обичайно се подценява - методът, по който се създават, ползват и регистрират управническите тактики и политики. Защото сбърканите (по създание и като технология) политики освен осуетяват решаването на значими за обществото проблеми. Те са естествената удобна хранителна среда за корупцията и престъпността.
Нека се опитаме да използван тази логичност към посочения нагоре случай - корупционната скица в Държавната организация за българите в чужбина, за която (въпреки увъртанията на разследващите) има всички учредения да се допуска, че нито е от две години, нито е лимитирана до това управническо равнище. Но в тази ситуация няма да се интересуваме от съответните настоящи лица, а ще потърсим закономерността в съответната политика на страната към българите, българските диаспори и хората с българско схващане (каквото и да значи това) в чужбина.
Политиката към българите в чужбина - колкото и да е значима сама по себе си, не е откъсната от цялостното положение на българското общество, към неговите проблеми и заканите за оцеляването му. През годините нееднократно е била изтъквана концепцията тази политика да бъде обвързана с цялостната демографска тактика на България. Това ненапълно е вярно, само че точно неправилното, политически конюнктурно и повлияно от персонални упоритости схващане за задачите и рестриктивните мерки на политиката към българите в чужбина сътвори условия да се появят и разпространят достигналите уродливи мащаби феномени. Истински значимите и постижими ориентири бяха сменени от мегаломански видения за "второ преселение ", за потоци от хора с българско съзнание, стичащи се към България. Бяха дефинирани поредност от несъответстващи или обслужващи користни ползи задания на политиката и осъществяващите я държавни структури. Отношението към българите в чужбина бе сведено основно до "връчване " на българско поданство.
Най-опасният минус на наложените след 2009 година решения и практики бе визията, че натурализирането (даването на българско гражданство) на лица с хипотетично българско съзнание от прилежащи страни е значителен фактор за решение на демографския проблем. Едва ли можем да обвиним идеолозите на тази план (някои от които към този момент не са сред живите) в умишлено основаване на условия за днешните корупционни схеми. Но значими са обстоятелствата - точно медийните, а по-късно и политическите "балони ", че натурализирането (даването на гражданство) на 50 хиляди "новобългари " годишно ще помогне за преодоляването на демографската рецесия, задвижиха порочната интензивност на страната. Порочна - не тъй като е неприятно да се грижим за хората с българско съзнание, а тъй като докара до две рискови подмени. Първата замяна - че декларативната принадлежност към нацията подсигурява приноса за нейното развиване. Втората - че единственото, което би трябвало да направи страната за тях, е да им даде български паспорти. Изцяло бе пренебрегната потвърдената истина, че за страна с особеностите, опциите и проблемите на България имиграционната политика не може да играе основна роля за решаването на демографския проблем, а по-скоро би трябвало да способства за предварителната защита на други проблеми.
Тази двойна замяна в задачите и инструментите на политиката предопредели по-нататъшния жалък процес на процесите. От една страна, като се имат поради съответните особености на обществата, от които биха могли да идват претендентите, политиката на "отворени порти " подтиква натурален и възходящ приток на квазибългари, хора, които са привлечени от българското поданство единствено доколкото то обезпечава годен за Европа паспорт. Въпрос на време бе измежду тях да стартира да нараства делът на тези, които нямат и капчица българска кръв в жилите си. И още нещо, много по-опасно - атрактивността на тази опция за лица със съмнителни планове и занятия. (Именно по този начин стартира разплитането на днешния скандал - със сигнали от "партньорите " за лица с български паспорти, вършещи золуми из Европа, които по необичайно стичане на събитията не знаят и дума български.)
От друга страна, повишеното "търсене ", и то от платежоспособни клиенти, провокира естественото за извратения български политико-административен "пазар " стремително въвеждане на механизми за увеличение на "предлагането ". Всъщност схемата, работила по време на настоящето държавно управление, съставлява нов, модернизиран и по-ефикасен вид на съществувалите преди "по-нископроизводителни " схеми. Квазибългарите се срещнаха с попадналите във властта ерзац националисти и незабавно се познаха (ако създадем прилика с карикатурата на Бешков).
Резултатът е явен - над 100 хиляди лица с български паспорти, забележителна част от тях са българи единствено по паспорт и нямат никакво желание с нещо да допринесат за добруването на новооткритото си родно място. Но в сходство с поговорката каквото повикало, такова се обадило, тъй като това родно място нито им предлага нещо (освен паспорт), нито има концепция по какъв начин да употребява техните качества и желания.
Логично може да се възрази, че сходни незаконни схеми са вероятни и при по-адекватна политика. Но тогава най-малко щеше да е ясно страната от коя страна е - на страната на битката против престъпността и корупцията или на страната на нейното развъждане.
Поредният корупционен мегаскандал - проведената незаконна скица за продажба на българско поданство - подгря публичното неодобрение и го концентрира върху "онези мафиоти там горе ". Това бе естествено продължение на други афери, някои от които свързани с човешки жертви и премеждия. Независимо дали става дума за документни измами, далавери при публични поръчки, или за източване на еврофондове, вниманието (може би неслучайно) се насочва към съответни злодеи и техните хипотетични високопоставени настойници.
Това ненапълно е основателно - виновността е постоянно лична, а президентът е прав, когато споделя "разследвания доста, присъди няма ". Още по-перверзни са реакциите на ръководещата класа, когато става дума за вдишване на политическа отговорност. (Вероятно точно този проблем скоро ще постави точка на политическото величие на Бойко Борисов.) Но свеждането на корупцията и престъпността само до претекстовете и постъпките на обособени или сдружени злодеи е незадоволително и не оказва помощ за постигането на най-важната цел - свеждането на тези пороци до някакви "нормални " равнища. Ако желаеме като общество да напреднем в тази посока, би трябвало да бръкнем в систематичните предпоставки, в модела на държавно ръководство. Тези систематични предпоставки са няколко и се намират в комплицирана взаимовръзка. Сред тях у нас изпъква порочната система на придобиване и потребление на властови пълномощия и основно - неналичието на действителна отговорност за това. Но има и нещо, което обичайно се подценява - методът, по който се създават, ползват и регистрират управническите тактики и политики. Защото сбърканите (по създание и като технология) политики освен осуетяват решаването на значими за обществото проблеми. Те са естествената удобна хранителна среда за корупцията и престъпността.
Нека се опитаме да използван тази логичност към посочения нагоре случай - корупционната скица в Държавната организация за българите в чужбина, за която (въпреки увъртанията на разследващите) има всички учредения да се допуска, че нито е от две години, нито е лимитирана до това управническо равнище. Но в тази ситуация няма да се интересуваме от съответните настоящи лица, а ще потърсим закономерността в съответната политика на страната към българите, българските диаспори и хората с българско схващане (каквото и да значи това) в чужбина.
Политиката към българите в чужбина - колкото и да е значима сама по себе си, не е откъсната от цялостното положение на българското общество, към неговите проблеми и заканите за оцеляването му. През годините нееднократно е била изтъквана концепцията тази политика да бъде обвързана с цялостната демографска тактика на България. Това ненапълно е вярно, само че точно неправилното, политически конюнктурно и повлияно от персонални упоритости схващане за задачите и рестриктивните мерки на политиката към българите в чужбина сътвори условия да се появят и разпространят достигналите уродливи мащаби феномени. Истински значимите и постижими ориентири бяха сменени от мегаломански видения за "второ преселение ", за потоци от хора с българско съзнание, стичащи се към България. Бяха дефинирани поредност от несъответстващи или обслужващи користни ползи задания на политиката и осъществяващите я държавни структури. Отношението към българите в чужбина бе сведено основно до "връчване " на българско поданство.
Най-опасният минус на наложените след 2009 година решения и практики бе визията, че натурализирането (даването на българско гражданство) на лица с хипотетично българско съзнание от прилежащи страни е значителен фактор за решение на демографския проблем. Едва ли можем да обвиним идеолозите на тази план (някои от които към този момент не са сред живите) в умишлено основаване на условия за днешните корупционни схеми. Но значими са обстоятелствата - точно медийните, а по-късно и политическите "балони ", че натурализирането (даването на гражданство) на 50 хиляди "новобългари " годишно ще помогне за преодоляването на демографската рецесия, задвижиха порочната интензивност на страната. Порочна - не тъй като е неприятно да се грижим за хората с българско съзнание, а тъй като докара до две рискови подмени. Първата замяна - че декларативната принадлежност към нацията подсигурява приноса за нейното развиване. Втората - че единственото, което би трябвало да направи страната за тях, е да им даде български паспорти. Изцяло бе пренебрегната потвърдената истина, че за страна с особеностите, опциите и проблемите на България имиграционната политика не може да играе основна роля за решаването на демографския проблем, а по-скоро би трябвало да способства за предварителната защита на други проблеми.
Тази двойна замяна в задачите и инструментите на политиката предопредели по-нататъшния жалък процес на процесите. От една страна, като се имат поради съответните особености на обществата, от които биха могли да идват претендентите, политиката на "отворени порти " подтиква натурален и възходящ приток на квазибългари, хора, които са привлечени от българското поданство единствено доколкото то обезпечава годен за Европа паспорт. Въпрос на време бе измежду тях да стартира да нараства делът на тези, които нямат и капчица българска кръв в жилите си. И още нещо, много по-опасно - атрактивността на тази опция за лица със съмнителни планове и занятия. (Именно по този начин стартира разплитането на днешния скандал - със сигнали от "партньорите " за лица с български паспорти, вършещи золуми из Европа, които по необичайно стичане на събитията не знаят и дума български.)
От друга страна, повишеното "търсене ", и то от платежоспособни клиенти, провокира естественото за извратения български политико-административен "пазар " стремително въвеждане на механизми за увеличение на "предлагането ". Всъщност схемата, работила по време на настоящето държавно управление, съставлява нов, модернизиран и по-ефикасен вид на съществувалите преди "по-нископроизводителни " схеми. Квазибългарите се срещнаха с попадналите във властта ерзац националисти и незабавно се познаха (ако създадем прилика с карикатурата на Бешков).
Резултатът е явен - над 100 хиляди лица с български паспорти, забележителна част от тях са българи единствено по паспорт и нямат никакво желание с нещо да допринесат за добруването на новооткритото си родно място. Но в сходство с поговорката каквото повикало, такова се обадило, тъй като това родно място нито им предлага нещо (освен паспорт), нито има концепция по какъв начин да употребява техните качества и желания.
Логично може да се възрази, че сходни незаконни схеми са вероятни и при по-адекватна политика. Но тогава най-малко щеше да е ясно страната от коя страна е - на страната на битката против престъпността и корупцията или на страната на нейното развъждане.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ